Кирстен Уайт
Влизам в мрака (43)

41

— Какво ли не бих дал за една банда хуни — въздъхна Николае, легнал по гръб в средата на тренировъчната арена. Земята под него бе набита от десетилетия тъпкане. По ниската дървена ограда около нея имаше редица от куки, на които еничарите си закачаха мунициите.

Като всеки ден през последните шест месеца, всички куки бяха празни.

Тохин си бе тръгнала малко след като срутиха стените на клисурата. Чакаха я още крепости, още войници, които се нуждаеха от обучение в боравенето с барут. Възрастната жена вече липсваше на Лада. А още повече й липсваха експлозиите. Вече не можеха да практикуват взривове с барут, защото нямаше достатъчно.

Нямаше почти нищо за вършене. Днес например Петру и Матей бяха излезли на патрул с Щефан. Лада не знаеше къде са останалите й ВОЙНИЦИ И й беше почти невъзможно да се загрижи за тях. Най-често вършеха разни административни неща, поради липсата на спахии и валии. Миналата седмица бяха разследвали кражбата на няколко прасета от местно селско стопанство. Крадецът, хванат на местопрестъплението, се оказа дупка в оградата и полянка с трюфели в гората.

Дори омразата й към Мехмед заради това, че я бе оставил тук, бе изгубила силата си — пламъкът й бе изгорял под напора на страха, предизвикан от новините, които Тохин бе споделила за обсадата. Лада все по-често се хващаше, че мисли за Мехмед със съжаление. Дори копнеж. Представяше си какво би направила, ако той беше тук. Забиваше в тези мисли най-острия нож на въображението си, изрязваше ги от мозъка си. Той щеше да се оправи без нея, тя също. С него всичко щеше да е наред. Без нея.

Тя се надвеси над Николае и сведе поглед към него.

— Искаш ли да ме целунеш? — попита го.

Николае издаде странен задавен звук.

— Какво?

— Искаш ли да ме целунеш?

Тя не чувстваше нищо, когато гледаше Николае, но пък и към Мехмед не беше чувствала кой знае какво, преди да се целунат. Може би тайната към изкореняването му от душата й бе да го замени с другиго. Като цяло тя намираше Николае за повече от поносим, а и го биваше да се подчинява на заповеди.

— Моля те да не приемаш думите ми като обида — каза той, докато се изправяше и отстъпваше назад, за да увеличи колкото може разстоянието помежду им, — но по-скоро бих целунал коня си. А и подозирам, че на коня ще му хареса повече, отколкото на теб.

Лада вирна нос.

— Конят ти заслужава нещо по-добро от теб.

— С това и аз съм съгласен.

Вече почти сигурен, че няма да го намушка, Николае седна на оградата до нея. Щом не се бе разстроила от отказа му, значи и да го беше целунала, това нямаше да разреши проблемите й.

— Ти си ми като сестра — каза той. — Като свръхумна, жестока, понякога ужасяваща сестра, която бих последвал до края на света, отчасти защото я уважавам до безкрайност, отчасти защото ме е страх какво ще ми причини, ако откажа.

Тя кимна.

— Наистина бих ти причинила ужасни неща.

Николае се засмя.

— Най-ужасните.

— И после бих ти откраднала любовницата кобила, за да ти направя напук.

— Жестокостта ти е безгранична.

Лада се изправи, протегна се и й се прииска да има къде да отиде. Вече не можеше да се крие в гората както преди. Сега там я преследваше един призрачен глас, шепнещ курва в ухото й, а мирисът на земята предизвикваше спомени, които тя предпочиташе да остави дълбоко заровени.

— Отивам на обход — каза тя.

Николае кимна и лицето му загуби дружелюбното си изражение.

— Сериозно говоря, нали знаеш. Наистина бих те последвал накрай света.

В гърдите й плъзна необичайна топлина. Тя отклони поглед и се опита да изкриви усмивката, появила се на устните й.

— Разбира се, че ще ме последваш.

Тя пое към масивната предна порта на крепостта. За първи път от няколко седмици се чувстваше изпълнена с енергия. Каквото и да станеше, тя имаше хората си. Имаше отряда си. И това бе нещо.

