Кирстен Уайт
Влизам в мрака (51)

49

Кожата на Лада я стягаше. Не й стигаше да побере всичко, което тя се опитваше да събере в себе си. Разпъваше се, сърбеше, пращаше призрачни тръпки по шията й, мускулите й потрепваха от отчаяние.

Богдан вървеше от едната й страна, а Николае от другата като буфери срещу нощния студ. Това беше първата й свободна вечер от повече от седмица. Мехмед бе настоял да стои при него непрекъснато, освен когато спи, постоянно измисляйки оправдания защо трябва именно тя, а не друг, да е на стража при него. Или да му дава съвети. Или просто да е с него.

Часовете, през които бяха заедно, защото той се нуждаеше от нея, прогаряха дълбоки следи в душата й. Тя потрепери.

— Добре ли си? — попита Николае.

Тя ускори крачка.

Струваше й се толкова нормално Богдан да върви редом с нея, сякаш се бяха върнали в миналото. Той тръгна в крак с нея без колебание — отново нейна сянка, нейна дясна ръка. Неин, както бе открай време, дори през годините, прекарани далеч един от друг.

Но тя бе друг човек. Беше пораснала, беше изкривена, бе станала друг човек. И онази Лада, която бе отраснала с Богдан, онази Лада, каквато тя искаше да бъде с него, не беше същата Лада, която тя бе с Мехмед.

Николае и Богдан се втренчиха в нея, сякаш чакаха нещо. Какво чакаха? Прииска й се да им кресне, да ги удари, да ги накара да си отидат, за да изчезне въпросът, който така и не бяха задали: Защо?

Защо все още стоеше тук?

Въпросът сякаш не съществуваше, когато бяха сами с Мехмед, но в момента, в който той си отидеше, въпросът се спускаше върху нея като зараза, като чума, разяждаща душата й. Защо все още стоеше тук? Какво бе станало с момичето, което бе дъщеря на дракон? Това ли беше? Нима бе достигнала върха на потенциала си? Да командва петдесет войници на служба при човек, когото тя обичаше, начело на империята, която ненавиждаше?

— А на какво друго да се надявам? — изръмжа тя.

Богдан и Николае спряха и се втренчиха объркано в нея.

— Какви ги говориш? — попита Николае.

Тя заби пръст в гърдите му.

— Спри да ми говориш. Спри да ме гледаш. Спри да очакваш аз да реша проблема.

Устните на Николае се разтеглиха в колеблива, изумена усмивка.

— Ако разбирах каквото и да е от онова, което каза, непременно щях да се подчиня. В случая обаче, ще насоча стъпките ни към един търговец със запаси от плодов сок, престоял прекалено дълго и без съмнение вкиснал по най-добрия възможен начин.

Оранжево зарево в нощното небе накара и тримата да спрат.

Пожар.

Преди четири години Лада бе вървяла по тези улици и си беше представяла как върху тях се излива огнен дъжд. Сърцето й подскочи от радост, прииска й се да се приближи до огъня, да го открие и да го подхрани.

— Това пушек ли е? — попита Николае.

Лада се втурна напред, ловко заобикаляйки търговците, които бяха започнали да си събират стоката и да прибират сергиите за през нощта. Богдан и Николае я последваха. Когато наближиха пожара, стана по-трудно да напредват. Покрай тях тичаха хора с побелели от паника лица. Накрая излязоха на главния пазар.

В центъра на площада гореше огромен огън, протягащ пламъци към небето. През дима проблясваха искри. Лада се запита дали не беше пропуснала някакъв празник.

После видя с какво се храни огънят. И от кого.

Из пазара тичаха еничари, чупеха сергиите на търговците с голи ръце и хвърляха всичко в огъня. Бяха се събрали на групички пред главните улици, водещи към площада, и ги блокираха. Лада се качи отстрани на най-близката сграда. Богдан я хвана, за да не падне. Тя видя още няколко огъня, които започваха да горят по улиците, извеждащи от града.

— Отдалечават се от двореца. — Тя скочи на земята. — Как е станало това?

Богдан сви рамене.

— Бунт. Откакто Мурад умря, се носят слухове.

