Кирстен Уайт
Влизам в мрака (49)

47

Изтощението мъчеше Лада, дърпаше надолу крайниците и душата й. Николае беше зает да търси румънци сред еничарите в Одрин, за да ги включи в отряда им. Щефан обучаваше малкото, които бяха намерили досега. Матей и Петру бяха болни, така че Лада бе поела два поредни нощни наряда. Сега най-сетне се бе развиделило и единствената мисъл в главата й бе да стигне до леглото си.

Странно бе да стои в спалнята на Мехмед, докато той спи. Той я бе умолявал да си легне при него, беше я закачал, бе флиртувал, но Лада му напомни, че тя е единственото, което стои между него и някой нож в мрака.

Каза му и че ако не млъкне и не легне да спи, този нож ще бъде в нейната ръка.

И все пак имаше нещо смущаващо в цялата работа. Беше същото като на церемонията, когато официално стана султан. Той беше там, беше Мехмед, но в същото време бе толкова далече от нея. Недостижим. Спящото му лице изглеждаше така, както бе изглеждало по време на церемонията — непознато.

През най-дългите, най-самотни часове на нощта на Лада й се наложи да призове всичките си сили, за да устои на подтика да го събуди само за да види как се променят очите му, щом я види, как се оформят устните му около думи и намерения. Тя харесваше начина, по който изглеждаше в неговите очи, копнееше той да я гледа. Но устоя. А сега, толкова близо до собственото си легло, тя откри, че вратата й препречва някаква жена.

— Лада? — Кръглото лице на жената бе приятно, хубавичко като праскова, със също толкова закръглени устни. Очите й издаваха слабост, бяха големи и воднисти.

— Какво?

— Аз… аз съм Назира.

Лада се намръщи. Не можеше да мисли бързо. Жената обаче изглеждаше позната.

— Представих ти се на сватбата на Мехмед. Танцувах с Раду.

— Всички танцуваха с Раду.

Жената се засмя. Смехът й прозвуча естествено като рефлекс на мускул, който липсваше на Лада.

— Да, вярно е. Раду не е ли споменавал за мен?

Пред очите на Лада падна червена пелена. Мускулите й се стегнаха. Това някакъв ИЗПИТ ЛИ беше? Номер? Нима някой знаеше за истинските чувства на Раду към Мехмед? Ако Халил бе открил истината, той щеше да се опита да я употреби в своя полза. Лада нямаше толкова лесно да предаде брат си.

— С Раду не говорим често. И двамата сме много заети.

— О.‍ Съжалявам. Но трябва да познаваш брат ми. Кумал?

Мозайката се намести в ума на Лада и я събуди окончателно. Тя никога не бе обръщала особено внимание на жените, които се носеха из двора, но Кумал си спомни. Кумал, крадецът на души. Човекът, който бе въвел Раду в сърцето на мюсюлманския бог.

— Познавам го.

Назира явно не бе чула ръмженето в гласа на Лада, защото се усмихна с облекчение.

— Ами изглежда, че Раду още не ти е казал, но аз… ние утре ще се женим.

— Какво?

— Решихме го неотдавна и искахме да се оженим бързо, без много шум. Толкова много неща се случват в момента и Раду трябва да е на разположение на Мехмед.

На Лада й се зави свят, сякаш бе яздила цял ден и едва сега слизаше от коня, а земята под краката й се движеше с хода на животното.

— Той ще се ожени за теб.

— Няма да спазваме най-строгите традиции, но искам да прекарам днешния ден в банята с братовчедките и леля си. И с теб, разбира се. Ти си единствената му роднина.

Назира сбърка ужаса, изписал се по лицето на Лада, с въпрос за банята.

— Традиция е жените да прекарат деня преди сватбата на баня. Раду резервира една от баните в двореца за нас, така че никой няма да те притеснява. Надявам се, след като ще бъдем сестри, че ще се присъединиш към нас.

Коя беше тази жена? Първо брат й бе поднесъл душата на Раду на чужд бог, а сега, след като Раду бе станал доверен съветник на султана, тя решаваше да се омъжи за него. Лада подозираше, че брат й не е в състояние да обича другиго, освен Мехмед. Защо тогава се бе съгласил на тази сватба? Държаха ли го с нещо? Изнудваха ли го?

