Кирстен Уайт
Влизам в мрака (39)

37

Лада и Николае лежаха по корем и гледаха през ръба на козирката към града, ширнал се под тях. Покрай реката се нижеха дървени къщички, сбутани нагъсто по бреговете й, изникнали право от водата. Амасия бе присъединена към Османската империя неотдавна и свидетелствата за дългата й, многопластова история бяха навсякъде като сенките, които сега хвърляха древните римски гробници под краката на Лада. Последния път, когато бе идвала тук, бе с Мехмед и Раду, когато гледаха небето и мечтаеха за звезди.

Сега тя гледаше надолу към земята и кроеше планове за пожари.

— Можем да използваме реката — каза Николае на румънски, според изискванията на Лада. — Да се спуснем по течението с лодка през нощта и да подпалим къщите. Това ще заеме времето на местните и на много от войниците.

— Кой командва местната спахийска войска?

Зад нея Петру, млад румънец, който съвсем скоро бе завършил обучението си, се изплю презрително.

— Спахии! Тлъсти, мързеливи прасета. За какво ни е да се занимаваме с тях?

Лада го беше избрала, защото бе взет от Влашко на сравнително късна възраст — бяха го довели в Османската империя на четиринайсет години. Само дето момчето беше нагло и инатливо, а и нерядко проявяваше безпричинна злоба, която й напомняше за брат й Мирча. Понякога това я караше да го харесва повече.

През повечето време обаче я караше да си мечтае как го хвърля от скалите.

— Кой ти каза, че спахиите са тлъсти, мързеливи прасета? Ти бил ли си се с тях?

— За какво ми е да се бия с тях? Нали сме на една страна.

Лада и Николае се спогледаха. Може би щеше да се наложи да освободят Петру от отряда й.

— На спахиите забранено ли им е да си пускат бради?

Петру изсумтя.

— Не.

— Но на теб ти е позволен само мустак.

— Ако някога успее да си го пусне — рече Матей, жилест мъж, който изглеждаше постоянно гладен и когото Лада беше взела от един одрински отряд. Петру метна камък по него. Дотук Лада имаше десетима войници, на възраст от осемнайсет до двайсет и пет. Нямаше голям избор от румънци в империята, която предпочиташе да събира еничари от други националности, защото ставаха по-умели, по-добри войници.

Глупаци. Лада присви очи, докато оглеждаше кои къщи е най-добре да взривят с барута на еничарите, за да блокират най-успешно подстъпите към крепостта.

— А на спахиите забранено ли е да се женят и да имат деца?

— Не.

— Още нещо, което нашият Петру никога няма да успее да свърши — весело каза Николае.

Лада изчака мъжете да спрат да се смеят.

— А спахиите роби ли са? Откраднати ли са били от домовете си и доведени тук, за да служат на чужд господар и на чужд бог?

Мълчание последва думите й.

— Спахиите се страхуват от растящата ни мощ. Страхуват се от организираността ни, от бойните ни умения и от близостта ни до султана и наследниците му. Дори за миг не помисляй, че си на тяхна страна, защото те не са на твоя. Те се бият, за да завладеят още земи, за престиж и за богатство. Ние се бием, защото само това ни е дадено да правим.

Тя изчака няколко секунди и продължи.

— Кой организира отбраната на един град?

— Местният спахийски водач. — Гласът на Петру прозвуча съсредоточено. Той допълзя до Лада и легна до нея да гледа града.

Лада проследи извивките на реката, която оттук изглеждаше като змия.

— Отрежи главата с първия удар и тялото ще остане безпомощно.

Матей, който точеше кинжала си с точило, седнал върху паднала надгробна плоча, каза:

— Колкото и да ми е приятно да отрежа главите на няколко спахии, не съм сигурен, че ще имам време да подпаля града тази вечер.

— И все пак планирането на въображаеми атаки е любимото ми упражнение. — Николае се протегна и се претърколи по гръб. — Толкова е успокояващо.

Лада се надигна, изтупа праха от туниката си и нагласи белия шлем, който сега носеше.

Щефан, кротък човек с лице като безоблачно небе — лишено от емоции и невъзможно за разчитане, кимна. Той не говореше много, но Лада бе открила, че притежава мозък като мравешка колония — всички негови части носеха информация, с която захранваха цялостния организъм.

