Кирстен Уайт
Влизам в мрака (50)

48

Раду се бе върнал в града след краткия си меден месец. Сега мина покрай най-младия член на отряда на Лада и изгледа недоволно отпуснатото му лице. Нещо в това момче го дразнеше. Лицето му изглеждаше някак меко, а тялото тежко.

Раду не харесваше повечето еничари на Лада, но не можеше да отрече, че са най-добрите като пазачи на Мехмед. У всеки от тях имаше доза от онази дива, безмилостна решителност, от която бе изкована сърцевината на сестра му. Понякога Николае или някой от по-дружелюбно настроените еничари поздравяваше Раду на румънски. Той винаги отговаряше на турски.

Мехмед седеше и слушаше как Ишак паша му говори за състоянието на финансите на Амасия и Анадола, където скоро се готвеше да замине като бейлербей, или губернатор. Раду бе казал на Мехмед, че трябва да разделят Ишак паша и Халил паша, и Мехмед му се бе доверил. Раду се замисли какво ли още е било решено през кратките дни на отсъствието му. Толкова нетърпелив бе да се върне в града, че Назира и Фатима бяха започнали да го подкачат, че не спира да гледа през рамо към пътя за Одрин.

Мехмед улови погледа на Раду. Внезапно стягане около очите на Мехмед подсказа, че нещо го е разтревожило. Но в следващия миг кожата му се отпусна и той отново закима.

Отдясно на Мехмед седеше Халил паша. Великият везир Халил, напомни си Раду.

Веднага щом Ишак паша млъкна, Мехмед се изправи.

— Раду? Толкова скоро ли се връщаш? Как успя да понесеш раздялата с прекрасната си съпруга?

На Раду не му беше трудно да се изчерви от неудобство. Да си докара глуповата, многозначителна усмивка бе малко по-трудно, но Раду бе практикувал години наред.

— Благодаря ти, владетелю, за прекрасното имение. Тя е във възторг от възможността да го превърне в свой дом. Боя се, че само й се пречкам в краката, затова тя ме ИЗГОНИ, докато не подреди всичко точно така, както иска да бъде.

Мъжете се засмяха многозначително. Усмивката на Кумал бе мека. Раду за пореден път се запита дали Кумал знае истината за брака му с Назира. Нямаше смелост да го попита. Ако Кумал не знаеше, какво щеше да си помисли за Раду, след като научеше?

Мехмед посочи един стол близо до себе си. Раду седна и му се прииска да може да потъне в стола и да затвори очи.

Къщата наистина беше прекрасна. Имението бе усамотено, достатъчно голямо, за да подслони една жена и прислужницата й, със село наблизо, откъдето можеха да си купуват онова, което нивите и стадата в имението не можеха да им осигурят. Назира не спираше да плаче, докато обикаляше от стая в стая, ръка за ръка с Фатима. Раду се бе настанил в спалнята за гости — топла, слънчева стая. Не очакваше да идва често. Назира му бе скъпа, но щастието й бе толкова пълно, че заплашваше да започне да разяжда душата му. Той не искаше ревността да хвърля сянка върху живота й с Фатима. А и се измъчваше, че Мехмед е толкова далече от него.

Точно както в момента се измъчваше, че е толкова близо.

Един слуга застана на прага на стаята и прекъсна разговора, който бе свърнал към планове за сеитба. Разтрепераното момче се поклони и обяви пристигането на пратеници от Константинопол.

Мехмед вдигна вежди, макар да не реагира по никакъв друг начин. Останалите в стаята започнаха да възклицават и да си шепнат тихо. Макар много държави да бяха пратили пратеници с дарове и поздравителни излияния на Мехмед, никой не очакваше пратеник от Константинопол.

Мехмед хвърли незабележим поглед на Раду. Раду кимна към Халил.

С открито, безгрижно лице, Мехмед се обърна към Халил.

— Какво ще ме посъветваш? Веднага ли да ги приема, или да ги накарам да почакат?

Гърдите на Халил се издуха като на малка птичка, известяваща на света за важността си с чуруликане.

— Мисля, че ще е най-мъдро да ги приемете веднага, повелителю.

— Много добре. Доведете ги.

Влязоха трима мъже. Бяха нагиздени в яркожълто, синьо и зелено, а на краката си носеха червени ботуши. Всеки слой от изкусно ушитите, богато извезани дрехи беше скроен така, че разкрива долния слой в пищна демонстрация на благосъстояние. Дрехите бяха скъпи, бяха символ на социално положение. Византийците очевидно полагаха старания да разкриват възможно най-много от облеклото си. Главите на пратениците бяха скрити под широкополи шапки като кораби и всеки държеше по нещо в ръцете си.

Халил се изправи.

— Представям ви султана, Сянка Божия на земята, Слава на Османската империя, Мехмед Втори.

Тримата мъже се поклониха почтително, макар да не си свалиха шапките.

— Идваме от името на Константин XI Драгаш Палеолог, император на Византия, Римски цезар, и носим дарове и молби.

Поканиха ги да се приближат. Дарът, пратен по случай възкачването на Мехмед на престола, бе книга с корици, инкрустирани със скъпоценни камъни и грейнала в позлата. След като й се възхити, Мехмед я подаде на Раду.

