Кирстен Уайт
Влизам в мрака (44)

42

Керванът се движеше по-бавно от войската. Вървеше по следата, оставена от сто хиляди провала, проправена в земята по пътя обратно.

Раду не бързаше да настигне войската.

Беше получил неохотно разрешение от Мурад да поеме отряда на Кумал, докато всички се опитваха да удължат живота му достатъчно, че да стигне до дома си. Макар Раду да знаеше, че няма да постигне нищо, като занемарява усилията си да помогне на Мехмед да се възкачи на престола, той не можеше просто да остави Кумал. Не и така. Кумал бе започнал да оздравява, но все още беше слаб и Раду се притесняваше, че няма да доживее до дома.

Кумал бе помогнал на Раду да разбере собствената си душа и сега той нямаше да захвърли душата на Кумал на боклука.

Той дръпна юздите на коня си и вдигна юмрук, за да накара и войниците, които вървяха след него, да спрат. Сега водеше и своите еничари, с четири клети души по-малко, и спахиите на Кумал. Не знаеше колко души е изгубил Кумал, но се ужасяваше от неприемливите загуби, които ги очакваха, ако се забавеха.

На пътя пред него стоеше група мъже. Броят им беше горе-долу същия като на хората, които водеше Раду. Раду сложи ръка върху дръжката на ятагана си и пое напред. От другата група се отдели един мъж, който препусна към Раду. Мъжът му се стори много млад от разстоянието. После той приближи и Раду видя, че лицето му просто е гладко избръснато. Дълбоките бръчки около очите разкриваха възрастта му и Раду се зачуди кой е мъжът и защо потъпква традициите, като не си пуска мустаци или брада, в зависимост кое от двете му е позволено.

Мъжът се усмихна безрадостно и вдигна ръка за поздрав. Макар да беше облечен в дрехи, характерни за Албания, той говореше турски гладко.

— Здравей, султанско куче. Господаря си ли загуби?

Раду присви очи. Имаше нещо познато в лицето на мъжа.

Изведнъж се сети — беше виждал портрета му, макар чертите да бяха променени от възрастта.

Скендербег.

Раду погледна през рамо. Каруцата, в която пътуваше Кумал, седеше като дебел бръмбар на пътя — невъзможен за поместване и уязвим. Макар броят на войниците от двете страни да беше сравнително еднакъв, Раду бе видял твърде много нападения над кервани, за да се усъмни дори за миг, че предимството е винаги на страната на нападателите. Той имаше нещо, което искаше да опази, а те нямаха какво да губят.

С дълбока въздишка, той се обърна към Скендербег.

— Приятелят ми е болен.

Скендербег погледна в далечината с добродушни, зареяни в пространството очи.

— И моята страна е болна. — Погледът му се фокусира върху Раду. Той огледа дрехите му, шлема, коня. — Как се казваш?

— Раду.

— Само Раду? Нямаш ли род?

Раду се усмихна мрачно.

— Баща ми ме продаде в залог срещу трона на Влашко. Разбираш защо не желая да нося името му.

Скендербег кимна.

— Разбирам. Понякога трябва да носим само своето име. Трябва да си избереш ново.

Името на Скендербег бе преиначено от името, дадено му от османците — Искандер, заедно с титлата бей, която също му бяха дали и после отнели.

Устните на Скендербег трепнаха насмешливо.

— Може Раду Хубавия.

— Аз си мислех за Раду Безкрайно Изтощения.

— Хмм. Да. — Скендербег потърка бузите си с ръка и погледна към хората зад Раду. — Кого придружаваш?

— Казва се Кумал. Валия е на една провинция на ден път от Одрин. Няма много имоти, не е голям любимец на султана и единствената му жива роднина е една по-малка сестра, която ще остане на улицата, ако той умре. А той сигурно ще умре, преди да успеете да поискате откуп.

Скендербег се засмя.

— Разбирам. И защо тогава си рискуваш живота, като придружаваш труп без всякаква стойност?

— Той прояви към мен добрина без всякаква изгода за себе си.

Скендербег изсумтя и извади от дисагите си очукана метална манерка, отпи и избърса уста. В позата му нямаше и намек за напрегнатост или готовност да нападне. Раду погледна към хората му и видя, че раменете им са отпуснати — точно обратното на готовност за битка. Вместо към потенциалните си противници, те гледаха към опожарената, съсипана земя. Раду се зачуди дали те бяха подпалили пожарите.

— Като че ли не изпитваш радост от победата си — забеляза Раду.