Ако Назира използваше Раду, за да се добере до Мехмед, Лада трябваше да събере възможно най-много информация. И тя можеше да действа незабележимо като Раду. Не бе единственият, който знаеше как се играе тази игра. Тя стисна зъби в подобие на усмивка.

— Дай ми няколко минутки да се преоблека.

 

 

Лада последва Назира по една пътека, над която висяха зелени лози с восъчно гладки листа, неподатливи на зимния студ. Никога не беше ходила на баня — предпочиташе да се мие насаме, вместо да прекарва време в компанията на други жени. Отвън сградата изглеждаше семпла, дори строга. Но щом влязоха вътре, те попаднаха в нов свят. Ръчно изрисуваните плочки разкриваха повтарящ се мотив от цветя, който се издигаше нагоре по стените към тавана, грейнал в яркочервено и жълто, с акценти от най-тъмносиньо.

Светлината, струяща от високите прозорци, прорязваше парата, увиснала във въздуха. Назира радостно поздрави няколко жени и започна да си разменя целувки с тях. Всички изглеждаха във възторг от новината, но и изненадани — коментираха колко кратък е бил годежът и каква е късметлийка Назира да се омъжи за най-красивия мъж в Одрин.

Лада се зачуди дали главата й, или плочките ще се разбият първи, ако започне да блъска черепа си в стената.

Усмивката й причиняваше агония.

Един теляк придружи жените до басейна, подготвен за тях, там имаше постелки за дрехите им и дълги, меки парчета плат, с които да се увият, докато се събличат. Лада остана най-отзад, чудейки се как постигаше Раду успехите си. Дали трябваше да се намесва в разговорите? Или бе по-добре да остане невидима и само да слуша?

Другите жени се разсъблякоха без свян, без да спират да се смеят и да си приказват, сякаш банята бе напълно естествена част от живота им. Нито се срамуваха, нито се чувстваха неудобно в телата си. Когато повечето влязоха във водата, Лада свали дрехите си колкото можа по-бързо, като скри кожената кесийка най-отдолу. После се спусна във водата от ръба, вместо да слезе гола по няколкото плитки стъпала.

Остана там, притиснала скръстените си ръце към гърдите си с надеждата някой да спомене нещо изобличително скоро, за да може да си тръгне.

Водата бе приятна за изтощените й, схванати мускули, но Лада се чувстваше повече от гола. Чувстваше се изложена на показ, уязвима. Копнееше за оръжие, за ризница, за някаква преграда между кожата й и останалия свят.

Тя се присламчи към останалите, косата й се носеше по водата след нея. Но вместо да говорят за положението на Раду в столицата и за връзките му с Мехмед, те говореха за очите му. За усмивката му. Говореха за чара и добротата му. Всяка имаше история, разказ за нещо, което Раду бе направил за тях или за някой техен познат — дали навреме казана шега, омайваща приказка или неочаквана проява на щедрост.

Остър пристъп на болка в гърдите накара Лада да осъзнае, че чувства загуба. Че Раду й липсва. Защото тя не познаваше онзи мъж, за когото говореха жените, а й се струваше, че би искала да го опознае.

Може би бъркаше. Може би Раду обичаше Назира. Може би всичко онова, което бе чувствал към Мехмед, бе пренесено към това сладникаво, незначително момиче. Лада очевидно не го познаваше такъв, какъвто беше тук.

Но не. Начинът, по който Раду гледаше Мехмед, начинът, по който винаги го следваше, сякаш неспособен да се откъсне от течението, което създаваше той, тези неща не се бяха променили. Целият свят бе на заден план за Раду. Само Мехмед имаше значение.

Някога и Лада бе имала значение. Как бе изгубила това?

Назира се засмя и Лада си спомни. Кумал бе дал на брат й МОЛИТВИ и го бе отделил от нея. Сега и Назира си го присвояваше. Тя се приближи към Назира, която почти не се виждаше зад две широкоплещести лели.

— Ще ти споделим някои тайни — каза една с фъфлене заради дупката от един паднал зъб в устата й, — та да не се похаби красотата на Раду.

Другата леля се засмя грубовато.

— От красотата няма кой знае каква полза, ако не е схватлив.

