Кирстен Уайт
Влизам в мрака (53)

51

Тази вечер тя седна до Богдан. Бяха само двамата в залата, където се хранеха еничарите й. Тя не беше говорила с него, дори не го беше виждала от нощта на атентата. Сега за пръв път се чувстваше достатъчно силна да се присъедини към хората си за вечеря, но повечето се оказаха на служба. Мехмед им вярваше повече от всякога и те непрекъснато бяха заети.

— Как си? — попита Богдан.

Лада го изгледа безизразно, копнееща да беше достатъчно силна, че да му причини физическа болка за това, че задава толкова глупав въпрос.

— Преди една седмица наставникът, на когото се доверявах, ме намушка и преби.

И неговото лице бе безизразно.

— Бях там.

Тя се зачуди дали се е изплашил, дали се е ядосал, че тя може да умре толкова скоро след като се бяха намерили отново. Но лицето му не издаваше нищо.

— Имах предвид как се чувстваш в траур.

Богдан трябва да беше глупак, ако мислеше, че тя ще скърби за смъртта на полубрата на Мехмед. Не се радваше, че детето е убито, но не можеше да се преструва, че не е съгласна с логиката на Хюма. Щеше да е лицемерно да сложи траурни одежди и да си посипе главата с пепел. Дори обидно.

— Значи всички знаят, така ли? — попита тя. Раду й беше пратил бележка, че Мехмед ще издаде закона за братоубийство, но тя бе мислила, че това ще стане на следващия ден. Освен това бе обидена, че Мехмед не я бе помолил за съвет как да го формулира.

Тя се зачуди колко дълго ще му отнеме да й прости за всичко, което се бе случило. Страхът, че това може никога да не стане, я гризеше отвътре. Какво щеше да стане с нея тогава?

Богдан сви рамене.

— Петру ми каза.

Лада се намръщи.

— Петру не е бил на смяна днес. Откъде е разбрал за Ахмет?

— Кой е Ахмет?

— Полубратът на Мехмед.

— За какво говориш?

— А ти за какво говориш?

— За баща ти. — Богдан млъкна и стисна зъби. — Не са ти казали.

Лада знаеше, че гледа лицето на Богдан, но не го виждаше. Нищо не виждаше.

— Баща ми е мъртъв?

— Съжалявам. Петру мислеше, че знаеш. Хунияди и болярите са убили баща ти. И Мирча.

Лада кимна. Главата й се наведе и се вдигна по своя воля. Бучене изпълни ушите й. Бученето от вятъра, виещ по бреговете на Арджеш, изкореняващ дърво, поникнало странично от скалата.

— Кога?

— Петру подслушал Раду и Мехмед преди седмица. Точно преди бунта.

— Седмица. — Ръката й се стрелна към кесийката, която носеше около шията си… но тя бе изчезнала.

Тя не беше забелязала, не беше проверявала дали кесията е на мястото си откакто се би с Илиас.

Кесийката я нямаше.