— Но Мехмед ще увеличи заплатите! Двамата с Казанджъ Доган се разбраха преди той да стане султан.

— Нищо не съм чул за увеличение на заплатата. Ако са се договорили, то не са казали на никого от еничарите.

Лада се зачуди какъв беше станал Богдан през годините, които бе прекарал далеч от нея. Лицето му не изразяваше никакво чувство. Тя заби юмрук в стената.

— Казанджъ Доган ни е предал. Не можа да попречи на Мехмед да седне на престола, но е играл двойна игра.

— Е, ще опожарят няколко къщи, може да се сбият по улиците с няколко спахии. — Пламъците от огъня се отразяваха в очите на Николае. — Мехмед ще им вдигне заплатите и всичко ще се успокои.

— Но в това няма логика. — Лада гледаше как се разпространяват пожарите, как се проточват по улиците далеч от двореца. Какво щеше да спечели Казанджъ Доган, ако хората му се разбунтуват? Той вече знаеше, че Мехмед ще им вдигне заплатите. Може би се опитваше да спечели по-голямо увеличение, но…

— Пожарите — каза тя. Сърцето й блъскаше в гърдите. — Събират войници, за да ги угасят.

— Да. — Николае произнесе думата бавно и отчетливо, сякаш говореше с дете. — Пожарите трябва да се гасят, за да не пламне целият град.

— Хайде да играем на „Убий султана“, Николае. Помисли. Пожарите се движат в посока от двореца към покрайнините. Войниците се отдалечават от двореца. Всички погледи се отдалечават от двореца.

Белегът на Николае се изглади, когато той най-сетне разбра.

— Ще се опитат да убият Мехмед.

— Петру и Матей са на пост тази нощ. Останалите не познавам добре. Може да са част от заговора. Трябва да стигнем до Мехмед.

— Улиците са блокирани — каза Богдан. Дори да имаше мнение на чия страна трябва да застанат, той не го сподели. Всички улици, които водеха обратно към двореца, бяха задръстени от еничари-бунтовници.

— Имам само ножове. — Лада погледна Николае с надежда, но той сви рамене и й показа празните си ръце. — Нищо ли нямаш?

— Не всички спим въоръжени, Лада.

— Как ще минем през блокадата?

Богдан се приближи до една сергия, която бе частично счупена. Около нея се въртяха двама еничари, които видяха шлема му и кимнаха, после нададоха бойни викове. Богдан протегна ръка през сергията към дървената врата на сградата, пред която бе сложена. Отвори я, хвана я за горния ръб и я извади от пантите.

— Мисля, че той е доста по-различен румънец от мен — отбеляза Николае.

Богдан обърна вратата настрани и хвана резето като дръжка. Лада се засмя, когато разбра какво смята да направи, и застана зад вратата, до Богдан. Николае се присъедини към тях.

С рев, по-силен от този на пламъците, Богдан се понесе напред. Лада опря ръце на вратата, без да изостава. Щеше й се да ВИДИ лицата на еничарите, когато се врязаха в блокадата и удариха онези от войниците, които не бяха отскочили встрани. Николае се препъна, претърколи се и се изправи с ятаган в ръка. Богдан изобщо не забави крачка. Прочисти им пътя под звуците на дърво, удрящо се с унищожителна сила в кости.

Лада хвърли поглед през рамо и видя, че ги гонят двама мъже. Тя хвърли един от ножовете си по тях и той срещна мишената си с влажно тупване, последвано от писък. Тя спря рязко, преметна се под ятагана на втория преследвач и взе ятагана на първия от отпуснатите му пръсти.

Сблъсъкът на стомана в стомана я раздруса из основи. Тя оголи зъби в усмивка, нададе вик и се хвърли към нападателя си. Той се прицели в главата й и тя падна на колене. Топла струя кръв потвърди, че е уцелила сухожилията му. Нямаше време да го довърши. Тя се втурна напред, за да догони Богдан и Николае. Те бяха спрели, обградени от ужасени граждани и група еничари. Еничарите крещяха, видимо объркани от събитията около тях, явно не разбрали, че тече бунт.

