Кирстен Уайт
Влизам в мрака (42)

40

Най-изненадан от стрелата, забила се в гърдите на Язид, остана самият той.

Вдигна глава към Раду с крива усмивка, сякаш стрелата беше някаква шега, която тъкмо е разказвал. После той падна от коня си и се заплете в колелата на каруцата с провизии, която ги следваше.

— Засада! — извика Лазар.

Раду трябваше да извика вместо него. Но той продължи да се взира в седлото, където допреди миг бе седял Язид. Сега то бе празно.

Във въздуха изсвистя нова стрела, толкова близо до лицето му, че Раду усети порива на вятъра. Последваха още две, макар те да бяха с подпалени върхове и да не бяха насочени към него. Забиха се в мишените си — дървената рамка и платненото покривало на каруцата отзад.

От обоза, включващ двайсет каруци, се понесоха викове, които подсказаха на Раду, че целият обоз е мишена. Дърветата скланяха клони над тях като огромни пръсти, готови да издърпат всички в дебрите на гората. Да ги задушат със зеленина и приглушени птичи песни, докато всичко утихне.

Имаше много викове.

Раду бе мокър до кости. Някой бе излял кофа с вода върху каруцата и бе уцелил Раду вместо горящото дърво. Някакво движение в гората привлече вниманието на Раду. Той скочи от коня, нададе вик, извади ятагана си и се втурна към врага.

Зърна ръка, чу вик, белна се нечие ококорено око и после…

И после в краката му падна труп, а острието на ятагана му се обагри в ужасяващо червено. Раду отметна глава назад и нададе победоносен вик. Сега виждаше как между дърветата бягат хора, как се отдалечават от него и от обоза. Бяха спечелили.

Той беше спечелил.

Никой не бе дошъл да го спасява, не и този път, и той бе…

Той сведе поглед.

Врагът, ужасната заплаха, която той сам-самичък бе предотвратил, бе момче. Имаше костеливи китки и изострени лакти. Очите му, разширени до крайност, застинали в изумление от смъртта, бяха хлътнали насред изпосталяло лице, което говореше за глад и отчаяние и твърде, твърде малко години.

Раду падна на колене и протегна ръка. Пръстите му застинаха над дупката, която бе направил той и която бе отнела живота на момчето. И преди беше запращал стрели по врагове, вероятно бе убивал и преди, но никога по този начин. Никога не бе виждал нечие лице да застива с неизказано защо на устните.

— Раду?

На рамото му легна ръка.

— Раду, ранен ли си?

Раду се дръпна и потръпна.

— Ще тръгна напред да огледам — каза той и с олюляване се отправи обратно към коня си. Препусна в галоп покрай каруците, отвъд фронтовата линия, пред последните съгледвачи, скупчени около трупа на загинал другар. Когато всички останаха зад него, той се опита да вдъхне въздух, но не можа.

За пръв път, откак се помнеше, животът му бе поставен в опасност и никой не бе дошъл, за да го спаси. Той се бе спасил сам.

Само че никой не бе спасил онова момче в гората и Раду заплака за него, прииска му се някой да беше успял да го спаси.

Раду захвърли картите и разтърка уморено лицето си.

— Можем да изгорим дърветата.

— Кои дървета? — Лазар се облегна назад, протегна дългите си крака напред и се усмихна едновременно лениво и развеселено. Сега той прекарваше повече време в шатрата на Раду, отколкото в своята собствена, докато дните на обсадата се точеха към безкрайността и границите между командири и войници се размиваха. От пет месеца бяха тук. Пет месеца.

— Всичките. Всички дървета оттук до Италия. Всички дървета навсякъде. Всички дървета, в които могат да се скрият Скендербег и проклетата му войска по маршрута на обозите ни.

— Ти не чу ли? Венецианците обявиха, че вече няма да ни продават храна.

Раду въздъхна и облегна гръб на дебелия кол, забит в центъра на шатрата. Колът пое теглото му.

— Е, това поне решава проблема с охраната на каруците. Щом нямаме каруци с провизии, хората на Скендербег няма да могат да ги нападнат и откраднат.

— Идва зима. Ще замръзнем до смърт, преди да умрем от глад, ако това те успокоява.

Раду отлепи гръб от кола.

— Закъсняваш за посещението си при жените.

Лазар прекарваше повечето си свободно време при проститутките, които придружаваха войниците. Отначало Раду се беше престорил, че не забелязва, но сега, както бе станало с всичко друго, просто не го интересуваше.