Тя кимна в отговор.

— Добре. Време е да убием Мехмед.

Николае простена.

— Но това е толкова далеч от спокойствието.

Останалите мъже вече си събираха нещата, с лица, озарени от приятно очакване. Докато слизаха от планината към крепостта, изясниха плановете. Щефан се затича пред другите, за да провери дали Мехмед е навън, или вътре в крепостта. Обикновено разбираше къде е Мехмед единствено от присъствието на пазачи в дадена част на крепостта.

Ако Мехмед беше навън, щяха да нападнат тайно, със светкавичен залп от стрели през оградата. Ако беше вътре, Матей и още трима щяха да се постараят да се доближат възможно най-много до него, с надеждата никой да не забележи, че не са на смяна, докато Николае наблюдава къде ще се появи Мехмед и после сигнализира от една кула. След неговия сигнал Лада, Петру и още четирима еничари щяха да се прехвърлят през стената на крепостта.

Достатъчно бе само един от тях да се добере до Мехмед. Един изстрел, един кинжал, един шанс бе всичко, което бе нужно, за да се убие престолонаследникът.

Щефан ги посрещна до един изкривен бор, който растеше перпендикулярно на скалата. Лада винаги избираше това място за срещите им, макар да я заболяваше сърцето от далечните, отровени от времето спомени за щастие.

Лицето на Щефан бе както винаги непроницаемо. В позата му обаче имаше нещо отбранително, което накара Лада да стисне зъби. Тя знаеше какво ще каже той още преди да си е отворил устата и знаеше, че той знае, че думите му ще я разстроят, което беше почти толкова лошо.

— Има еничари пред портите към харема и двама евнуси на стража пред вратите.

Хората й изпуснаха колективна въздишка, дали от облекчение, или раздразнение, тя не знаеше. Гласът на Николае бе подчертано весел.

— Е, това значи край на днешната игра. Не можем да атакуваме харема.

— И защо не? — челюстта на Лада пулсираше от болка. Тя се съсредоточи върху тази конкретна, ясна болка. Откакто започна да обучава отряда си, рядко се виждаше с Мехмед. А когато се виждаха, това ставаше все в тъмни ъгли, за някоя и друга открадната целувка, за някое и друго докосване на отчаяни ръце.

— Защото… — проточи Николае, оставяйки думата да увисне, сякаш Лада бе риба, която ще я глътне и ще го спаси от необходимостта да навлиза в подробности. Тя не захапа стръвта.

— Защото — започна той с въздишка — стените са прекалено високи, прозорците са гъсто зарешетени и вратите са твърде добре пазени. Обсъждали сме го и преди, Лада, и винаги стигаме до извода да изчакаме, докато той си тръгне. Не можем да влезем вътре.

— Ти не можеш да влезеш — каза Лада. — Щефан, позна ли пазачите на пост?

Той поклати глава.

— Хубаво. Значи и те няма да те познаят. Трябват ми поли, един кафтан и фередже.

Петру зейна и заприлича на рибата, която Николае се бе надявал да улови.

— Поли? Но за какво?

Лада им направи знак да я последват.

— Защото в една пола могат да се скрият огромни количества оръжия и защото Щефан след малко ще отиде да остави в харема един подарък от султана.

Николае я настигна, докато вървеше бързо към бараката, която й бяха отпуснали за отряда. Това бе още една пречка пред срещите й с Мехмед — тя живееше в импровизираната казарма с хората си. Никога не оставаше сама. Защото ако останеше сама, нямаше да има бариера, нямаше да има пречка, нищо нямаше да им попречи да…

Той бе в харема.

— Лада — гласът на Николае бе тих, за да не ги чуят останалите — Сигурна ли си, че идеята е добра? Според мен трябва да изчакаме. Можем да го хванем на излизане. За такава ситуация имаме планове.

— И плановете са добри, което значи, че са очевидни, кое то значи, че Илиас вече ги е предвидил. Този план е по-добър.

Той я стисна за ръката.

— Лада, спри.

Тя се извъртя към него, обхваната от ярост, която я накара да се чувства по-висока и по-силна.

— Не ми казвай какво да правя.

Той вдигна ръце.