Към портата приближи изнемощял кон, язден от пратеник, чието наметало бе покрито с прах от дълъг път. Човекът свали торбата от рамото си и я подаде на Лада.

— Писма от Албания.

— Аз ще ги взема.

Лада грабна торбата и повика един слуга. Двамата заедно сортираха писмата. Повечето бяха за слуги, чиито роднини бяха тръгнали с господарите си на война. Имаше няколко за нейните хора, от участници в обсадата. От месец не бяха получавали никакви новини и тя едва се удържа да не отвори всичките писма.

Накрая стигна до писмо, адресирано до нея. Сърцето на Лада подскочи, качи се в гърлото и спря дъха й. Нима Мехмед най-сетне й пишеше?

Без да продума, тя остави слугата да разнесе писмата и се прибра в стаята си в казармата. Сложи писмото на писалището си и закрачи около него, гледайки го подозрително, сякаш можеше да изчезне. Какво ли пишеше? Какво искаше тя да пише в него? След цялото това време, какво можеше да й каже той, за да я накара да му прости?

Нищо. Нищо не можеше да й каже.

Тя счупи печата, скъса края на листа от нетърпение и отвори писмото, след което погледът й пробяга по написаното. Не беше от Мехмед.

Почеркът бе непознат, но подписът отдолу без съмнение бе на Раду.

Тя седна тежко, неспособна да разчете думите от силата на шока. Раду бе на обсада? Как? Защо? С Мехмед ли беше?

През тялото й мина странно усещане, гърчеща се завист, че Раду е там, където на нея й бе забранено да иде, с Мехмед. Сигурно Мехмед го бе взел, сигурно го беше спасил от Одрин. Скърцайки със зъби, Лада започна да чете писмото отначало. То беше кратко, само няколко реда. Брат й се обръщаше към нея без встъпления или обяснения и съобщаваше, че обсадата е пълен провал и скоро ще свърши. После…

Лада спря да чете и изпусна писмото на пода. Вдигна го и прочете отново всяка дума бавно, все едно можеше да промени значението й.

„Върлуват болести. Това трябва да си остане между нас, но Мехмед е болен. Не очаквам да оздравее или да издържи пътуването до дома. Когато той умре, ти ще бъдеш оставена на милостта на Мурад, който все още те иска мъртва. Без защитата на Мехмед, се боя за теб. Каквото и да се е случило между нас, не бих могъл да понеса да не те предупредя. Събери колкото можеш багаж и замини, докато няма кой да те забележи.“

Когато той умре.

Не ако.

Когато.

Лада погледна датата на писмото — беше написано преди повече от месец. Което значеше, че Мехмед може вече да е мъртъв, че може да е бил мъртъв през цялото това време. А тя бе събирала отрова, горчивина, гняв. Последните й думи към него. Мисълта й, че ако той не се върне, значи заслужава никога да не научи какво чувства тя към него. Тя се преви, притисна ръце към корема си и едва удържа вопъла, който напираше да излезе от гърлото й.

Тя бе изпратила Мехмед към смъртта му, без да му даде нищо, освен жестокост, а по-лошото бе, че тази смърт тя нямаше как да предотврати. Не можеше да посече чумата с меч, не можеше да спре убиеца-болест с кинжал, колкото и да беше умела, а кинжалът — остър.

Тя се строполи на нара си и се сви на топка, неспособна да си представи един свят без Мехмед в него. Раду бе прав — за нея нямаше място в такъв свят. Самият Раду не беше под заплаха като нея, защото бе открил роля, която да играе. Раду бе заслужил мястото си. Всичко, което тя имаше — дом, отряд, собствен живот — бе получила, защото Мехмед имаше чувства към нея. Всичките Й НИШКИ водеха до него, а със смъртта му всичките щяха да се скъсат.

Тя стана от леглото, вдигна писмото и го зачете отново и отново с желанието да промени написаното със силата на волята си. После го запрати върху писалището с вик и заби в него кинжала си, толкова дълбоко, че острието потъна в дървото до дръжката.

