Кирстен Уайт
Влизам в мрака (48)

46

Придворният чиновник потропваше нервно с изцапани с мастило пръсти по крака си. Думите излизаха от устата му на пресекулки, завалено, сякаш не бе свикнал да говори.

— Искате да видите данъчния архив?

Лицето на Мехмед бе маска на търпението.

— Да. Искам да видя документите за приходите ни от данъци.

Раду съжали чиновника, чието чело бе оросено с пот. Той подозираше, че човекът никога досега не е бил викан при султана.

— Кои данъци?

Мехмед не се усмихна.

— Всички.

— Вси… всички?

— Всички. Искам да проследя пътя на всяка монета, влязла в хазната, и всяка, която излиза оттам. Искам да видя колко пари печели всяка провинция и всеки град, кой отговаря за приходите, как се харчи моето злато и какво се получава за него. Заплати. Издръжки. Плащания на чужди държави. Данъци от васалните държави.

— Но за това ще ми трябват няколко седмици само да събера достатъчно информация. Начинанието е огромно.

— Тогава по-добре започвай. Веднага.

Човекът почти избяга, сякаш думите на Мехмед бяха камшици, шибащи го по петите. Мехмед въздъхна и потърка чело.

— Толкова време изгубихме. Ще ми отнеме месеци, ако не и години, да сложа всичко в ред. Когато си помисля колко далече щях да съм стигнал, ако баща ми не се беше върнал на престола, ако не беше ме заточил отново в Амасия…

Раду усети вкуса на гнева му и устата му пресъхна. Макар никога да не бяха говорили за това, Раду често се питаше дали и Лада съжалява за стореното тогава. Може би щяха да успеят да измислят друг начин. Начин, който щеше да позволи на Мехмед да остане на престола първия път, когато го наследи. Но се бяха уплашили. Бяха деца. И бяха взели решение, променило бъдещето на Мехмед, без да го питат.

— Добре ли си? — попита Мехмед.

— Да! Да. Просто съм нервен. Имам среща с Кумал и Назира днес.

— И защо това те изнервя?

Раду осъзна с болка, че макар с Мехмед да бяха заедно почти всеки ден, не се бяха върнали към някогашната си близост, когато можеха да си кажат всичко. Раду имаше твърде много тайни, които не можеше да си позволи да сподели, затова говореше възможно най-малко. Беше лесно. Мехмед винаги бе заобиколен от хора. Дори в момента имаше двама пазачи в залата и един набит мъж с дебели пръсти, който държеше табуретката за краката на Мехмед. Присъствието им не предразполагаше към близост и макар това преди да беше наранявало Раду, сега му се струваше като милост.

— Не ти ли казах? Кумал иска да се оженя за Назира.

Мехмед се облегна назад, сякаш Раду го беше ударил. Носачът на табуретката скочи напред, но Мехмед му махна да си стои на мястото.

— Да се ожениш? Значи ще ме напуснеш?

Раду усети нещо да пърха в гърдите му — не надежда, а нейният мрачен, отчаян братовчед. Може би изумлението и намекът за гняв от страна на Мехмед бяха проява на ревност.

— Не ми ли е разрешено да се женя? Знам, че на еничарите е забранено, но не съм наясно какво точно е моето положение в двореца.

Лицето на Мехмед омекна.

— Ти си мой приятел. В никакъв случай не си роб. Ако искаш да се ожениш за нея… — Мехмед не довърши, а свъси вежди, вперил очи в Раду с такава настойчивост, че на Раду му стана трудно да диша.

— Аз не я обичам.

Думите се отрониха от устните му като камъчета в поток, студени, тракащи. Той не знаеше къде ще паднат, но продължи да говори.

— Харесвам я, а Кумал винаги е бил много добър с мен. Не съм сигурен, че съм подходяща партия за Назира обаче. Според мен тя може да се омъжи много по-сполучливо за някой по-състоятелен мъж. Но дългът ми, единственият ми дълг, винаги ще бъде към теб. Никой не може да ме откъсне от това.

Никой не може да ме откъсне от теб.

Моля те, мислеше Раду, моля те, разбери какво казвам.

Очите на Мехмед се разшириха, зениците му също, почти незабележимо. После на устните му изплува усмивка, която угаси настойчивостта в погледа му.

— Е, тогава оставям решението на теб. Кумал вали е добър човек. Ще го направя Кумал паша. Свободен си да постъпиш както намериш за добре, стига Назира да е наясно, че държа да си при мен.

Раду сключи пръсти зад гърба си, извън полезрението на Мехмед, и ги стисна силно, до болка.

— Никъде другаде не искам да бъда.

Думите заседнаха в гърлото му, опитаха се да повлекат други след себе си. Раду знаеше, че ако започне да говори, никога няма да успее да прекъсне потока от искреност, който щеше да се излее и да го удави.

Затова той се поклони и излезе от стаята. Дишаше на пресекулки, а сърцето му биеше бясно.

Любовта бе чума.

Срещата му с Кумал и Назира бе в същата онази градина, в която за пръв път бе видял Мехмед.

Те откриха Раду, застанал пред шадравана да се взира в призраците от миналото и да се чуди дали ако не беше срещнал онова разплакано момче, щеше да може да обича Назира?

— Раду!

Той се обърна, все още потънал в миналото, и прегърна Кумал. Приятелят му бе отслабнал. Докосването на смъртта бе задълбочило сенките под очите и изострило скулите му. Но беше жив.

— Много се радвам да те видя оздравял. — Раду го прегърна силно и го пусна.

— Само благодарение на теб.