Както винаги, щом отвореше книга, Раду изпита тръпка на вълнение. В замъка в Търговище книгите не бяха в изобилие, но Османската империя бе толкова богата, че книги имаше навсякъде. Тази, написана на латински, разказваше историята за Свети Георги и змея.

Раду знаеше легендата от детството си. Един рицар-кръстоносец странствал из земя на безбожници и попаднал на кралство, тероризирано от отровен змей. Дъщерята на краля била избрана с жребий да бъде жертвата за деня. Свети Георги дал клетва да я защити, изправил се пред змея и го победил. После отвел принцесата и змея обратно в града и заплашил цялото население със смърт, ако не се покръстят. Щом изпълнил свещената си мисия, Свети Георги най-сетне убил змея.

Книгата бе древна, красноречива история за заплаха. Раду вдигна глава към посланиците и откри, че един от тях, млад мъж с ясни сиви очи, го гледа настойчиво. Младежът се изчерви и извърна поглед.

— Интересен избор — каза Мехмед. По лицето му танцуваше веселие.

После на глас бе прочетено писмо от Константин. Думите бяха изкусно подбрани, наредени красиво като позлатата по книгата. Раду се опита да слуша внимателно, но посланието дотолкова изобилстваше от хвалебствия, че той скоро загуби интерес и остави думите да се леят приспивно върху него. Звучаха като службите в църквата от детството му — влюбени в собствения си глас, студени и недостъпни.

Той отново срещна погледа на младия мъж, който се бе втренчил в него. Раду не знаеше какво означава това. Може би и на младежа му беше трудно да се съсредоточи в слушането.

Когато обаче се спомена името на Орхан, Раду наостри уши и прекрати играта на разменени погледи.

Константин не бе чакал дълго да напомни на Мехмед за заплахата, която представляваше този претендент за престола. Още по-лошо, той бе имал нахалството да поиска от Мехмед да увеличи издръжката на Орхан.

Мехмед преплете пръсти замислено и ги подпря в брадичката си. Изчака четящият да приключи.

— Виж ти — каза той тихо, сякаш изказваше мнение за времето. — Изглежда, че Орхан е доста скъп гост.

Никой не се засмя. Напрежението надвисна над стаята, сякаш всички си бяха поели дъх и бяха отказали да издишат. Пратениците пребледняха. Най-младият сега се бе втренчил в една точка на стената. Макар лицата им да изглеждаха смели, под шапките им изби пот и разкри нервността им от задължението да дойдат при новия султан с такова искане.

Мехмед се обърна към Халил.

— Ти познаваш Византия по-добре от мен. Това струва ли ти се справедливо?

Халил вдигна трепереща ръка и я прокара по изпотеното си чело.

— Да.

Той кимна на себе си, сякаш насърчаваше гласа си да стане по-твърд.

— Да, мисля, че условията са съвсем разумни. Ако трябваше да ви дам съвет, повелителю, щях да ви кажа, че е редно да се съгласим с исканията. По-добре е Орхан да остане, където е, а ние да дадем знак за добрата си воля на Константинопол.

Мехмед се обърна към пратениците.

— Много добре. Халил, моят почитаем везир, ще се погрижи за вас тази вечер. Утре ще ви изпратим обратно с новини за нашия съюзник Константин и една нова ера на добра воля между великите ни империи.

Този път поклоните на пратениците не бяха толкова сковани — телата им се движеха по-бързо, по-плавно, изпълнени с облекчение. Сивоокият младеж за последен път срещна и задържа погледа на Раду. По устните му трепна бърза усмивка като тайна. Раду усети пърхане някъде дълбоко в себе си в отговор на тази усмивка. После Халил ги придружи навън, последван от главните си съветници.

Раду поклати глава, за да я прочисти. Все още му беше трудно да се концентрира след престоя си в провинцията. А тук ставаха големи, интересни неща.

Мехмед освободи повечето от останалите присъстващи. Задържа Раду, Кумал, Илиас, водача на одринските спахии и Казанджъ Доган. По съвет на Раду, Мехмед бе решил да пощади живота на Казанджъ Доган засега. Знаеха, че може да бъде купен, а в момента се нуждаеха от всички съюзници, които можеха да намерят.

Мехмед се облегна на стола си, протегна ръце нагоре и се прозя.

— Приятели мои — каза той, — бих искал да обсъдим флота ми.

— Какъв флот? — попита Раду.

— Именно. — Усмивката на Мехмед бе усмивката на хищна риба, пореща водата. — Донесете ми доклади за корабите, с които разполагаме и, по-важното, корабите, които нямаме. И го направете без никой да разбере.

Присъстващите проявиха мъдростта да прикрият любопитството си зад безизразни лица.

Мехмед ги освободи и направи знак на еничаря на Лада, който бе на пост този ден, да изчака отвън. В момента, в който останаха сами, гримасата, подсказваща лоши новини, която Раду бе видял, щом влезе в стаята, се върна на лицето на Мехмед.