След седмица Лада бе почти готова да си тръгне. Щеше да открадне кон. Като еничар, тя нямаше свой кон, но имаше няколко останали в конюшните на крепостта. Трябваха й само още два дни. Де да беше приела или поискала скъпи подаръци от Мехмед. Сега нямаше почти нищо, освен еничарската си заплата. Беше отишла при ковчежника, за да поиска заплатата си по-рано от обичайната дата, но досадният стар глупак отказа да й плати предварително. Ако откраднеше повече неща, отколкото й беше необходимо, щеше да привлече внимание, затова се принуди да изчака.

Истинска агония.

Всички от отряда й усетиха промяна в поведението й, но НИКОЙ не можеше да я обясни. Николае изглеждаше нервен и Лада предположи, че е получил известието за смъртта на Мехмед в друго писмо или пък просто подозира, че тя се готви за бягство.

Докато гледаше яростно слънцето, опитвайки се да го принуди да залезе по-бързо, за да може да избяга, Николае сложи колебливо ръка на рамото й. Останалите еничари си бяха тръгнали, за да вечерят. Тя не бе забелязала, че той е останал.

— Можем да поговорим — каза той напрегнато. — Можеш да ми кажеш какво те тревожи.

Тя се обърна към него с подозрително присвити очи.

— Защо мислиш, че нещо ме тревожи?

— През последната седмица си…

— Какво?

Какво бе забелязал? Беше ли го споделил с другите? Тя не знаеше на кого може да вярва и колкото по-малко хора знаеха за плановете и, толкова по-добре.

Той сви рамене.

— Едва не счупи ръката на Петру, докато се биехте. А вчера пропусна цялата тренировка. Или не отговаряш, когато някой те попита нещо, или ни срязваш така, че боли. Съжалявам. Помислих си… не знаех колко е сериозно. — Той пристъпи от крак на крак и подръпна яката на туниката си. — Ако искаш, тоест, ако ти е важно, аз… Можем да пробваме да се целунем.

Лада се втренчи в него, неспособна да повярва на ушите си. После напрежението от последната седмица се стовари изведнъж върху нея и тя отметна глава и избухна в смях. Смехът извираше от нея като планински поток от суха скала, течеше от устните й като студена, невъзможна за спиране вълна. Смееше се толкова силно, че падна на земята, стиснала корема си, който скоро я заболя.

Николае я бутна с крак, намръщен.

— Това е най-обидният отказ на предложение за целувка, който някога съм получавал. Знам какво говоря — получавал съм стотици откази.

— Идиот такъв — каза тя задъхана. — Невероятно, нагло магаре. Мислеше си, че съм толкова разстроена заради теб?

Той седна до нея.

— Аха. Докато ми е останало някакво достойнство, ще ми кажеш ли какво има всъщност?

Тя въздъхна, избърса си лицето от сълзите, потекли от очите й, и седна така, че раменете им се докосваха. Тя познаваше Николае. На него можеше да вярва.

— Тръгвам си. — Тя направи гримаса и добави. — Бягам.

— Защо?

— Раду ми писа от обсадата. Мехмед е… бил е болен. — Тя се опита да преглътне болката, която бе изпълнила гърлото й като тумор, но тя не помръдна. Писмото, сгънато и прибрано в ризата й, лежеше под кесийката, която винаги носеше около шията си и бодеше кожата точно над сърцето й.

— Умира. Или вече е умрял. Той е единствената причина да имам някаква свобода или власт. Ако го няма, губя всичко това. — Тя посочи тренировъчната арена и бараката, която бе превърнала в казарма. — Мурад обича Раду, но мен иска да убие и никой няма да може да го спре. Никой няма да се заинтересува. Затова си тръгвам.

— Бога ми, крайно време беше.

Лада го погледна изненадано.

— Какво искаш да кажеш?

— Изумен съм, че ти отне толкова време да решиш да избягаш! Винаги съм се чудил какво те задържа тук, след като очевидно притежаваш ум и способности, с които можеше да си избягала преди години.

— Аз… аз не можех. Ако можех, щях да избягам!

Николае вдигна вежди и белегът набръчка челото му.