— Тихо! — каза Назира, порозовяла или от горещата вода в банята, или от срам. Скри лице в ръцете си и поклати глава.

— О, стига де, нали ще ставаш съпруга. Трябва да знаеш, че мъжете не ги бива за нищо, ако човек не ги обучи както трябва. Особено когато става дума да доставят удоволствие на жените си.

Лада се дръпна назад, обхваната от силно смущение. Ако щяха да говорят за змии и градини, за отговорността на жената да осигури сигурно място за семето на мъжа…

— Моля ви, лели, съвсем я притеснихте — рече една от омъжените братовчедки, макар че и тя се разсмя — темата не я притесняваше. — Изчакайте до след първата брачна нощ, когато вече няма да се страхува. Тогава й кажете как и мъжете могат да доставят удоволствие на жените.

— Ами — каза фъфлещата леля. — Ти от колко време беше женена, преди да дойдеш разплакана, да ми се оплачеш колко нещастна те правят нощните му попълзновения?

Братовчедката се засмя.

— Пет нещастни години. Две пищящи хлапета му родих, а не бях получила и една нощ наслада в замяна. Права си, не бих го пожелала и на клетата ми Назира.

Назира ги напръска с вода.

— Стига! Ако имам въпроси, ще ви напиша внимателно обмислено писмо. Имам пълно доверие в щедростта и способностите на Раду.

Лада се задави и всички се обърнаха към нея.

— О, Лада! Съжалявам — възкликна Назира. — Не трябваше да забравяме, че Раду ти е брат.

Лада изломоти нещо, което прозвуча като извинение, и побягна към постелката с дрехите си. Дори не се избърса, а навлече дрехите си и завърза кесийката на шията си. В банята нямаше да открие нищо от онова, което я интересуваше.

Докато тичаше към стаята си обаче с шалвари, залепнали за краката й, в главата й кънтеше фразата, която се бе оказала по-голямо разкритие от какъвто и да е политически заговор: И на жената може да се достави удоволствие, както на мъжа.

— Оженил се е? Вече? — Мехмед се изправи, седна пак на стола и пак се изправи. — Но той ми каза за това само преди три дни! И дори не искаше да се жени! Помоли ме за някое скромно имение, но когато се съгласявах, не знаех, че… Женен?

— Явно нещата се променят. — Лада се беше опитала да приклещи някъде Раду и да поговори с него преди сватбата, но той се беше барикадирал зад големите си очи и празната усмивка и не беше спрял да повтаря, че от Назира ще излезе чудесна съпруга. Тя бе принудена да гледа как се бракосъчетават на турски. Раду отдаде сърцето си на чужд език пред чужд бог.

Назира се бе червила през цялата церемония, а до рамото й постоянно бе стояла някаква прислужница. Когато всичко свърши, младоженците почти не се докоснаха, бяха като деца, които си играят на сватба. Лада бе поканена на сватбена гощавка в градската къща на Кумал, но се боеше, че няма да успее да се държи любезно. Не и с този човек. Никога.

Раду само бе кимнал и се бе сбогувал с нея, когато тя каза, че ще си тръгва. А сега беше женен.

— Не виждам смисъл — каза Мехмед. — Какво би спечелил Кумал паша от един съюз с Раду?

Лада изсумтя.

— Не е ли очевидно? Кумал вече е паша. Раду е твой любимец. Кумал иска да се сближи с теб. Ще трябва да го държим под око.

Мехмед поклати глава.

— Кумал няма връзки с Халил паша. Всъщност вече прегледах всички данъчни и счетоводни документи от вилаета на Кумал. Безупречен е. Той и войниците му се отличиха с храброст по време на обсадата срещу Скендербег. Той вече знае, че го ценя и му се доверявам и се държи почтително, без никога да е молил за услуга. От тази сватба той няма никаква полза. Но Назира е по-малката му сестра. Може би я е разглезил и я е оставил сама да си избере съпруг.

Лада не искаше това да е вярно. Искаше да има подмолна цел, причина да мрази Кумал и Назира, причина да ги накаже. Но Раду бе умен. Ако имаше неприятности, щеше да отиде при Мехмед, не при Лада.