— Понякога ми е приятно да не ходя известно време, да започна да им липсвам. Щедър съм в любовта. Имам достатъчно за всички.

Той се качи в леглото на Раду и се отпусна назад по гръб с престорено невинно изражение. Беше започнал да става все по-смел, нарочно закачаше Раду, а той не знаеше как да реагира. Раду харесваше Лазар, ценеше приятелството им и съветите му, но…

Не беше в настроение да търси отговора на този въпрос. Вместо да се изправи пред Лазар, той излезе в нощния мрак. Въздухът бе натежал от дим. Раду го вдиша, превърна го в част от себе си. Сигурен беше, че пушекът е завинаги загнезден в носа му и той никога повече няма да успее да помирише каквото и да е друго.

Внимателно подредените редове шатри, които бяха разпънали преди пет месеца, се бяха превърнали в лабиринт от шатри, кални локви и купчини отпадъци. Раду избягваше най-лошите места, заобикаляйки лагерните огньове, около които се събираха групички войници с постоянно присвити очи и стиснати юмруци.

Шатрата на Кумал изникна в средата на лагера като развалена гъба. Раду се вмъкна вътре и кимна на слугите с мрачни лица. Въздухът бе задушлив, долавяше се лека, но отчетлива, кисела миризма на болест. Явно можеше да помирише и нещо друго, освен пушека.

Той приближи тихо нара на Кумал и седна на рогозката до него. Лицето на Кумал бе изпито, клепачите му така силно опънати върху очните ябълки, че се виждаше всеки тънък капиляр под кожата. Твърде много войници се бяха разболели и сега болестта върлуваше необезпокоявана, след толкова месеци в пренаселения лагер. Поне Кумал проявяваше приличието да умира далеч от хорските очи.

Той вдигна сгорещена, суха ръка и Раду я пое в своята.

— Как си днес, приятелю мой?

Устните на Кумал се напукаха, когато ги разтвори в усмивка.

— Добре съм — изхриптя той.

Раду отвърна на усмивката колкото можа.

— Трябва ли ти нещо? Вода? Кумал поклати глава.

— Трябва ми обещание. Раду изцъка с език.

— Съжалявам, каруцата с обещания бе отклонена от Скендербег миналата седмица. Нямаме никакви.

Немощен смях разтърси гърдите на Кумал.

— Сериозно говоря. Трябва да ми обещаеш нещо.

— Каквото поискаш.

— Погрижи се за Назира.

Раду премигна и вдигна поглед към платното, което образуваше тавана на шатрата, окадено от пушека на огъня, изцапано, съсипано като всичко останало тук.

— Тя много ще се разстрои, ако разбере, след като се приберем, че си се опитал да се отървеш от нея.

Кумал стисна ръката му с повече сила, отколкото Раду смяташе, че му е останала.

— Обещавам — каза Раду. — Ще се погрижа за нея. Кумал въздъхна с облекчение, тялото му хлътна под завивката — изглеждаше невъзможно това да е тяло на възрастен мъж. Раду постоя при него още час, но не размениха и дума повече.

Когато Раду си тръгна, се залута из лагера. Дълбоко замислен, той стигна почти до края му. Застана пред последните шатри, пръснати по края на лагера, и се втренчи към тъмната линия на крепостната стена. Тази проклета стена.

Три пъти я атакуваха директно и три пъти бяха отблъснати.

Така и не бяха успели да намерят водоизточника на града.

Дори бяха пробвали отново да подкупят местните големци, но без успех.

Изведнъж се чу силно буботене и земята под краката на Раду се разтресе. Към небето се издигна облак прах, който скри звездите. Чуха се викове, но без звъна на метал и цвиленето на коне, които обикновено сигнализираха за изненадващо нападение. Това бе нещо ново, нещо лошо.

Раду се втурна напред, вадейки ятагана си. Препъна се в тъмното и вдигна ръка, за да не вдиша праха, който се бе надигнал във въздуха като оживял гроб, дошъл да прибере всички тях.

Отляво се появи някакъв мъж.

— Не, не, не! — изкрещя той.

Раду се спъна и падна тежко върху студената земя, като едва не се наниза сам на ятагана си. Защото позна гласа. И знаеше чия е ръката, която посегна да го вдигне на крака.

— Хайде, трябва да помогнем! Тунелите се срутиха!

