Кирстен Уайт
Влизам в мрака (38)

36

Раду избяга от града. Домът на Кумал бе на половин ден път и колкото повече се отдалечаваха от Одрин, толкова по-леко дишаше Раду. Но той знаеше, че Кумал бе прав, когато каза, че отиването на друго място не е решение. Когато Раду се върнеше в Одрин, всички проблеми щяха да го чакат. Какъвто и покой да намереше в провинцията, той щеше да бъде само сън, неуловим и кратък. И все пак, докато яздеше покрай ширналите се край пътя ниви, покрай селца от спретнати, подредени къщурки, успя да се престори, че Хюма не му е предложила невъзможното, че не е нужно да измисля начин да убие Халил паша, че Лада не му беше разбила сърцето за пореден път и че Мехмед никога няма да бъде негов по начина, който Раду искаше.

Или дори още по-болезнената мисъл, че един ден може би Мехмед щеше да е негов.

Макар Раду да не беше пратил известие на Кумал в бързината да се махне от Одрин, Кумал го чакаше пред портата към имението си. Той посрещна Раду като брат, целуна го по бузите и поведе коня към къщата, а Раду вървеше до него, за да раздвижи схванатите си крака.

Домът на Кумал беше прелестен, построен около централен двор с шадраван. В Одрин всички постройки се състезаваха за вниманието на минувачите, всичко беше крещящо, но къщата на Кумал бе проста и спретната. Стените бяха облицовани с дърво, настланите с плочки подове бяха покрити с тъкани килими и единствено в стаята за гости имаше украса — по протежение на стените, под тавана, със злато бяха изписани стихове от Корана на арабски.

Беше време за молитва. Кумал разви две рогозки и двамата се помолиха заедно. Раду остана на колене след края на молитвата в опит да задържи усещането.

— Имам малко работа — каза Кумал. — Разходи се свободно. Ще се срещнем за вечеря, след като се смрачи.

Той стисна приятелски рамото на Раду и излезе.

Раду се разходи из едноетажната къща. Уважи затворените врати. Поседя малко на двора, за да се порадва на удължените следобедни лъчи на слънцето, които играеха по белосаните камъни на каменните стени. После заобиколи къщата и влезе в градината. Тя бе грижливо поддържана, както всичко останало в имението, но за разлика от къщата, бе пищна и изкусно подредена. Имаше лабиринт от високи, старателно оформени храсти и тук-там взривове от ярки цветя, приветстващи пролетта. В центъра на градината над всичко се издигаше високо, могъщо дърво.

Раду тръгна покрай храстите из лабиринта в опит да стигне до дървото. Изведнъж чу шумолене и на пътеката пред него изникнаха две момичета, които се смееха и се притискаха една в друга. Косите им бяха разрошени, а очите им блестяха.

— О! — Назира се разсмя. Изправи се и пусна спътницата си. Другото момиче отстъпи крачка встрани и сведе поглед към земята, като бързо прибра косата си под шала, изпод който се беше измъкнала.

— Здравей! Имаше… — Назира се беше задъхала, усмивка разтегляше пълните й устни. — Имаше една пчела. Бягахме от нея.

— Ужили ли ви?

— Да! Няколко пъти! Беше прекрасно! — каза Назира, после стисна устни за миг преди да избухне в звънък смях. Спътницата й я сръчка силно в ребрата и с наведена глава забърза към къщата.

Раду не я помнеше толкова странна, но веселието й се оказа заразително.

— Това е прислужницата ми, Фатима. — Назира изви тяло, за да погледне как другото момиче се отдалечава зад Раду. — Ела, ще ти покажа цялата градина.

Тя хвана Раду под ръка и го поведе из градината без да спира да бъбри весело. В самия център на двора, под дървото, имаше пейка. От два клона висеше люлка, но дървената седалка бе твърде малка за възрастен човек.

Раду се сепна и осъзна, че няма представа дали Кумал е женен и има деца. Попита Назира.

Ъгълчетата на прелестната й уста се извиха надолу, тя поклати глава и хвана едното въже на люлката.