— А, да, победата ми. — Скендербег оголи зъби и разпери ръце. — Оставам господар на опустошена, опожарена земя, хазната ми е празна, народът ми боледува, нивите ми са унищожени. Но пък гордостта ми е непокътната! Проклетата ми гордост и свободата на хората ми, които няма да има с какво да напълнят стомасите си през дългата зима, която наближава. Някои победи са поражения, облечени в грешните дрехи. — Той плю на земята. — Колко жертви мислиш, че ще дадем, ако гордостта ми упорства за една последна демонстрация на неподчинение срещу нашия султан?

— Аз със сигурност ще изгубя каруцата. Дори ако не отвлечете Кумал, закъснението и трудностите по пътя ще му струват живота. Хората ми са уморени, но гневни заради унижението, което им причини ти. Твоите са ядосани заради високата цена, която са платили за победата. Подозирам, че ще успееш да се измъкнеш, но няма да си спечелил нищо, освен проливането на еничарска кръв, която ще се смеси с кръвта на твоите собствени войници и ще напои мъртвите ниви. Аз не мисля, че ще оцелея, което ще ме разочарова.

Скендербег кимна замислено.

— Добър човек е, казваш?

— Най-добрият, когото познавам.

— Добре тогава. Закъсняваме за вечеря. Предай на Мурад поздравите ми, Раду Хубавия.

Раду положи всички усилия облекчението, заляло го в този момент, да не изплува на лицето му. Кимна леко за поздрав и смушка коня си, а Скендербег се отмести встрани и даде знак на хората си да направят същото.

През следващите два километра Раду язди в напрегнато очакване някоя стрела да се забие в гърба му, но нищо такова не се случи. Той отправи кратка молитва на благодарност към Аллах заради добрината на Кумал, която за пореден път му бе спасила живота.

Мурад не бе спирал да пие. Всички бяха толкова заети да избягват да го споменават, че по-добре да не бяха говорили за нищо друго.

Раду вървеше из улиците на Одрин късно една вечер. Зимният мраз бе проникнал дълбоко в камъните на града и сега се излъчваше навън и изсмукваше топлината от костите му. Хората се държаха като сградите, свиваха се в себе си, надничаха изпод спуснати клепачи, подозрителни и нервни заради студа.

Той спираше на всяко място, където се събираха хора — джамиите, странноприемниците, пазарите. Навсякъде виждаше едно и също. Казармите на еничарите, където винаги бе шумно по време на ядене, сега тънеха в мълчание като заскрежените дървета навън. Раду влезе вътре, без да сваля еничарския си шлем, седна на масата и се приведе над яденето си.

— … ще запази земите и заплатата си? След всички глупости, които свършиха спахиите по време на обсадата? А нашата заплата не е мръднала. Той трябва да раздели с нас част от…

— … болен и дъщеря ми казва, че няма да живее още дълго. И тогава какво ще стане? Щом не успяхме да превземем града на Скендербег, представете си какво ще се случи, ако пробваме да превземем Константинопол. По-скоро ще си тръгна, отколкото да служа под командването на малкия фанатик…

Раду не чуваше нищо ново. Той с въздишка бутна чинията си и излезе обратно в нощта, зареял поглед към небето. Ниски облаци бяха притиснали Одрин отвсякъде, кълбяха се в небето и отрязваха пътя на града към звездите. Може би така и беше редно. Раду не мислеше, че звездите тази нощ носят добри поличби.

Когато стигна в двореца, въздухът вътре му се стори кисел и застоял като в гробница. Той пристъпваше леко покрай врати, зад които компанията му би предизвикала радост, и продължи към целта си: собствената си стая.

Ботушите му паднаха тежко на земята пред огнището.

Пламъците на огъня мъждукаха, но бяха достатъчно силни да затоплят помещението.

Толкова беше уморен.

Мурад изискваше той да идва при него по всяко време на денонощието и нерядко настояваше да стоят будни до разсъмване. Раду беше рецитирал поемата си толкова много пъти, че често се будеше с главоболие и пресъхнала уста, рецитирайки стиховете насън, както някога се бе пошегувал, че може да направи.

Ако на този свят имаше някаква милост, тази вечер Мурад щеше да забрави за него.

На нощната масичка бе оставен сноп писма. Той ги прегледа и отдели за хвърляне поредицата покани за гостуване от познати, които все още се преструваха, че завръщането му е повод за празник. След Круя той бе загубил способността си да се преструва на щастлив по време на празненства. Беше видял хора да умират.

Бе убивал хора.

