Кирстен Уайт
Влизам в мрака (55)

53

Макар Лада дане знаеше какво ще се случи, тя бе сигурна за две неща: щеше да боли и тя трябваше да бъде силна.

Нахлузи ризницата и еничарската униформа, освен шлема. Остави косата си пусната, чорлава маса къдрици, противоречаща и на устава на еничарите, и на дамската мода. На хълбока й висеше ятаганът, а в маншетите на китките лежаха кинжалите.

Гръбнакът й бе от стомана. Сърцето й бе в броня. Очите й бяха огън.

До нея стояха Богдан и Николае. Богдан, за да й напомня какво бе оставила след себе си и можеше да си върне. Николае, за да й напомня, че може да води и хората ще я последват. Мехмед беше седнал зад една маса, целият в пурпурно, безупречен на позлатения си стол. Официалният носач на табуретката за крака стоеше наблизо, прегърбен, в очакване. Зад Мехмед стоеше Раду, който избегна погледа на Лада.

Нетърпелив да узнае причината за появата й, Мехмед вдигна вежди озадачено.

— Оставете ни сами — нареди той и всички се пръснаха и изчезнаха.

Лада разкрачи крака, застана като вкопана пред него.

— Направи Раду княз на Влашко.

Раду поклати глава и се обърна към прозореца, с гръб към нея.

Мехмед посърна, после бързо си придаде равнодушен вид. Откога знаеше за баща й и не й беше казал? И защо? Но тя нямаше да му зададе тези въпроси. Те щяха да я накарат да изглежда слаба. Тя бе тук да иска, не да задава въпроси.

— И защо да го правя? — попита Мехмед.

— Защото имаш нужда от цялата стабилност, която можеш да си осигуриш, преди да тръгнеш към Константинопол. С Влашко вече си имал достатъчно проблеми — съюзите й с Унгария, с Трансилвания и с Молдова. Направи Раду княз и ще имаш гаранция, че съюзът ти с Влашко няма да бъде нарушен.

Мехмед се облегна назад и се протегна с котешка грация.

— Той не иска да става войвода. Има и друг начин да заздравя съюза си с Влашко.

Не! Лада се бе надявала, че Мехмед не поддържа връзки с рода Дан. Ако вече се бяха съгласили да му сътрудничат, нейното влияние щеше да отслабне непоправимо.

— Не можеш да вярваш на болярите Дан.

— На Дан? Не, мисля да се съюзя с рода Дракула.

Лада преглътна раздразненото си ръмжене.

— След смъртта на Мирча Раду остава единственият претендент за трона.

— Той не е единственият Дракула. — Устните на Мехмед се накъдриха около усмивка, която нямаше търпение да излезе наяве. — А троновете не са единственото средство за скрепяването на съюзи.

— Какво… — Истината се стовари върху нея с гръм и трясък и дъхът й секна. — Не.

Мехмед се изправи и заобиколи масата, за да застане пред нея. Подхвана брадичката й с длан и повдигна лицето й към своето.

— Омъжи се за мен, Лада. Това е идеалното решение.

Лада се изсмя.

Усмивката на Мехмед се разшири, преди той да разбере, че смехът й не беше сладък бриз на радостта, а свиреп пустинен вятър, понесъл облаци пясък.

— Аз никога няма да се омъжа.

— Защо? Застани редом с мен! Управлявай империята ми с мен!

— Не искам Османската империя.

В черните му очи блесна ярост и той я пусна.

— Защо толкова мразиш страната ми? Не си ли щастлива тук?

— Ти познаваш ли ме изобщо? Никога не съм била щастлива другаде, освен във Влашко.

Лицето му помръкна и той насочи пръст към нея.

— Щастлива беше с мен.

Тя най-сетне осъзна, че решението й да поеме цялата вина за предателството не е било толкова себеотрицателно, колкото си бе мислила. На някакво подсъзнателно ниво тя се бе надявала Мехмед да не може да й прости. Да не се налага тя да взима решението да го напусне, а някой друг да го вземе вместо нея.