— Имаше достъп до коне и пари. Можеш да ловуваш, добър следотърсач си, боец си. С малко предварително планиране можеше да изчезнеш по всяко време.

Лада се облегна на стената, замислена. Той беше прав. Сегашният момент по нищо не се различаваше от кой да е момент през последните две-три години. Освен…

Мехмед.

Тя бе останала, защото той й бе дал причина да остане.

— Нямам дом, в който да се върна — каза тя, без да поглежда Николае, за да скрие истината, която щеше да види отразена в очите му. — Баща ни предаде Раду и мен два пъти. Веднъж, когато ни остави тук, и още веднъж, когато подписа смъртните ни присъди с нарушаването на съюза си с империята. Той беше…

Тя затвори очи — беше й призляло при спомена как бе взимала пример от него, как бе копняла за одобрението му.

— Баща ми никога не е бил велик и сега вече го знам. Ако се върна при него, той ще намери някакъв нов начин да ме изтъргува за някаква нищожна власт.

Вярно беше. Ако се върнеше у дома, във Влашко, щяха да я омъжат, преди да успее да покаже на баща си, че е постигнала много повече, отколкото той би могъл и да мечтае.

— Значи ще отидем другаде.

Лада отвори очи и ги впери в Николае.

— Ние?

— Тук изобщо не беше забавно, преди да се появиш ти, а след като си тръгнеш, ще стане още по-скучно. Казах ти, че говоря сериозно — бих те последвал накрай света. Макар да предпочитам този край да е по-наблизо, а не особено далече, понеже от яздене ми изтръпва едно много специално място.

— Не искам да те карам да дойдеш с мен.

— Не можеш да ме накараш да остана.

— Тук имаш положение. Пари. Стойност.

— Аз съм роб със заплата. И двамата го знаем.

Лада кимна. Облекчението я сгря като огнище в зимен ден. Хубаво щеше да е Николае да е с нея.

— Трябва да попиташ и останалите.

Тя поклати глава.

— Колкото повече сме, толкова по-голям е рискът да ни разкрият. Няма да поставям живота им под заплаха. А и се съмнявам, че ще дойдат.

— Мисля, че ще се изненадаш. Добре си ни подбрала.

— Ще си помисля. Имаме два дни. Приготви каквото ще ти трябва.

Той се изправи и протегна ръка към нея, за да й помогне да стане. Задържа ръката й в своята.

— Накрай света — каза той.

— Накрай света.

Тя се обърна да си върви с напрегната усмивка.

— А, и Лада? Съжалявам за Мехмед. Знам какво означаваше за теб.

Тя почти се препъна.

— Това е странно — каза тя с пламнали очи. — Защото аз като че ли не знам.

Чувствата бушуваха в гърдите й — смесица от гняв, горчивина, ревност, желание и обич, които тя никога не би успяла да разплете, за да разбере какво има в центъра на плетеницата.

Тя се върна в старата си стая в крепостта, за да провери дали не е останало нещо, което си струва да вземе със себе си. Стаята стоеше така, както я беше оставила, недокосната, всичко покрито с прах. Празна. Едно празно минало, друго празно бъдеще и нито един човек на света, който да се погрижи за нея.

— Дявол да те вземе, Мехмед! — изкрещя тя, задавена от мъка, отровена от ярост. За всичко бе виновен той. Тя бе останала тук заради него, беше го оставила да я убеди, че е в безопасност, че е на сигурно място, че има бъдеще. Но както винаги, се оказваше оставена на милостта на мъжете в живота си. И точно като баща й, и Мехмед я беше изоставил.

— И къде ще ме заведе дяволът?

Лада се извъртя с бясно туптящо сърце. Мехмед се облягаше на вратата, а на лицето му, върху което обсадата бе издълбала нови форми, трептеше радост. Изглеждаше изпосталял, с набола брада и тъмни кръгове под очите, подсказващи, че от седмици не е спал добре. Той се приближи към нея, разтворил обятия.

— Ти умря! — Тя го блъсна, вторачена в лицето му. Беше се променил, но беше той. Жив. Здрав.