А сега бе там, откъдето бе тръгнал, без изобщо да се доближи до целта си да помогне на Мехмед. А Мехмед бе толкова далече, колкото бе винаги.

Раду спря поглед на едно писмо, надписано с треперлив почерк, и го отвори.

Беше от Кумал. Раду се облегна назад и се усмихна с облекчение. Кумал оздравяваше, бавно си възвръщаше силите. Но едно изречение в края на писмото едновременно шокира и изуми Раду.

Очаквам, че до пролетта ще съм достатъчно добре, да присъствам на сватбата ти с Назира — щастливо събитие, което чакаме с огромно нетърпение. Дотогава, скъпи мой братко, се пази.

Раду се изсмя невярващо. Изглежда, Кумал не смяташе, че оцеляването му е отменило обещанието, дадено му от Раду на смъртния му одър. Но на Раду щеше да му се наложи да изчака, преди да му каже, че е невъзможно. Не искаше разочарованието да попречи на възстановяването на приятеля му.

Раду дори не знаеше дали му е позволено да се ожени. На еничарите не се разрешаваше, но той не беше точно еничар въпреки факта, че командваше отряд еничари. Предполагаше, че всичко зависи от прищевките на султана. Назира нямаше политическа тежест, а положението на Кумал зависеше от милостта на столицата, тъй като нямаше кой знае какви богатства. Раду знаеше, че тя може да сключи много по-изгоден брак с някой пашазаде или друг валия. Защо Кумал би избрал за зет него?

През гърдите му премина тръпчиво усещане — беше разбрал. Кумал желаеше най-доброто за сестра си, което значеше, че иска да й даде онова, което той смята, че ще я направи щастлива. Закачките й с Раду, свенливите усмивки, сияещото лице, когато той им отиваше на гости… не Кумал бе избрал Раду. Назира го беше избрала.

Но как можеше той да отдаде на Назира сърцето си, толкова опустошено, преплетено със сърцето на Мехмед? Нейното сърце грееше ясно и открито. Раду трябваше да убеди Кумал, че Назира заслужава по-добър съпруг.

Леко почукване на вратата го стресна. На прага стоеше момче, слуга, с широко разтворени, подозрителни очи. То се поклони.

— Султанът ви вика.

Раду въздъхна.

— Разбира се.

Той се усмихна измъчено на момчето и личицето му светна от споделената, но неизказана мисъл.

— Спал ли си изобщо през последните дни?

Момчето поклати глава.

— Никой от нас не е спал. Той иска всички свещи да горят, непрекъснато да се пеят песни и през цялото време да се сервират храна и вино.

Момчето хвърли поглед през рамо, разкъсвано между вълнението от дързостта да говори за султана по този непочтителен начин и страха да не го хванат.

Раду се усмихна, за да покаже на момчето, че той самият не се тревожи от това.

— Мисля, че се бои от тъмнината. Кой го обслужва, когато не съм там, за да му правя компания?

Момчето направи гримаса.

— Халил паша най-често. Миналата седмица ме удари, защото разлях капка супа върху чехъла му.

— О, много го мразя. Ужасен човек е. — Раду извади една монета от кесията до леглото си и я подаде на момчето.

— Как се казваш?

Момчето се поклони и отвърна с писклив глас:

— Амал.

— Амал, много съжалявам, че се налага да работиш толкова много за толкова малка отплата. Отсега нататък, когато идва Халил паша, ти идвай при мен и ще ти давам по една пара заради мъките, които изпитваш, търпейки присъствието му.

Раду се уплаши, че голямата глава на Амал ще се откърши от твърде тънкото вратле, толкова усърдно закима момчето.

Ако Халил паша смяташе да седи като лешояд на дърво в очакване на предстоящата смърт на Мурад, то Раду трябваше да стигне до султана преди него.

— Не, не, не.

Тя бутна ръката му от мястото, което сочеше върху картата на Константинопол и околностите. — Баща ти виждаше само стената и точно това го провали.

— Но ако не превземем стената, не можем да превземем града!

— Забрави за стената. Стената е последната стъпка. Ако искаш града, какво ти трябва първо?

Мехмед се намръщи срещу картата. Пръстите му несъзнателно следваха очертанията на крепостната стена около града. После обаче погледът му се отмести, а лицето му придоби замислено изражение. Той прокара пръст от стената към Босфора. Това бе мястото, през което преминаваха всички кораби, натоварени с храна, стоки, войници и друга помощ от Европа.

— Трябва да прережем гърлото — каза той.