Раду се обърна към Назира. Тя бе покрила черната си коса с шал в цвета на изгрева. Ъгълчетата на меките й тъмни очи се бяха извили нагоре и й придаваха палаво изражение. Устните й бяха толкова пълни, че приличаха на кръгче, но тя ги разтегли в усмивка.

— Раду.

Раду се поклони. Радваше се да я види, но не беше сигурен как да се държи в нейно присъствие. Докато преди между тях се бе установила приятелска близост, дори дружба като между брат и сестра (поне както си представяше Раду, че се държат сестрите, които не са Лада), сега там бе зейнала бездна, която той не знаеше дали да прекоси, или да побегне в обратна посока. Беше си мечтал да му бъде сестра, а тя очевидно си беше мечтала за нещо повече.

— Виждам един интересен храст — каза Кумал, целият светнал. — Ще отида да го поразгледам известно време, струва ми се.

Раду не можеше да понася повече да стои пред шадравана, затова заведе Назира до една каменна пейка под голямо дърво. Клоните на дървото бяха оголели през зимата. Двамата седнаха, скрити от чужди погледи. Раду не знаеше какво да каже.

Назира се взираше напред, когато най-сетне проговори.

— Искам да се омъжа за теб.

Прямостта й обърка Раду, който толкова бе свикнал със заобикалките и намеците, типични за разговорите в двора.

— Аз… ти си много… Разбираш ли, аз…

Тя се обърна към него и се усмихна. Сложи ръка върху неговата.

— Раду, миличък Раду. Когато ме погледнеш, в очите ти няма глад. Доста време съм прекарала в наблюдение над мъжете и начина, по който гледат жените, а ти не ме гледаш като нещо, което би желал да притежаваш.

В гърдите му разцъфна страх, тъмните му листенца се протегнаха навсякъде.

— Ти си много красива и…

Тя стисна ръката му и поклати глава.

— Аз не искам този глад. Затова те избрах. Ти си мил и умен и си… самотен. И мисля, че ще трябва винаги да бъдеш сам. — Думите прозвучаха почти като въпрос, очите й търсеха в неговите истината, която той не искаше да открият. — Спомняш ли си, когато танцувахме?

Раду поклати глава.

— На сватбата на Мехмед и Сатъ хатун.

— А, да.

— Половината от жените в залата следяха с поглед движенията ти, копнеещи за вниманието ти, чакащи своя ред. А ти не поглеждаше никоя от тях. Тогава разбрах. И сега разбирам. Разбирам какво е да гледаш онова, което би трябвало да имаш и да не чувстваш нищо.

Тя замълча за миг и после повтори:

— Разбирам.

Раду осъзна, че очите му са пълни със сълзи.

— Наистина ли?

— Да. Като твоя съпруга ще очаквам единствено приятелството ти. Нищо повече. — Тя сведе поглед към земята, а бузите й порозовяха. — И бих желала прислужницата ми, Фатима, да продължи да живее с нас. Завинаги.

— Фатима. — Раду се облегна назад. Беше се сетил. Начинът, по който Назира следеше с очи прислужницата в онзи ден, когато ги беше открил в градината, задъхани и зачервени, с разрошени коси, защото ги била гонила пчела.

Облакът, скрил слънцето, отплува и то ги обля с топлите си лъчи светлина. С нея дойде изненадваща яснота. Раду се усмихна.

— Ти беше доволна, че онази пчела те е ужилила. Значи си открила щастието.

Тя кимна.

— Да. А ти… моля те, би ли ми помогнал да го опазя? Ще ми позволиш ли да бъда твоя приятелка, истинска приятелка, която те познава и обича?

Раду опря чело в нейното и затвори очи. Не можа да сподави вълната на завист, която се надигна в него. Назира бе открила своето щастие и по някакво чудо Фатима споделяше чувствата й. Само че горчивото чувство бързо отстъпи място на искрената му обич към Назира. Ако тя бе получила онова, което той никога не би могъл да има, той щеше да направи всичко възможно да й помогне да го съхрани.

— Назира, за мен ще бъде чест да стана твой съпруг.

Тя изхълца от облекчение и се засмя, преди да се хвърли на врата на Раду.

— Благодаря ти, благодаря ти, най-прекрасен Раду. Благодаря.

Той я целуна нежно по челото.

Когато се върнаха при Кумал, той първо се притесни от обляното в сълзи лице на Назира, но после видя, че се държат за ръце.

— Братко! — Той взе и двамата в прегръдките си. Тялото на Назира трепереше — тя плачеше и се смееше, а Кумал започна да прави планове за сватбата.

— Можем да поканим султана! — каза той.

— Не — отвърна Раду твърде бързо и твърде рязко.

Веждите на Назира се вдигнаха многозначително. Раду кимна леко — само тя го видя. Тя стисна ръката му и той се изненада какво облекчение му носи фактът, че някой го разбира.

Този път, когато заговори, Раду се постара гласът му да прозвучи спокойно и равнодушно.

— В момента е много зает. Ще се почувства виновен, ако не успее да дойде. Най-добре е да не го каним. Ще го помоля да ни отдели някое имение наблизо, но извън града. По-близо до теб. Там въздухът ще е по-чист за Назира, а аз ще мога лесно да пътувам между дома и задълженията си при султана. Бих искам да се оженим с проста церемония възможно най-скоро.

— И моето желание е такова. — Назира грееше цялата, по-ярко от слънцето.

Кумал се засмя добродушно.

— Май и двамата знаете точно какво искате.

— Така е — каза Раду. Но само един от двамата можеше да има онова, което искаше.