Мехмед не го бе познал в мрака. Но Раду би го познал навсякъде. Той пое ръката му и я стисна, сякаш тя бе котва, която го държеше на този свят. После тя изчезна и Мехмед се стопи в нощта.

Раду се поколеба. Ако се върнеше в лагера, Мехмед никога нямаше да разбере, че са се срещнали. Нямаше да говорят. Раду можеше да се върне обратно в окървавената монотонност на ежедневието си тук. Но тя бе лъжа. Защото дори когато Мехмед не бе част от живота му, той бе липсващото слънце в центъра на вселената му. Раду все още кръжеше около Мехмед, дори когато него го нямаше.

Затова Раду се затича напред и настигна Мехмед, който бе спрял на ръба на един срутен тунел. Тунелът стигаше на няколко лакти от крепостната стена.

Мехмед падна на колене и сведе глава отчаян. Няколко души вървяха напред-назад покрай тунела и викаха с всички сили, но за всички бе ясно, че който и да беше останал в тунела, нямаше да излезе от него.

Раду коленичи до Мехмед и сложи ръка на рамото му. Мехмед вдигна изненадано глава, но каквото и да се бе приготвил да каже, думите замряха на устните му, когато примижа срещу Раду. Без да продума, той се хвърли в прегръдките на Раду, обви ръце около тялото му и зарови лице на рамото му. Земята отново се разтресе под Раду, а може би вътре в Раду, докато всички обещания, които си беше давал, се разпадаха с грохот.

Мехмед.

Неговият Мехмед.

Той сложи ръка на тила на Мехмед и го притисна към себе си.

— Провалих се — каза Мехмед. — Всички са мъртви и аз се провалих.

Раду поклати глава. Бузата му докосна главата на Мехмед.

— Всички се провалихме. Вината не е твоя.

— Но планът беше мой. Това измислих, за да спася обсадата.

— Никой не може да я спаси. Не се чувствай отговорен за лудостта на баща си. Поучи се от нея.

Мехмед кимна, все така скрил лице в рамото му, после се отдръпна. Стисна Раду силно за раменете, сякаш се боеше, че в противен случай Раду ще изчезне. Как би могъл? Мехмед бе неговото слънце. Винаги щеше да се връща при него.

— Ти какво правиш тук?

— Дойдох с баща ти. Тук съм от началото на обсадата.

По лицето на Мехмед се сблъскаха шок и болка. Той не изглеждаше добре, лицето му беше бледо и изпито — виждаше се дори в мрака. Или беше боледувал, или в момента се разболяваше. На Раду му се прииска да прокара пръсти по бузите на Мехмед, да го докосне, да го излекува.

— Защо досега не ме откри? — попита Мехмед.

— Аз…

Защото съм влюбен в теб. Защото не мога да се доближа до теб от страх да не видиш най-сетне какво е изписано върху сърцето ми. Защото болката, която ми причиняваш, е непоносима.

— Не можах, за да не се разкрие истинската ми цел да вляза в кръга от приближени до баща ти. Те трябва да мислят, че си ми безразличен.

— Не разбирам.

— Аз шпионирам за теб, Мехмед. Уча как работи всичко в града, проследявам пътищата на подкупите, корупцията, заговорите. Така, когато се върнеш на престола, ще ти дам онова, което преди нямаше. Съюзници. Информация. Планове.

Мехмед отпусна ръце.

— Затова ли си тръгна?

Раду кимна, потръпвайки от острия студ, последвал отдръпването на Мехмед.

— Тръгнал си си, за да ми помогнеш. Не защото ме мразиш.

Гласът на Раду потрепери при следващите му думи от копнежа Мехмед да го чуе, да го разбере.

— Никога не бих могъл да те намразя.

Мехмед го привлече към себе си и опря чело в неговото. Челото на Мехмед гореше.

— Разби ми сърцето, когато си отиде, Раду.

Раду затвори очи и пое дъх на пресекулки.

— И своето разбих.

— Ти си най-добрият ми, най-близкият ми приятел. Ще се върнеш ли с мен? Ела си у дома!

Раду почти каза да — не можеше да каже не, — но Мехмед продължи.

— И Лада се нуждае от теб.

Раду наведе глава, притискайки я по-силно към главата на Мехмед, после я изправи и се дръпна.

— Как е сестра ми?

— Диша огън и пикае оцет.

— Както обикновено, значи.

Мехмед се засмя мрачно.