— Имаше. Синът му, Ибрахим, обожаваше тази люлка. Умря преди четири години. Беше само на три годинки. После, на следващата година, жена му, Ине, умря при раждане. Бебето беше момиченце. Живя с нас само три дни, преди да последва майка си.

Раду затвори очи от болката на съчувствието. Кумал бе изгубил толкова много. Именно преди три години се бяха запознали.

— Когато той ме откри в Одрин…

— Бяхме отишли там да поднесем съболезнованията си на семейството на Ине.

— Значи той е бил в дълбок траур.

И въпреки това, Кумал бе намерил време да прояви състрадателност и доброта към едно изгубено момче.

— Брат ти е добър човек.

— Най-добрият, когото познавам.

Те продължиха да седят, без да разговарят, още малко, и после се отправиха по пътеката към къщата. Назира се шегуваше с Раду, но го правеше така, че той се чувстваше по-голям, отколкото беше всъщност. Когато Лада се шегуваше с него, той се чувстваше малък.

Вечерята бе вкусна — по-вкусна отдавна не беше ял. Храната бе проста, но на масата не се говореше за политика, нямаше страх и лъжи и на Раду не се налагаше да се преструва на нещо, което не е, за да си осигури предимство в двора.

— Радвам се, че дойде, Раду — каза Назира. Гласът й звучеше необичайно сериозно. — Хубаво е в къщата да се появи някой, който да покаже на брат ми как трябва да изглеждат добре облечените хора. Аз се опитвам да му помагам, но не е достатъчно.

Кумал вдигна очи към тавана.

— Спаси ме от тази готова да помага сестра.

— С удоволствие ще ти я взема от ръцете — каза Раду и се изчерви, когато се сети как могат да се изтълкуват думите му. — Имам предвид за сестра. Много по-приятна е от моята. Нито веднъж не ме събори на земята, не ми изви ръката и не ме победи в спор кой е по-силен.

Назира размаха ръка.

— О, всички тези неща ги пазим за след вечеря.

Споменаването на Лада бе извадило Раду от състоянието му на блаженство и сега той се превърна в наблюдател на вечерята, а плодовият десерт в чинията пред него придоби горчив вкус.

След като се нахраниха, на прага се появи Фатима. Назира стана, а Кумал и Раду се оттеглиха в гостната на Кумал.

— Сега разбирам защо не идваш в Одрин.

Кумал се усмихна.

— Тук съм много щастлив. Макар че се тревожа за Назира. Остарява. Трябва да се постарая повече да й намеря жених, но тя не проявява интерес и аз егоистично искам да я задържа тук, при мен, колкото мога по-дълго. Но не знам дали няма да е по-добре за нея да се омъжи щастливо и да създаде собствено семейство. Ако умра, имотите ми ще се върнат на империята и тя ще остане без дом и средства. Но тя твърди, че не иска да си тръгва.

Раду кимна.

— Не я обвинявам. Ако можех до края на живота си да разчитам на съветите ти, и аз нямаше да искам да си тръгна.

— Какъв съвет ти е нужен?

Раду въздъхна и се замисли за всичко, което му тежеше и колко парализиран се чувстваше.

— Какво ще направиш, ако си изправен пред проблем, който няма добро решение?

Кумал се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че в някои ситуации нямаш лесен избор. Кой тогава е правилният избор? Да извършиш зло в името на добра цел или да избегнеш злото, но да знаеш, че така ще допуснеш нещата да свършат още по-зле?

Раду дори не знаеше за кое зло говори. Че убийството на Халил паша щеше да е зло, нямаше съмнение. Че лъжеше и мамеше, за да защити Мехмед, също. Дори чувствата, които изпитваше към Мехмед, които не усещаше като зло, може би бяха именно такива, защото никой не говореше за този вид чувства, а Хюма се държеше, сякаш те й даваха власт над него.

— Мисля, че животът ти е станал доста сложен.

Раду увеси нос и покри очите си с ръце.

— Не зная какво да правя.