Любовта бе слабост, капан. Тя бе научила това от баща си през първия ден в Одрин, но някак си не бе успяла да опази свободата си. Мехмед и Раду стояха пред нея и я бяха хванали в капан, задържаха я тук. И въпреки че го осъзнаваше, мисълта да ги напусне я караше да се гърчи вътрешно.

Лада превърна лицето си в камък, а сърцето в планина. Планина, която никой никога нямаше да прониже, за да рукне от нея студена, бистра вода.

— Нищо не ме задържа тук.

Мехмед затвори очи и промени изражението си от ярост и мъка в умолителност. Беше станал толкова умел, толкова изкусно се бе научил да използва емоциите си. Колко бяха пораснали и тримата.

— Ти спаси живота ми три пъти. Без теб сега щях да съм мъртъв. Нуждая се от теб.

— Откажи се от Константинопол.

— Какво?

Лада вдигна рамене равнодушно.

— Безумната ти непоколебимост, че трябва да превземеш Константинопол, е това, което заплашва живота ти. Не можеш да претендираш, че е османски. Нямаш никакви права над него, нито причина да го искаш толкова страстно. Откажи се и враговете ти ще спрат да се опитват да те убият.

— Знаеш, че не мога! — Той сключи ръце зад гърба си и закрачи из стаята. — Той ме зове, примамва ме. Пророкът, мир Нему, е казал, че ще бъде наш и аз трябва, просто трябва да стана султанът, който ще осъществи думите му. Така както народът ми е бил създаден за по-велики дела от това да се лута из пустинята на коне, и аз съм създаден за по-велики неща от това да поддържам една империя в застой, на която никой не обръща внимание. Ние ще се превърнем в бисера на света, в империята, на която завижда цяла Европа, в новия Рим. Аз ще го постигна. Аз трябва да покажа на света на какво е способен народът ми. Това е моята мисия. И аз не мога да й обърна гръб.

Лада кимна. Беше притворила очи под тежестта на бъдещето.

— Разбираме се напълно. Аз не мога да се откажа от Влашко. Не мога да обърна гръб на дома си, в замяна на жалките остатъци от нечия чужда трапеза. Да дойда тук не бе мое решение, Мехмед. Доведоха ме тук против волята ми.

— Но сега аз те моля! Избери да останеш. Избери мен.

— И да остана вкъщи, когато тръгнеш на поход към Константинопол? Ти не ме взе в Албания, няма да ме вземеш и в Константинопол. Аз ще те намразя и отровата помежду ни ще се разрасне, докато се превърна в една от невидимите ти съпруги, все същата затворница, в която ме беше превърнал баща ти. Ако се опиташ да ме задържиш, ще те намразя и ти ще ме изгубиш завинаги. Вече знаеш, че не можеш да ме управляваш. Доказах ти го последния път, когато беше на престола.

По лицето на Мехмед се сблъскаха болка и гняв, когато той спря пред Лада и я хвана за раменете.

— Какво искаш да направя?

В този миг Лада видя бъдещето си. Миналото й бе изпълнено с всички нишки власт, които бе успяха да грабне от мъжете около себе си. Баща й. Илиас бей. Мехмед. Но сега пред нея стоеше нож. Тя щеше да ги пререже до една.

Не беше длъжна да приема само онова, което й се предлагаше.

Щеше да вземе онова, което трябваше да е нейно.

Онова, което открай време бе нейно, накара лицето й да грейне като слънцето, докоснало планинския връх преди толкова много лета.

— Искам Влашко.

— Какво?

— Направи ме войвода.

Мехмед се намръщи.

— Но това е титла за княз.

— Тогава ме направи княз. Знаеш, че съм способна да се справя. Прати ме у дома с еничарите ми, дай ми подкрепата на империята.

Мехмед махна с ръка, но в гласа му липсваше увереност, когато каза:

— Те никога няма да те приемат за свой водач.