— Просто се чудех дали харемът е най-подходящото място за теб.

От загрижеността, изписана на лицето му, й се прииска да си оскубе косата. И после да го удуши с нея. Тя се усмихна подигравателно.

— Мислиш ли, че не зная какво става там? Наистина ли се тревожиш за крехката ми душевност?

— Не! Никога не бих помислил за теб като за крехка в кое да е отношение, кълна се. — Той се ухили и белегът му се набръчка. — Но се чудя за… репутацията ти. Жените, които влизат в харема, не излизат. Това е доживотна длъжност.

Тя отхвърли думите му с ръка, размахана във въздуха. Знаеше, че той се опитва да каже нещо по-важно, и отказваше да го чуе.

— Аз не отивам там като жена. Отивам като наемен убиец. Така че няма от какво да се безпокоим.

След няколко минути бе покрита от глава до пети в одеждите, пратени й за сватбата на Мехмед. Тя така и не бе облякла половината от тях, но една усърдна слугиня се бе погрижила да бъдат опаковани и пратени в Амасия. Като се изключи фактът, че дрехите бяха толкова измачкани, че биха докарали боя на всяка прислужница, Лада изглеждаше като жена. А след като сложи фереджето, съвсем спря да прилича на себе си.

Решиха, че само Щефан ще я придружи. Присъствието на повече пазачи щеше да събуди подозрения. И така, без фанфари, той доведе Лада до портите на харема и я предаде на най-близкия евнух.

— Подарък от майката на Мехмед — каза той.

Евнухът кимна, без да проявява интерес, и поведе Лада покрай двамата пазачи-еничари и навътре в харема.

Тя неволно подскочи, когато вратата се затръшна зад нея. Звукът бе толкова категоричен, толкова окончателен. Сърцето й се разтуптя диво. Дишането й стана плитко и пресекливо, докато вървеше след евнуха по няколко изпълнени със завои коридора и се опитваше да запомни пътя. Всичко беше светло и чисто. Изкусно изрисуваните, лъскави плочки по пода ги подмамваха все по-навътре.

Евнухът отвори една врата, която водеше към малка чакалня.

— Някой ще дойде да те вземе до час, за да ти определи място и да те настани.

Без да каже и дума повече, той я остави сама и затвори вратата след себе си.

Не я заключи.

Не че имаше значение дали ще е заключена, но от самата идея я обхвана бяс. Само заради вратата, каза си тя. Заради пълната неспособност на евнуха да възприеме една жена като заплаха.

Тя извади един от кинжалите си и го заби в дивана. Прокара го по цялата дължина на седалката и я раздра. После прибра кинжала и оправи фереджето си. Излезе в коридора. Беше напълно способна да изпълни мисията си, без да допусне да я разсее фактът, че се намира в харема на Мехмед.

Единственото, което й хрумна, беше да навлезе по-дълбоко в харема, затова тя взе една ваза, пълна с дъхави цветя, и тръгна с нея, като я държеше внимателно пред гърдите си, сякаш някой й беше наредил да я занесе някъде. Изглежда, разнасянето на цветя бе едно от нещата, които се вършеха редовно в тази позлатена клетка.

След като мина покрай няколко затворени врати и провери три различни коридора, вълна от отчаяние заля Лада. Мехмед сигурно щеше да си свърши работата тук и да си тръгне, преди тя да го е открила, и тогава какво щеше да каже тя на хората си?

След миг дочу плач на бебе. Тя свърна и последва пронизителния, подобен на магарешки рев звук, докато стигна пред стая, чиито резбовани дървени врати зееха.

Тя се вмъкна вътре и веднага сви вляво, където имаше изящно изрисуван параван, поставен пред широк прозорец. Тя успя да се провре между паравана и стената — звуците от движенията й бяха заглушени от ревящото бебе.

Смехът на Мехмед прокънтя в стаята и се стовари върху раменете на Лада като удар.

— Грешно ли го държа? Май не ме харесва.

— Разбира се, че те харесва! — гласът на жената бе лепкаво сладък. Лада усети как се просмуква в ушите й и как дори да ги изтъркаше до кръв, нямаше да може да го изкара оттам.

— Виж колко е силен, нали?

— Малкият ми Баязид. Бъди силен, докато ме няма. Скоро пак ще дойда.