— Може би… Може би тя наистина го обича. — Лада знаеше, че Раду не обича Назира. Но ако се чувстваше щастлив, като съсредоточаваше вниманието си върху някой различен от Мехмед, то тази сватба можеше да се окаже добра и за него.

Мехмед поклати глава.

— Разбира се, че го обича. Половината град е влюбен в него. И все пак, съгласието му с този брак е лишено от смисъл. Той не я обича.

Лада го наблюдаваше, за да види дали няма предвид нещо повече от онова, което казва, дали не знае нещо повече, но не можа да разбере.

Той се втренчи в стената замислено.

— Тя не може да го направи щастлив.

Разговорът от банята изплува в съзнанието на Лада.

— Ами самата Назира?

— Хммм? — Мехмед най-сетне фокусира погледа си върху нея, но остана замислен. — Какво за нея?

— Защо да е нейно задължение да го прави щастлив? Раду какво ще направи, за да бъде тя щастлива?

Той размаха ръка.

— Ще бъде неин съпруг. Ще й осигурява приличен живот. Ще й даде… деца. — Той сви устни, сякаш думата бе неприятна. Сякаш самият той не бе направил същото.

— И децата ще бъдат нейната награда за това, че го търпи.

— Да го търпи ли? Тя е голяма късметлийка да се омъжи за него!

— Кажи ми — рече Лада, докато в главата й мислите за змии и градини, за семе и дълг се смесиха с обвитите в пара, невероятни идеи за удоволствия отвъд целувките. — Ти какво правиш, за да са жените ти щастливи?

Мехмед стисна устни и присви лукаво очи.

— Моите жени? За какво говориш?

— За харема ти. Те съществуват, за да ти служат. Дават ти синове. — Тя изплю думата. — А ти какво правиш за тях?

— Не желая да говоря за това с теб. Знаеш, че трябва…

— Не говоря за онова, което трябва да правиш! Харесваш ли ги? Обичаш ли ги? Коя обичаш най-много?

— Не зная! Те са… това е различно. Те са като човека, който ми носи табуретката. Нито го харесвам, нито го мразя. Той си има цел. Защо искаш да говорим за това?

— Защото искам да знам дали някога, дори веднъж, си се замислял какво би им доставило удоволствие! Или всичко е просто сделка, част от работата на султана? Те табуретки ли са в твоите очи?

Веждите му се свъсиха, а на лицето му се изписа болезнено изражение.

— Кой отговор искаш, Лада? От кой ще ти стане по-добре?

Тя се дръпна.

— Не зная.

Той пристъпи напред, стопявайки разстоянието помежду им, свел очи към пода. С нетипично колеблив глас каза:

— Ако ти искаше да… С теб бих направил всичко, което поискаш, всичко, от което имаш нужда, за да сме заедно. Всичко.

Чу се рязко почукване и Николае влезе в стаята. Лада отскочи гузно от Мехмед. Николае се ухили, без да обръща внимание на натегнатата атмосфера.

— Остава още един час до смяната на постовете, когато трябва да ме придружиш до хазната — сряза го Мехмед и седна.

Николае се поклони ниско.

— Нетърпението ми е толкова силно, че очакването ми причинява физическа болка. Но не съм тук за това, татко мой. Лада, имам изненада за теб. Ела навън.

— Донеси я тук — нареди Мехмед. Беше се отпуснал намръщен на стола.

Николае сви рамене, но белязаното му лице не успя да скрие радостта му, когато отстъпи встрани.

В стаята влезе мъж, едър и широкоплещест, с тромави движения. Носеше еничарска униформа. Лада тъкмо се готвеше да кресне на Николае, че назначаването на нов член на отряда едва ли е повод за прекъсване на разговора й с Мехмед, когато зърна онова, което еничарският шлем не можеше да скрие.

Две уши, щръкнали като дръжки на кана.

Усмивката му сякаш бе цялото Влашко княжество, протегнало ръце към нея, за да я върне у дома.

— Лада — каза Богдан.

Тя се втурна към него и се хвърли на врата му. Той не се поколеба, а я притисна силно към себе си и я завъртя в кръг. Тя скри лице в шията му, неспособна да повярва, че това е истина. Богдан, нейният Богдан, когото бе изгубила преди толкова много време.

Жив. Тук. Неин.

— Кой си ти? — сопна се Мехмед.