Богдан захвърли вратата и си проби път до Лада.

— Бунтът е натам! — извика Лада и посочи. — Ако ми помогнете да защитя султана, ви очакват слава и почести — насам!

Когато най-сетне успяха да минат през тълпата, Лада се втурна напред. Не си направи труда да проверява дали призивът й е спечелил съюзници сред еничарите. И все пак стъпките, които чуваше, бяха доста повече от тези на Богдан и Николае.

Портите към двореца зееха отворени, пазачи нямаше.

— Вяра никому! — извика Лада. — Дори да са еничари! Обезоръжете всекиго, когото срещнете, подсигурете входовете.

Десетината мъже, които я следваха, нахлуха през главния вход с ятагани в ръце.

Тя се насочи към една странична врата, през която влизаше и излизаше кухненската прислуга. Отвори я с ритник, готова за бой, но не видя никого. Мина през кухнята и се качи по стълба, скрита зад прашен, нескопосан стенен гоблен. Николае и Богдан я следваха по петите.

— Откъде знаеш за тази стълба? — попита Николае.

— Тя води директно в покоите на султана.

Лада нямаше време да почувства срам, задето знаеше тайните пътища към спалнята на Мехмед. Точно тази стълба се използваше от кухненската прислуга, за да се изключи възможността някой да се добере до храната между изпробването й за отрова и поднасянето й на султана. Лада беше използвала стълбището и за да се промъква в кухнята и да краде храна, когато двамата с Мехмед оставаха до късно, за да си говорят… и да не си говорят.

Коридорът бе зловещо тих между каменните стени, които ги отделяха от всичко, което ставаше в други части на двореца. Лада едва дишаше, пред очите й проблясваха видения за това, което я очакваше в края на коридора.

Мехмед, умиращ.

Мехмед, мъртъв.

Пурпурните одежди на Мехмед, просмукани с по-тъмночервено.

Черните очи на Мехмед, помръкнали завинаги.

Лада знаеше, че никой никога няма да я погледне така, както я гледаше той. Ако изгубеше това…

— Или вече са стигнали до спалнята и сме закъснели — каза тя, гълтайки въздух е мъка, — или още не са се добрали до покоите му и можем да ги спрем. Хайде.

Тя отвори една тайна врата, която излизаше във фоайето пред покоите на Мехмед.

— Някой да остане да пази вратата! — извика тя и без да чака Николае или Богдан, се шмугна в коридора и се втурна към покоите на Мехмед. Ако беше мъртъв, тя трябваше да знае. Трябваше да накара убийците да си платят. Удари е рамо друга тайна врата, скрита зад гоблен, в една от приемните на Мехмед. Втурна се напред, откъсвайки гоблена от пръчката, на която бе закачен.

Мехмед се изправи и зяпна, шокиран.

Раду едва се виждаше в съседната стая. До него бе застанал висок, слаб еничар, сложил ръка на рамото му, шепнещ нещо в ухото му. Никой не беше в паника, никой не беше убит.

А до Мехмед стоеше не Казанджъ Доган, а Илиас.

Лада опря гръб в стената. Облекчението потуши пламъците на гнева, които я бяха изпратили тук с такава бързина. Освен вратата към стаята, в която стояха Раду и еничаря, единствените други входове към тази приемна бяха вратата, през която бе влязла тя, и балконът. Трябваше да отидат на по-безопасно място. Тя затвори тайната врата и я запречи с пръчката, на която бе висял гобленът.

— Какво става тук? — попита невярващо Мехмед.

— Бунт. Еничари. Помислих си… уплаших се, че е за отвличане на вниманието. Че се опитват да те убият.

— Мили боже — каза Илиас, но в гласа му нямаше шок. Имаше само умора. Той пристъпи към другата стая и кимна на еничаря, който говореше с Раду, преди да затвори и да заключи тежката врата към приемната.

Лада тръгна към вратата, клатейки глава.

— Трябва да отидем в някоя по-лесна за защита стая. Някоя без балкон. По балкона някой може да се качи или да скочи на него от балкона на спалнята на Мехмед.

Илиас въздъхна, извади кинжал и го заби отстрани в тялото на Лада.