— Същата си е. Понякога си мисля, че никога няма да ми прости, че я оставих вкъщи, но това не е място за жени.

— Лада не е жена.

— И така да е, не можех да я поставя в такава опасност. Но ти! Можеше през цялото това време да се биеш редом с мен.

Раду приклекна на пети, отдръпна се още по-далече от Мехмед. Не знаеше дали да се радва, че Мехмед би искал той да е с него, а не Лада, или да се отчае от факта, че Мехмед смята Лада за твърде безценна, за да рискува живота й, за разлика от този на Раду. Твърде много неща се бяха случили тук с Раду, през прекомерно много мъки бе минал. Нямаше връщане назад, към човека, който бе преди. Беше изгубил твърде много. Но Мехмед не можеше да види това.

— Трябва да остана с баща ти — каза Раду. Коленете му почти го предадоха: люшнаха се напред, към Мехмед. Той ги овладя, като се изправи. Стоеше, висок, изпънат като непревземаемия град зад тях. — Иначе…

Иначе нямаше никога да успее да поправи жестоките щети, които тази нощ бе нанесла на стените, внимателно издигнати около сърцето му.

— Иначе всичките ми досегашни усилия ще са напразни, а аз искам да бъда по-полезният за теб член на рода Дракула. — Той принуди устните си да се разтегнат в усмивка и накара гласа си да прозвучи безгрижно. — Лада вече има преднина от две убийства. Трябва да наваксам.

Мехмед се изправи.

— Казваш, че трябва да направиш всичко това. Но какво искаш да направиш?

Раду протегна ръка към Мехмед, пръстите почти докоснаха ръба на туниката му. Зад гърба на Мехмед той видя група еничари да тичат към тях.

Раду отправи на Мехмед най-хубавата си, най-невинна усмивка. Простодушната усмивка, усмивката, която казваше: Разкажи ми тайните си, нищо няма да ти се случи. Усмивката, която казваше: В мен няма нищо повече от онова, което виждаш, повярвай ми, повярвай ми.

— Какво искам аз, няма значение. Това, което има значение, е да подготвя пътя ти към престола, за да станеш султанът, който и двамата знаем, че можеш да бъдеш. Ти ще се превърнеш в Ръката Божия на земята и аз ще направя всичко възможно, за да ти помогна.

Раду се върна в лагера сам, чудейки се дали в края на краищата не разбира Скендербег. Защото нямаше нищо, което не би пожертвал за Мехмед.

Включително самия себе си.

Лазар се надигна разтревожен, когато Раду влезе в шатрата. Раду не очакваше да го види пак тази нощ.

— Какво се е случило? Изглеждаш, сякаш си видял дявола.

Раду поклати глава и седна. Прииска му се Лазар да го нямаше, за да може да си мисли за Мехмед, да се наслади на острата болка насаме.

— Не дявола. Мехмед.

Лазар се усмихна с горчивина.

— Разликата не е голяма. И как е той?

— Изглежда болен. Обсадата не му се отразява добре.

— Така и трябва.

Когато Раду се сви на леглото и се обърна с гръб към Лазар, той сложи нежно ръка на рамото му. Неговата ръка не изгаряше както тази на Мехмед, не изпепеляваше всяко място, което докоснеше.

— Все още ли изпитваш същите чувства към него?

— Винаги ще изпитвам същите чувства.

— А сестра ти?

Раду трепна, спомнил си загрижеността на Мехмед за безопасността на Лада. После съжали, че бе споделил с Лазар, че между Лада и Мехмед има нещо, за което и той копнее.

— Моля те, Лазаре, спри да говориш.

Ръката на Лазар се отмести и Раду го чу да рови из сандъка с негови вещи, сложен до малкото му писалище.

— Пиша рапортите ти вместо теб. Ще ми отнеме малко време. Имаш ли нещо против?

Раду изсумтя и размаха ръка. Искаше да остане сам, но не искаше сам да си пише рапортите. Лазар често ги пишеше вместо него и събираше цялата информация. Трябваше му само подписът на Раду. След няколко минути Лазар коленичи до леглото със сноп листове в ръка. Държеше ги така, че се виждаше само празното място за подписа на Раду.

Раду ги подписа без колебание. След това, най-сетне, Лазар си тръгна. Раду зарови лице в одеялото си. Сърцето му туптеше с тъга и радост за Мехмед, Мехмед, Мехмед.