Без да пуска Лада, Богдан отговори с глас, по-дълбок от онзи, който тя помнеше, но толкова негов, че тя отново се почувства като дете.

— Аз съм съпругът й.

Лада се засмя и го плесна по тила. Той я пусна на земята, но тя продължи да го държи за рамото. Искаше да се увери, че е истински и няма да си тръгне.

— Не мисля, че бракът ни беше обвързващ. — Тя взе ръцете му в своите. Пръстите му бяха къси и мазолести. Лицето му бе станало по-широко, чертите му се бяха наместили. Беше здрав, силен, точно такъв, какъвто би си го представяла тя, стига да посмееше да си го представи.

— Би ли ми обяснила какво става, моля? — попита Мехмед.

Лицето му бе студено и неподвижно като стена, облицована с плочки.

— Това е Богдан. Най-старият ми приятел. Майка му ми беше дойка и двамата израснахме, като измъчвахме нея и Раду. Много отдавна ми го отнеха. Помислих, че никога няма да го видя отново! О, Богдан. — Тя сложи ръка на бузата му и се стресна от наболата брада, която й напомни колко време бяха изгубили.

— Нямаш представа колко много Богдановци трябваше да проверя, докато намеря правилния — рече Николае.

Лада не успя да сдържи усмивката си.

— Благодаря ти.

— Според мен ще стане добро попълнение за отряда ни. Достатъчно е едър, да седне върху Петру, когато стане съвсем досаден.

— Приключихте ли? — Мехмед вдигна вежда.

Усмивката на Лада се стопи. Какво му ставаше? Защо не можеше да види колко е щастлива, че отново е видяла Богдан? Тя видя как той хвърли бърз поглед към ръката й, все още опряна на рамото на Богдан.

Тя вирна брадичка, без да сваля ръката си.

— Богдан, това е Мехмед, султанът.

Богдан се поклони както бе редно, но в движенията му имаше нещо, подсказващо, че поклонът не е бил първата му мисъл. По-скоро бе нещо, което така или иначе се е готвил да направи и Мехмед просто се е оказал на правилното място.

Лада го дръпна за ръката.

— Ела да ти покажа…

— Искам да ме придружиш в хазната — заяви Мехмед.

— Какво?

— Има няколко данъчни документа, за които искам да чуя мнението ти.

— Но Николае…

— Николае може да покаже на… Богдан, нали така? Та, той може да му покаже казармата. Тръгвайте.

— Не! Ще останат.

Богдан стоеше равнодушен, с безизразно лице. Очите на Николае се разшириха предупредително.

— Лада — прошепна той.

Тя осъзна, че ги кара да демонстрират пряко неподчинение на заповед от Мехмед. Нейният Мехмед, да, но техният султан. Техният „баща“. Ако се подчиняха на нея, можеха да ги убият за измяна. Тя знаеше, че Мехмед няма да направи нищо подобно, но в същото време не можеше да кара Богдан и Николае да престъпват заповедите му заради нея.

— Тръгвайте — каза тя, стиснала зъби. — Ще се видим по-късно.

Тя ги изпрати с поглед и после тръгна пет стъпки пред Мехмед и вървя така до хазната. Кипеше.

— Лада — каза той.

Тя не се обърна и не отговори.

Когато стигнаха хазната, Мехмед се потопи сред купчините пергамент — списъци, счетоводни сметки, договори. Тя застана до вратата, уж да наблюдава за заплахи, но вместо това прекара времето си забила гневен поглед в гърба на Мехмед.

Накрая писарите си тръгнаха.

— Какво искаш? — попита тя.

— Моля? — Мехмед не вдигна глава.

— Довлече му тук, макар да знаеше, че не искам да дойда. Не съм виждала Богдан от години, мислех го за мъртъв, а ти реши, че моето мнение по въпросите на хазната е по-важно, така ли?

— Прости ми, че се шокирах от запознанството със съпруга ти.

Лада избухна.

— Той не е… Това беше игра, детска игра! — Тя го измери с поглед. — Освен това едва ли точно ти имаш право да се оплакваш. Как е Сатъ хатун напоследък?

Мехмед скочи от стола и я стисна за раменете, преди да е успяла да помръдне. Тя се приготви за удар, но лицето му омекна и ръцете му отпуснаха хватката си. Той вдигна ръка и я сложи на бузата на Лада.