— Какво има? — Раду се опита да потуши надигащия се страх. — Ядосан ли си ми? Съжалявам, че не предупредих по-рано за брака си. Аз самият не знам как всичко стана толкова бързо. Но Назира е…

— Не, не. Няма нищо общо с това. Радвам се за теб. — Мехмед закрачи напред-назад, потънал в мисли. Думите му прозвучаха равнодушно. — Тя е прекрасна и ти подхожда. А и пак ще си тук.

Той спря и вдигна поглед от земята.

— Нали ще бъдеш тук?

— Разбира се.

— Аз завися от теб. Вярвам ти така, както не вярвам на никого другиго.

Раду се усмихна и сложи ръка на сърцето си.

— И аз на теб.

— Помниш ли един човек от детството ви? Приятел на Лада? Богдан?

Раду сбърчи нос с неприязън.

— Да. Винаги се подиграваха с мен. Той беше простак.

Мехмед се намръщи.

— Той е тук.

— Какво? Тук?

— Николае го откри.

В гърдите на Раду избухна паника и той изведнъж се почувства отново на осем години, твърде боязлив, твърде склонен да плаче, твърде лесна мишена. Богдан веднъж го бе накарал да се увие в шала на дойката и му беше казал, че щом я обича толкова много, може направо да вземе да стане като нея. По-лош бе страхът, че каквото и да станеше, дойката винаги щеше да обича повече Богдан. Колкото и да му се искаше на Раду да не е така, Богдан бе нейно дете, а Раду — повереник.

Отвличането на Богдан бе един от най-хубавите моменти в детството му, защото му предостави неограничен достъп до сърцето на дойката.

И до това на Лада.

Сега обаче Лада вече не бе негова и това не беше отскоро.

Сега тя имаше Мехмед. Имаше и Богдан, отново. Нажежена до бяло болка прониза Раду в главата и тя запулсира.

— Мразя го. — Раду се стресна, усетил, че е трябвало да подбере думите си по-добре. Но на лицето на Мехмед се появи победоносно изражение, сякаш Раду бе доказал някакъв аргумент.

В следващия миг той се завъртя, обръщайки гръб на Раду.

— Получих новини от Влашко. Пристигнаха със закъснение, след като се учудих, че не са пратили човек да присъства на качването ми на престола. — Той спря да се разхожда. — Баща ти е мъртъв.

Раду разбра думите, но не видя в тях смисъл. Той поклати глава в пореден опит да я прочисти. Баща му. В стаята прокънтя писклив смях и чак когато вдигна ръка към устата си, Раду осъзна, че го е издал той.

— Знаеш ли, не си спомням дори как изглежда. Помня само как ме караше да се чувствам.

Мехмед взе ръката на Раду в своята.

— Как те караше да се чувстваш?

— Сякаш бях нищо. — Раду не можеше да откъсне очи от ръката на Мехмед върху неговата. — А сега той е нищо.

Мехмед мълча известно време. Раду знаеше, че би трябвало да се натъжи или да започне да задава въпроси, но изпитваше най-вече облекчение. Влад вече не съществуваше и Раду не можеше да приеме това за нещо лошо.

— Искаш ли да ти кажа как е станало?

Раду измърмори в съгласие.

— Убил го е Хунияди, с подкрепата на болярите. Убили са и Мирча.

— Горкият Мирча. Сигурен съм, че това го е разстроило.

Лицето на Мехмед се доближи до това на Раду и скри тавана, в който се бе взрял, от погледа му. Веждите му бяха сключени загрижено.

— Добре ли се чувстваш?

Раду сложи ръка на челото си, за да спре лекотата, която бе започнала да го обзема.

— Мисля, че да.

— Казвам ти това, защото… защото ти си наследникът на трона. Аз съм султанът, Влашко е васално княжество и ако искаш…

Раду усети как цялата тежест на света се стоварва обратно върху него. Влашко, с безкрайните му тъмни гори, с юмруците в гората, с фонтаните, които ти пълнят устата с вода, докато се задавиш, вместо да ти доставят наслада, със зимите, студени като безразличието на баща му. Влашко, с Лада и Богдан, отново заедно, които не се нуждаят от него, не го виждат, не се интересуват от него. Влашко, без джамии, без призив за молитва, без Бог, който да го познава и да го е грижа за Раду.

Влашко, без Мехмед.

Той стисна раменете на Мехмед.

— Знам, че за теб ще бъде полезно на трона да седне някой, на когото вярваш. Аз искам да ти служа, да направя каквото мога, за да ти помогна да завладееш Константинопол и да станеш султана, когото очаква империята ти. Наистина ще направя всичко по силите си. Но моля те, умолявам те, не искай това от мен. Аз не искам нищо от Влашко, така както то никога не е искало нищо от мен. Домът ми е тук, при теб. Моля те, не ме отпращай.

Лицето на Мехмед се изглади от облекчение и той прегърна Раду. Раду, треперещ, си пое дъх, вдиша Мехмед, върна си равновесието.

— Не казвай нищо на Лада — рече Мехмед. Раду кимна, опрял глава в рамото му и този път остана в прегръдките на Мехмед по-дълго, отколкото смяташе за безопасно, защото просто не можа да се принуди да го пусне.