— Аз ще ги накарам. — Тя почака за повторен отказ, но такъв не последва, затова тя продължи да го притиска. — Изпрати ме във Влашко като княз, като жест на миролюбивост. Никой няма да го възприеме за демонстрация на сила или агресия. Ще видят, че искаш стабилност, а не завоевания. Ще предам договорите на Хунияди и на всеки друг, който ти се е опълчвал. Ще разпространя новината за миролюбивия Мехмед, който иска само онова, което вече има и нищо повече. А ти ще бъдеш свободен да се съсредоточиш върху Константинопол.

Гласът на Мехмед бе мек, измъчен. Той не се обърна, за да я погледне.

— Но ще загубя теб.

Макар Лада винаги да бе знаела, че връщането й у дома ще означава да напусне Мехмед, досега не го бе проумяла. Това не беше бягство. Никой не я караше да си тръгне. Това бе неин избор да го напусне. Имаше чувството, че ще бъде невъзможно. Раду най-сетне срещна погледа й и тя му отправи безмълвна молба, протегнала ръка. Не можеше, нямаше да ги загуби и двамата.

Той поклати глава.

Думите на Хюма отпреди толкова години се плъзнаха под бронята й и пронизаха сърцето й. Какво си готова да жертваш, за да си осигуриш бъдеще, в което никой няма да може да те пипне? Сега Лада знаеше точно колко много се налагаше да пожертва, защото се готвеше да изреже сърцето си от гърдите и да го остави тук.

Тези двама мъже, единственото постоянно присъствие в живота й, щяха да останат тук. Раду и Мехмед й бяха дали нещо, което тя не бе в състояние да даде на себе си, бяха я видели такава, каквато никой друг не я беше виждал и никога нямаше да я види. Гледаха я, нея, грозната Лада, злобната Лада, и виждаха нещо скъпоценно. А тя ги гледаше и виждаше Раду, неин брат, нейна кръв, нейна отговорност, и Мехмед, неин равен, единственият мъж, достатъчно велик, за да заслужи любовта й.

Сега пред нея се показа едно бъдеще — мрачно, непредвидимо, изпълнено с насилие, болка и постоянни битки. Другото, с брат й и мъжа, който я познаваше и въпреки това я обичаше, светеше като пътеводна звезда.

Затова тя изряза сърцето си от гърдите и го пожертва. Щеше да плати каквато цена й поискаше родината й — Влашко.

— Направи ме княз — равнодушно каза тя.

 

 

След като тя си тръгна, Раду държа Мехмед, докато той плачеше. Радостта му, докато го притискаше към себе си, бе като ритник в стомаха, омаломощаваща, радост, която щеше да остави белези дълго след като свършеше.

— Никога не ме оставяй. — В задавения от мъка глас на Мехмед звънна заповед.

Раду затвори очи.

— Никога няма да те оставя.

Мехмед бе в прегръдките му, но той знаеше, че Лада е единствена в сърцето на Мехмед. Раду бе мислил, че в неговото собствено сърце няма място за друг, освен Мехмед. Но сега в това сърце бе зейнала рана, оставена от Лада, която го бе напуснала за последен път.

Той бе казал, че домът му е тук. Беше казал истината и бе излъгал. Защото Лада също бе неговият дом, а сега си беше отишла.

Призивът за молитва долетя през стените и двамата паднаха на колене. Раду отвори душата си към Аллах. Болката, страхът, загубата, тайните. Безкрайната си, огромна самота.

Когато свършиха, Мехмед се бе успокоил. Лицето му се бе изострило като ятагана на предците му. Раду го последва на балкона, откъдето той се взря в мрака отвъд стените на града. Мехмед гледаше на север, накъдето пътуваха Лада и хората й, за да превземат Влашко.

Раду сложи ръка на рамото му. Мехмед имаше нужда от цел, която да отвлече вниманието му от болката. Раду се обърна и внимателно обърна и Мехмед на изток.

Към Константинопол.