— Съжалявам. Не съм те виждал толкова щастлива от… Просто се изненадах. Не знаех как да реагирам. Радвам се, че си открила приятеля си.

Лада кимна все още изпълнена с подозрения.

— Иди да се видите, да си поговорите. После ела в покоите ми за вечеря и ми разкажи всичко. — Той се усмихна и тя не успя да разбере дали усмивката е искрена, или официална султанска усмивка, защото той се наведе и долепи устни до нейните. Меката настойчивост на устата му я хвана в капан и тя отвърна също толкова настойчиво.

Не бяха оставали насаме откакто се бяха върнали в Одрин. Ръцете и устата й я информираха, че е закопняла за него. Той отстъпи към стола и я дръпна със себе си, докато сядаше. Тя се настани в скута му и обви крака около тялото му. Усети ускорения му пулс на шията, докато той я притискаше към себе си. Ръцете му танцуваха по тялото й, местейки се на ново място в мига, в който тя ги усетеше. Тези ръце оставяха огнена диря след себе си, изписваха Мехмед по кожата й. Лада чу някой да чука на вратата, но звукът сякаш идваше изпод вода и на чукащия му се наложи да повтори и потрети, преди тя да разбере какво става.

Тя се отдръпна от Мехмед задъхана.

Той се усмихна дяволито и оправи туниката й.

— Трябва да вървиш.

— Трябва да вървя — повтори тя.

— Ще се видим вечерта.

Тя се понесе навън върху ален облак от сласт, чудейки се какви удоволствия може да достави един човек на друг, стига да има желание. Това продължи до следващия коридор, когато тя си спомни за Богдан. С мрачното подозрение, че Мехмед се е постарал да направи така, че тя да мисли само за него, тя се затича към онова крило на двореца, в което живееше отрядът и.

Затича от стая в стая. Отрядът се беше увеличил благодарение на усърдието на Николае и сега тя срещаше съвсем непознати лица, докато най-сетне не стигна до стаята, която й трябваше.

Николае стоеше и говореше безгрижно, докато Богдан си прибираше нещата в прост дървен шкаф.

Лада замръзна на прага. След първоначалния шок от срещата им, тя не знаеше как да се обърне към него. Вече не бяха деца, които открай време живеят заедно. Какво му бяха причинили последните няколко години?

Какво бяха причинили на нея?

Обзе я внезапен ужас при мисълта какво би си казала онази Лада, която бе дошла тук преди всички тези години, ако видеше сегашната Лада.

Богдан я изгледа безизразно.

— Това, значи, е животът, който си си създала тук.

Макар тонът му да не бе осъдителен, Лада усети как настръхва. Нямаше за какво да се извинява. Нито на Богдан, нито на предишното си аз.

— Да. Командвам най-добрата войска в цялата империя.

— Виждам. И отговаряш пред султана.

Тя скръсти ръце.

— Отговарям пред себе си.

— Тогава защо си още тук? Защо не вземеш каквото можеш и не си тръгнеш? — Той гледаше лицето й питащо, сякаш търсеше в него нещо, което бе изчезнало.

— Аз… Не е толкова просто.

Белегът на Николае се сгърчи около сухата му усмивка.

— Веднъж щяхме да си тръгнем. Но тя си промени решението.

— Не съм си променила решението! Така се стекоха обстоятелствата. Освен това, ако си бяхме тръгнали, сега ти щеше да си тук, а мен да ме няма. Как щяхме да се намерим тогава?

Богдан кимна, приел казаното за истина с такава лекота, както куче хваща кокал.

— Значи ще тръгнем сега.

— Къде?

— Във Влашко.

— Не мога да се върна там. Баща ми ме продаде, Богдан. Доведе ме тук и заложи живота ми, за да запази трона си. Там нищо не ни очаква. Никога няма да се върна при баща си.

Колкото и много да беше научила — колко е силна, колко е умна, жестока или обичана, — баща й все още диктуваше живота й.

— По-добре султан, отколкото баща ми — прошепна тя.

— Бащите не живеят вечно — каза Богдан и сви рамене. Беше употребил турската дума за баща. Думата, с която еничарите се обръщаха към султана.