От думите на Мехмед лъхаше нежност и на Лада й се прииска да бяха избрали който и да е друг план. Беше мислила, че най-страшното ще е да го завари с друга жена, но това…

Тя не знаеше как да се ядоса на тази ситуация.

И въпреки това успя.

— Колко време ще отсъстваш? — попита жената.

— Колкото е нужно, за да победя Скендербег. Ще имаш ли нужда от нещо?

— Не, не, тук се грижат много добре за нас. Пази се.

— Сбогом, момчето ми!

Със злобно удоволствие Лада обърна внимание, че Мехмед говореше с наложницата така, както би говорил с някой слуга. Но към детето определено изпитваше чувства. Наложницата му бе дала това дете.

Плачът на детето заглъхна, когато го изнесоха от стаята. Лада чу някой да се изправя. Тя излезе иззад паравана, все още с вазата в ръце.

Мехмед едва я погледна, докато вървеше към вратата. Тя хвърли вазата покрай главата му. Той се сниши и вазата се разби в стената, ръсейки вода и цветя между острите парчета глазирана глина.

Той я поглед, зачервен от гняв.

— Какво, в името…

Тя откъсна фереджето от лицето си. За миг гневното му изражение остана на мястото си и после се стопи в усмивка. Той се засмя и поклати глава.

— Какво правиш тук, Лада?

Тя затвори вратата. В очите му блесна надежда и той пристъпи напред.

Тя се изплъзна от ръцете му.

— Можех да те убия.

— Разбира се, убий ме. — В усмивката му нямаше и следа от притеснение, когато отново посегна към нея. От последния им откраднат миг заедно бяха минали няколко дни.

Не и тук, каза си тя. Където и да е, но не и тук.

— Скендербег? — попита Лада, за да смени темата. Искандер бей някога бе сред еничарите, любимци на Мурад, а сега се бе превърнал в неин любимец. От години бе трън в петата на империята — използваше наученото от тях, за да ги държи на разстояние.

Лада бе изучила всички разкази за битките му със същата всеотдайност, която Мехмед проявяваше към изучаването на исляма.

Лицето на Мехмед стана непроницаемо.

— Да, баща ми обяви нова кампания. Ще тръгна с него и ще командвам един от фланговете при обсадата.

Гърдите на Лада се изпълниха с вълнение. Тя имаше шанс да покаже на какво са способни тя и хората й и… можеше да отиде някъде, да види нещо различно, дори да не беше родината й.

— Кога тръгваме?

Мехмед избегна погледа й. Наведе се и вдигна няколко от разпилените цветя, като внимаваше да не се убоде на някой чиреп.

— Аз тръгвам следобед.

Лада забърза към вратата.

— Можем да се приготвим за час, аз… Мехмед я хвана за рамото и я дръпна обратно.

— Ти няма да дойдеш.

— Аз… Какво? Но ние сме готови. Хората ми са готови. Малко сме, но можем да действаме като съгледвачи, а аз ще…

— Ти оставаш тук!

Лада свали ръката му от рамото си и отстъпи назад.

— Защо?

Той изведнъж сякаш се заинтересува от смачканите цветя в ръката си.

— Трябва да оставя някого, на когото се доверявам, да отговаря за града.

— Това всеки може да свърши! Тук не остава нищо ценно!

Погледът на Мехмед бе тежък, когато най-сетне срещна нейния.

— Нищо ценно?

Лада разбра. Тя издърпа цветята от ръката му ги хвърли на земята.

— Няма да стоя тук, за да ти гледам проклетото дете! Не съм дойка!

Мехмед премигна няколко пъти и поклати глава.

— Лада, не говорех за сина си. Мислиш ли, че той е единственото нещо тук, което има значение за мен?

— Какво тогава?

— Ти! Няма да те взема в битка! Нямаш представа какви са условията и нямаш представа колко начини има да умреш.

— Мога да се справя.

— Ами аз? Какво ще правя, ако с теб се случи нещо? Трябва да те опазя!

Тя го блъсна в гърдите и той залитна назад. Под ботушите му изпукаха парчетата от вазата.

— Аз не съм предмет за опазване! Сега ще ми кажеш, че искаш да ме затвориш зад стени, да ме държиш в тапицирани, парфюмирани стаи, да ме държиш тук. Аз не съм ти наложница, Мехмед!

