Кирстен Уайт
Влизам в мрака (47)

45

Поднесоха на Мехмед ятагана на прадядо му, Осман Гази. Той го пое почтително, с опънати напред ръце, после го сложи в ножницата и закопча колана й на кръста си. Сега той носеше мечтите на целия си народ от създаването на държавата насам.

Лада не знаеше какво да чувства, докато гледаше церемонията. Това не беше онзи Мехмед, който бе говорил с такава жар за мечтата си, когато бяха насаме. Този Мехмед бе облечен в коприна от глава до пети, покрит с броня, чалма скриваше главата му, а изражението му бе твърдо като стомана и точно толкова остро. Беше застанал на подиум над всички останали. Имаше един човек, чиято единствена работа — която вървеше с официална длъжност — бе да носи навсякъде табуретка за краката на Мехмед, в случай че му се прииска да си отмори краката. Друг бе натоварен с отговорността за чалмите на Мехмед. Трети винаги стоеше отляво на Мехмед, хванал шише парфюм и ветрило, готов да действа, ако някоя неканена миризма дръзнеше да доближи недосегаемия.

Защото именно в това се бе превърнал Мехмед.

Докато траеха безкрайните церемонии, докато се изреждаха имената на везирите и се приемаха с благодарности подаръци, Мехмед не помръдна от мястото си, но ставаше все по-далечен.

Лада се зачуди дали опитвачите на храна биха усетили вкуса на кипящата ревност, потекла по вените й, докато стоеше, винаги нащрек, и гледаше как мечтата на Мехмед пуска корени.

Лада не подозираше, че й предстои още по-смущаваща, отблъскваща задача от гледането на безкрайната церемония по приемането на престола. В преддверието на покоите на Мурад Мехмед трябваше да се запознае с всички съпруги и наложници на баща си. По настояване на Лада, пред всяка от двете врати в помещението стояха по двама пазачи, а един от нейните хора постоянно стоеше до Мехмед.

Днес бе неин ред. Докато през стаята минаваше върволица от жени, начело с последните попълнения, които неотдавна се бяха издигнали от слугини в пълноправни членки на харема, Лада бе принудена да приеме реалността на тази част от султанството. Ръката й постоянно потрепваше върху дръжката на ятагана. Не беше сигурна какво точно искаше да убие.

Поредната трепереща наложница излезе и след нея в стаята влезе жена, която Лада познаваше. Мара все така носеше дрехи, чужди на местните традиции — цяла, богато извезана рокля, и нямаше фередже. Косата й бе вдигната и внимателно накъдрена. Нямаше и намек за османски стил във вида й. Тя не се поклони на Мехмед, а само повдигна вежда.

— Добро утро. — Говореше на латински, вместо на турски.

Той се усмихна, слисан.

— Мара Бранкович.

— Славата ми явно ме изпреварва.

Мара подхвана полите си и се настани на един диван, по ставен редом със стола на Мехмед, вместо да стои пред него като молителка.

— Радвам се да видя, че сте здрава.

— Вдовството ми подхожда.

Лада изпръхтя весело. Мара й хвърли бегъл поглед и студена усмивка.

Мехмед се прокашля и се опита отново да привлече вниманието на Мара.

— Не съм сигурен какво точно да правя с вас.

Повечето жени щяха да пратят по разни имения, в зависимост от старшинството им в харема и от роднинските им връзки. Жените от заможни семейства щяха да се върнат у дома, където някои ги чакаха бракове, уредени от Мехмед и бащите им. Дори в момента Раду договаряше един такъв брак с пашата, баща на момичето, от името на Мехмед. Жените минаваха от едни ръце в други като разменни монети.

Пръстите на Лада се стегнаха около дръжката на ятагана.

— Получих предложение за женитба от Константин — каза Мара.

Мехмед не успя да скрие изненадата си.

— Константин?

— Предполагам, че планира по този начин да отслаби съюза на империята с баща ми и Сърбия, тъй като благодарение отчасти на моето влияние баща ми не взе участие в битката при Варна. Загубата на васал като Сърбия ще бъде голям удар за империята и срам за новия султан. Европа не очаква кой знае колко от вас.

Мехмед кимна, този път изобразил на лицето си напълно равнодушно изражение.

— Изненадан съм от дързостта му. И бързината. Макар да недоумявам защо ми го казвате.

Лада напълно разбираше. Мара имаше някакъв план. Тя бе прекалено умна, за да пропусне възможност, която й се поднася на тепсия.

Мара сви рамене и наклони глава.

— Бог ме освободи. Никога няма да се омъжа отново. Вече написах на Константин писмо с отказ, което ще подпиша и изпратя в мига, в който тръгна към Сърбия.

Мара нямаше меч, но бе употребила себе си като оръжие. Мехмед не можеше да я нарани, без да застраши съюза с баща й. А ако я ядосаше, рискуваше да увеличи шансовете на Константинопол да се сдобие с още съюзници. Тя не допускаше някой да я употреби по начин, различен от този, който тя сама бе избрала.

Внезапна, яростна завист обхвана Лада. Търпението на Мара бе възнаградено. Тя бе написала собствената си съдба, беше се освободила от мъжете, които се бяха опитали да я напишат вместо нея.

