Кирстен Уайт
Влизам в мрака (54)

52

Единственото, което искаше Раду, бе да спи, но чукането не спираше. Той стигна с препъване до вратата и я отвори със замах, готов да се развика на онзи, който го беше събудил. На прага стоеше призракът на сестра му. Очите й бяха огромни и празни, лицето изгладено като избледняващ спомен.

— Баща ни е мъртъв — каза Лада.

Раду се облегна тежко на касата на вратата. Лада мина като повей покрай него. Той затвори вратата и ги изолира от околния свят.

— Защо не ми каза?

Раду се радваше, че е тъмно, за да не вижда лицето й.

— Не знаех как да ти кажа. — Той посегна да я хване за ръката. Дланта й бе малка и студена в неговата. — Съжалявам. Знам колко го обичаше.

— Не го обичах. Боготворях го. А той ни предаде, защото се прояви като човек, толкова безполезен, слаб човек. Остави ни тук с празни ръце и ни лиши от възможността да се върнем у дома.

— Ужасявах се от него.

Лада се изсмя остро.

— Малко братче, ти от всички се ужасяваше.

— Вярно е.

— И Мирча е мъртъв.

— Да. — Раду се сети за силната скръб, която бе завладяла Мехмед след смъртта на невръстното му братче. Раду не изпита нищо подобно при новината за смъртта на Мирча. Може би това значеше, че нещо в него не е наред. Зачуди се дали Лада скърби за Мирча. Не я попита.

Лада заговори.

— Помниш ли онова лято? Когато татко ни изведе от града?

— Да. Толкова ме нахапаха насекомите, че едва се движех.

— Мислех, че тогава ще ме види. Мислех, че ако се махнем от Търговище, ако се махнем от проклетия Мирча, ако се махнем от болярите и безкрайните им дрязги, той ще види в какво се превръщам, за да го зарадвам. За един ден ми се стори, че ме е видял. Това бе най-щастливият ден в живота ми. И после той замина, както винаги.

— Той те обичаше.

— Звучиш толкова сигурен. Откъде знаеш?

— Защото той се опита да те спаси в деня, когато султанът поиска да останем тук.

— Но не успя.

— Но се опита. За мен никога не е правил нещо подобно.

След кратко мълчание Лада се изсмя високо и пронизително.

— Все си мисля колко ли го е яд Мирча, че е мъртъв.

— И аз си помислих същото!

Те се засмяха и после постояха, без да говорят няколко минути, обгърнати в топло мълчание, в безопасност, в мрака, с детството им, скътано между тях. С нещата, които бяха имали, и онези, които бяха изгубили и само те можеха да разберат.

— Имам нещо за теб — Раду пъхна ръка в една кутия, сложена на близката масичка и извади от нея медальон. — Онази нощ. Докато докторът те шиеше, намерих кесийката ти. Онази, която постоянно носиш на шията си. Беше разкъсана, но… Ами запазих онова, което бе вътре, и поръчах да направят това.

Той й подаде медальона. Металът беше тежък и студен.

С пресеклива въздишка Лада закопча верижката около шията си и притисна медальона към гърдите си.

— Благодаря ти. Напоследък изгубих доста неща.

Тя опря глава на рамото му. Раду знаеше, че част от нещата, които бе загубила, бе пожертвала, за да спаси него, както винаги бе правила по свой собствен начин. Той въздъхна и се приготви да й каже, че съжалява. Че я обича. Че я разбира.

— Тронът е твой — каза Лада, пукайки уютния балон на покой, в който бяха седели досега, стоварвайки нощта с всичките й зловещи кошмари обратно върху Раду.

— Не.

— Твой е — гласът й се извиси. Вълнението се разпали и пламъците му се разгоряха по-силно — само Лада можеше да гори така. — Вече нищо не ни задържа тук. Не сме заложници на никого, не чакаме откуп отникъде. Имаш право да поискаш княжеската титла. Мехмед ще те подкрепи, ще се зарадва. Можем да се върнем във Влашко заедно, силни, и никой няма да може да ни казва…

— Не! Лада. Не. Не искам да се връщам.

— Но там е домът ни.

Раду поклати глава и се надигна, за да седне на ръба на леглото си.

— Моят дом е тук.

— Имаш предвид, че Мехмед е тук — в гласа й нямаше обвинение, но от начина, по който го каза, Раду го заболя.

— Да.

Не можеше да се преструва, че това не е така, но не можеше да й обясни и другите причини. Джамиите с кубетата, които го караха да се чувства незначителен по един успокояващ начин. Молитвата в унисон с десетки негови братя. Домът, който имаше тук, животът, положението, в което той имаше стойност. И да, фактът, че този живот бе при Мехмед. Дори никога да не се сближеше с него толкова, колко то искаше.

Сякаш отгатнала мислите му, Лада каза:

— Той никога няма да те обича. Не и така, както го обичаш ти.

Раду се засмя, но смехът прозвуча изморено и треперливо.

— Мислиш ли, че не го знам? И все пак това е по-добре от всичко, на което можем да се надяваме във Влашко. Как не виждаш това? Той е твой, Лада. Сърцето му, очите му, душата му са твои. Виждал съм как го чакаш да те погледне, как се къпеш във вниманието му. Преструваш се, че не го обичаш, но мен не можеш да излъжеш. — Той замълча. После, неспособен да се въздържи, продължи предизвикателно: — Никой няма да те обича като него, като равна, и ти го знаеш. Няма да си тръгнеш от това. Не можеш.

Тя се вцепени. Раду видя как ръцете й се свиха в юмруци, готови за битка.

— Мога. Вече съм започнала. Той никога няма да ми прости, че признах за предателството си.

Раду си спомни как беше пребила болярските синове в гората. Същите тези юмруци открай време се опълчваха на всичко, което се очакваше от нея. А сега той бе превърнал любовта й към Мехмед в предизвикателство, което тя трябваше да преодолее. Сърцето му спря за миг, щом осъзна, че с твърдението си как тя не може да си тръгне, той на практика я бе лишил от възможността да не го направи.

А може би го бе знаел от самото начало.

— Ела с мен — нареди тя. — Няма да се върна у дома сама. — Тя замълча за миг и после продължи с мек, отчаян глас, който шокира Раду. — Ти избра мен.

Така беше. И Лада не го беше молила за нещо подобно толкова отдавна. Тя му беше сестра и го умоляваше отново да избере нея. Но може би, ако Лада си тръгнеше, Мехмед най-сетне щеше да избере него.

— Аз съм си у дома, Лада — Раду се отпусна по гръб на леглото и се обърна настрани, с гръб към нея.