— Така ли? Какво разочарование. Толкова се надявах да съм жив, когато се върна при теб. Макар да се тревожех, че ще ме убиеш.

Тя го придърпа към себе си, остави го да я прегърне, трепереща, неспособна да повярва, че е случило чудо.

— Получих писмо. В него пишеше… Помислих, че си умрял.

Тя извади писмото и му го подаде. Мехмед го взе намръщен. Гънката между веждите му се задълбочи.

Тя обичаше тази гънка. Мислеше, че я е изгубила завинаги. Облекчението и радостта се сблъскаха с гнева. Защото когато той си беше тръгнал, на нея не й бе останало нищо. Вече не можеше да се преструва, че има собствен живот тук. Но сега той се беше върнал. А това я… объркваше.

— Това не е почеркът на Раду, но подписът е негов. Който и да го е написал, не е бил той. Някой е искал да си тръгнеш. — Мехмед продължи да се мръщи на писмото, сякаш то щеше да разкрие тайната си. — Кой би поискал такова нещо?

За няколко мрачни мига — най-мрачните в живота й, по-мрачни дори от онези, в които мислеше Мехмед за мъртъв — Лада се зачуди дали зад писмото стои Раду. Тя бе получила онова, което той искаше. Това писмо би било чудесен начин Раду да се отърве от нея, без да я убива.

Но не. Тя не можеше да допусне подобна мисъл. Каквото и да се бе случило помежду им, Раду не би я наранил толкова дълбоко. Защото и тя никога не би му причинила нещо подобно, а Раду не бе способен на по-голяма жестокост от нея.

Мехмед продължи:

— Трябва да е някой от приближените му. Някой, който познава подписа му.

Той вдигна очи към нея с очакване.

— Ти знаеш по-добре.

Езикът й отново бе потопен в отровата, която се бе насъбрала в нея след месеците очакване и седмицата скръб.

— Аз бях тук, където ти ме остави. А Раду беше до теб.

Мехмед поклати глава.

— Той беше с баща ми. Видях го само веднъж. Командва малък отряд под пряката опека на султана.

— Значи, може да е всеки. Не съм любимка нито на баща ти, нито на Халил паша или който и да било друг. Никой няма да скърби за мен, ако изчезна.

— Аз ще скърбя. Всеки миг от всеки ден.

— Мъчно ли ти беше за мен?

Погледът на Мехмед натежа от копнеж.

— Да.

Тя му обърна гръб.

— Щях да си тръгна.

Той я привлече към себе си и зарови лице в косата й.

— Забранявам ти.

— Нищо не можеш да ми забраниш.

Само че думите прозвучаха глухо и насилено, докато ги изричаше. Беше прекарала последната седмица с ясното съзнание колко струва без него. Струваше един откраднат кон, един верен приятел и мрачно, трудно бъдеще.

Той отмести лице от косата към ухото й, устните му проследиха очертанията му. Тялото й реагира, независимо от решимостта й да продължи да се гневи, да го накаже.

Той все още я желаеше. А тя вече знаеше колко мимолетно, колко ценно бе за една жена да се чувства желана по начин, който я прави специална. Беше готова да избяга, след като бе загубила това чувство, но сега…

Тя никога не би го признала на Николае, едва го признаваше и пред себе си, но щеше да остане тук заради Мехмед. Щеше да остане заради начина, по който се чувстваше, когато устните му я докосваха или очите му се приковяха върху нея. И щеше да остане заради властта, която й даваше всичко това.

Устните му намериха нейните и тя отвърна на целувката му с яростна решимост. Докосваше го навсякъде — лицето, косата, раменете, ръцете, защото той бе тук и бе жив и защото за пръв път мъж, когото тя обичаше, се бе върнал при нея. Не се налагаше тя да изгуби живота, който си беше изградила тук, да скъса нишките от сигурност и власт, които бе изплела. Не беше изгубила него.

— Кажи, че си моя. — Той прокара устни по шията й. Тя прилепи тяло о неговото, заби нокти в гърба му.

— Твоя съм — прошепна. Думите режеха като ножове, едва отронили се от устата й, той ги открадна, превърна ги в истина с устните си.