Мехмед се изправи и сведе глава почтително.

— Веднага ще организирам заминаването ви. На сутринта ще сте на път с дарове за вас и баща ви и с подновен мирен договор, който да му занесете заедно с благословията ми.

Мара също се изправи и направи дълбок реверанс. Този път усмивката, която отправи към Лада, бе искрена. Без да изкаже никому благодарност за бягството си, което бе организирала сам-сама, тя излезе от стаята.

— Ще ми липсва — каза Лада.

Мехмед се засмя.

— Това не ме изненадва. Винаги е била най-страховитата от съпругите на баща ми.

— И като стана дума за страховити съпруги… — Лада кимна към отворената врата, където чакаше Хюма, подкрепяна от един евнух.

— Наложница. Никога съпруга.

В гласа на Хюма се долавяше една нова треперливост. Кожата й бе жълтеникава — цвят, който накара Лада да извърне очи от нея. Пищното тяло, с което Хюма толкова се бе гордяла, сега бе изсмукано, дрехите й висяха.

— Майко. — Мехмед стана да й помогне да седне. — Нямаше нужда да идваш.

— Разбира се, че ще дойда. Ти си мой син. Султанът.

Лада бе очаквала гордост, дори възторг, но думите прозвучаха така, сякаш Хюма изпитваше единствено горчивина.

— Твоето бъдеще е осигурено — каза Мехмед. — Ще останеш тук, в двореца.

— Не ме е грижа за моето бъдеще. Трябва да обсъдим плановете си. Осигурихме ти престола. Сега трябва да се погрижим да си останеш на него.

Мехмед поклати глава и взе ръцете й в своите.

— Не се тревожи за това. Искам да се погрижиш за здравето си.

Тя продължи, сякаш той не бе казал нищо.

— Нищо не можем да направим по въпроса с Орхан засега, но съществува и въпросът за твоя полубрат, Ахмет. Той е заплаха, за която трябва да се погрижим.

Мехмед се дръпна.

— Ще организирам да го изпратят в някое провинциално имение, където ще бъде в безопасност.

Хюма се закашля, стопените й гърди се разтресоха от пристъпа.

— В безопасност? Искаш да се погрижиш за безопасността на най-сериозния претендент за престола?

— Той е невръстно дете.

— Няма вечно да остане такъв. Помисли за баща си, за годините, които пропиля в битки срещу собствените си братя. Почти разпокъсаха империята. Не можем да допуснем същото да се случи с теб и Ахмет!

Мехмед пусна ръцете й и се изправи, разгневен.

— Този въпрос няма да решаваме ние, майко. Наясно съм с опасностите, с които е изпълнено бъдещето. Ще се погрижа Ахмет да бъде в безопасност — далеч оттук, далеч от всеки, който би могъл да го използва срещу мен, и далеч от клетата му майка Халима или всеки друг, който би поставил неговите интереси над моите. Ще израсне като затворник. Прости ми, но не искам да говоря за това.

Изражението на Хюма бе точно толкова яростно, колкото неговото и Лада, поразена, откри колко много си приличат двамата. В лицата им имаше някаква трескавост, някакъв пламък в очите, който пронизваше онова, което гледаха.

После Хюма се предаде, смачкана от болестта и изтощението.

— Поне ми кажи, че си измислил нещо за Халима. Възползвай се от нея.

Мехмед потърка мястото между очите си.

— Да, да. Скоро ще се срещна с нея. Мисля да я омъжа за Ишак паша. Ще го пратя в Анадола като бейлербей. Искам Ишак да стои по-далече от Халил. Прекалено са силни двамата заедно.

— Да, мъдро решение. Макар все още да мисля, че Халил ще ти е от по-голяма полза на върха на някой кол. — Хюма стана и протегна ръка. Евнухът, който я бе придружил дотук, се завтече към нея. — Бъркаш по въпроса с малкия Ахмет. Но постъпи така, както сметнеш за правилно.

— Така ще направя.

След като тя си тръгна, Мехмед въздъхна.

— Трудно ми е да я гледам толкова отслабнала.

— Не мисля, че някога е била слаба. Мен ме плаши, както винаги. И… мисля, че има право. — Лада изви устни надолу — тя мразеше да се съгласява с Хюма. Дори й беше мъчно за Халима. — Щом Константин държи в готовност някакъв далечен братовчед като претендент за престола, представи си какво биха могли да постигнат с другия син на Мурад. Халил ще се опита да се възползва от него.

— Ще го държа далеч от Халил. И докато Ахмет порасне достатъчно, че от него да има полза, ще сме се справили с проклетия паша.

— Везир — поправи го Лада, а Мехмед й се изплези. — Идеята беше на Раду, не забравяй. Ако ме беше послушал, Халил щеше да е вече мъртъв.

— Знам, знам. Но по-напред трябва да мислим. В момента строим основите. Всеки камък трябва да се постави на точното място. Първо трябва да съборим стената, построена от Халил, и едва след това да се отървем от него. Иначе ще имаме дупка в стената, в която падат камъни, но самата стена все така ще стои на пътя ми. Раду е прав за това.

— А какво мисли умният, мъдър Раду за Ахмет? Той камък ли е, или слабо място, което заплашва градежа? Мехмед не отговори.