— Не това искам! — той вдигна ръце и закрачи около нея. — Ти си безценна за мен. Какво толкова лошо има в това да искам да се грижа за теб?

— Ако се нуждаех от грижа или я исках, щях да съм същата като жените тук! А аз нямам нищо общо с тях!

— Нямаш, така е! Теб обичам, Лада — той затвори очи и понижи глас в опит да си възвърне самообладанието. — Моля те, позволи ми да те обичам. Ти си най-важният човек в живота ми. Ти и брат ти сте единствените хора, които ме познават.

Лада потръпна и Мехмед вдигна вежди, забелязал реакцията й. Не я разбра. Лада не му беше разказала за последния си спор с Раду, нито за това, че не е получавала вести от него откакто се разделиха. Мехмед оставаше сляп за дълбочината на любовта на Раду и за празнината, зейнала в Лада след раздялата с брат й.

— Моля те — каза Мехмед — Баща ми вече ми отне Раду. Рядко ми пише, а когато го прави, все едно пише на непознат. Не мога да си позволя да загубя и теб.

— Не можеш да загубиш нещо, което не притежаваш. Вземи ме със себе си.

С ядосано ръмжене, той откъсна фереджето от косата й и го хвърли на земята.

— Изглеждаш абсурдно. Бронята ти подхожда повече от коприната.

Лада сложи ръка на бузата му. Кожата му бе мека и гореща, винаги гореща, сякаш той гореше по-ярко от нормални те хора. Гласът й прозвуча като мъркане, толкова подобно на гласа на Хюма, че Лада се стресна от себе си.

— Вземи ме със себе си и през цялото време ще ме гледаш в броня.

Тя придърпа лицето му надолу и го целуна, позволи на огъня, горящ в него, да запали нещо и в нея.

Той я хвана за кръста, притисна се към нея със същата ярост, с която го прегръщаше и тя. Тя притисна хълбок към слабините му, където вече усещаше ясно очертаната твърдост. От нея Лада изпадаше в ужас, но и се вълнуваше, че има силата да я предизвика. Мехмед простена, без да отлепя устни от нейните, целувката стана по-дълбока, по-нетърпелива.

— Лада — каза той, целувайки шията й, ухото, косата. — Лада, Лада.

— Вземи ме със себе си — прошепна тя в ухото му.

Той зарови лице в косата й. Притискаше я толкова силно, че тя бе уверена в победата си. После той поклати глава.

— Не.

Тя с вик се отскубна от него. Той падна, ботушите му се намокриха от счупената ваза. Лада извади кинжал, надвеси се над него и преряза пояса му. Смачка парчето коприна в шепа и го изгледа втренчено.

— Искаш да съм в безопасност? А теб кой ще опази? Отново те убих под носовете на пазачите ти.

Той има наглостта да се отпусне на пода и да се разсмее.

— Лада, няма друг човек на света толкова отдаден на мисълта за убийството ми и толкова изобретателен в преследването на целта. — Той протегна ръце към нея. Очите му я гледаха умолително. — Хайде, ела и прекарай тези няколко часа с мен. Липсваш ми.

Тя се приведе напред, не достатъчно близо, за да я хване, и каза:

— Ще се наложи да свикнеш с това усещане.

Излизането от харема бе по-лесно от влизането, което бе точно обратното на начина, по който работеше всеки харем за жените, прекрачили прага му. Когато излезе, Лада мина покрай изумения Илиас. Хвърли пояса на Мехмед в краката му.

— Пак го убихме. Ти губиш. Опитай се да го върнеш жив от Албания.

Още я болеше от собствените й жестоки думи към Мехмед, когато кимна на Щефан, който я чакаше отвън, за да му покаже, че и днешната им игра е завършила с успех. Ако Мехмед загинеше, щяха да са се разделили с признание в любов от негова страна и ответна жестокост от нейна. Той никога нямаше да разбере какво чувства тя — как я измъчваше, как тя го виждаше като ярка звезда в тъмната нощ на живота си.

Точно това и заслужаваше той, след като реши да я остави тук, нека умре, без да разбере.

А тя никога нямаше да си прости, че не му бе казала.