— Аз отговарям за много хора във вилаета си. Понякога решението, което взимам, се отразява зле на някого. Например някой селянин иска достъп до повече вода, но това ще лиши три други семейства от вода за посевите им. Мога да откажа на първия селянин възможността да увеличи реколтата си и да спечели повече пари, но спасявам другите три семейства от глад. В някои години се налага да увелича данъците, за да съберем запаси за зимата, което е голям товар за хората ми. Но това значи, че ще имаме достатъчно храна да преживеем студа. Налагало се е да отнемам бащи от семействата им, защото са извършили престъпление — да лиша семействата от онзи, който ги храни, за да опазя всички останали.

Той въздъхна.

— Никога не е лесно. Опитвам се да изградя най-доброто бъдеще, което мога, за хората си — бъдеще, в което всичко ще е хубаво за възможно най-много хора. Понякога се налага да взимам трудни решения, но се опитвам да го правя с молитва и като оставям да ме води добруването на хората. Допускал съм грешки, но се опитвам да използвам съжалението си след тях като мотивация, за да обмислям нещата повече, да съм по-внимателен и да се държа по-добре и по-щедро с всички.

Раду му благодари, макар все още да нямаше представа как да започне да разплита собствените си проблеми. Дали да гони онова, което е добре за него, или онова, което ще е добре за другите? Ами ако Халил паша си мисли, че върши добро, като пречи на Мехмед да седне на престола? Идеите на Мехмед за бъдещето бяха в явно противоречие с например мнението на гражданите на Константинопол по този въпрос. Чие мнение беше по-стойностно? Чие беше правилното?

И щеше ли той някога да прояви достатъчно благородство, за да пожелае на сестра си щастие с мъжа, когото и двамата обичаха?

Времето, което Раду прекара в дома на Кумал, съвсем не беше достатъчно и след няколко дни на благословен покой, той все така не намираше решение на проблемите си. Одрин го мамеше да се върне.

С обещанието отново да дойде да им гостува, Раду се върна в столицата, където откри, че Мурад, все още запленен от поемата му, е решил да развърже кесията си и е дал на Раду командването на малък пограничен отряд еничари. Раду отиде в казармата да се запознае с хората си. Той бе умел ездач, отличен стрелец с лък и боравеше с ятаган достатъчно добре, но никога не бе проявявал амбицията да командва войници. Стори му се странно, дето Мурад бе решил, че написването на една поема може да направи Раду способен на тази млада възраст да води войска.

Посрещна го позната фигура.

— Лазар — каза Раду. Той все още не знаеше какво да мисли за еничаря, който знаеше най-ревниво пазената тайна в сърцето му.

Лазар приветства Раду с отривист жест, поклони му се и се изправи с широка усмивка, разцъфнала на лицето.

— Знаех си, че постъпих добре, като останах в Одрин. Помолих да ме зачислят към граничния ти отряд.

— Нямам представа какво да правя — призна Раду.

— Затова съм тук. — Лазар го запозна с петдесетимата мъже, които щяха да служат под негово командване, и страхът на Раду от Лазар изчезна. Сега Лазар не се държеше свойски с него — говореше с рязък, заповеден тон и демонстрираше необходимата степен на уважение, когато се обръщаше към него. Раду стоеше с изпънат гръб, кимаше сериозно и се опитваше да запомни имената на всички.

След като обиколката приключи и мъжете се пръснаха, Раду тръгна да се прибира в двореца и Лазар го придружи навън.

— Ще се справиш. Аз мога да се заема с всекидневните тренировки и организацията. Длъжности като твоята са най-вече церемониални, но те те харесват. Мъжете се радват, че ти си им командир.

Раду кимна.

— Радвам се.

Лазар се приведе към него, докато вървяха из еничарския комплекс.

— Аз също се радвам, че ще ми бъдеш командир.

Раду се прокашля и се зачуди дали в думите на Лазар има подтекст, когато погледа му привлече крайчеца на развята мантия, изчезваща зад ъгъла. Той ускори крачка и зави точно навреме, за да види как Халил паша се здрависва с някакъв мъж и как двамата заедно влизат в една стая.

— Кой е този с Халил паша? — попита той Лазар.

— Казанджъ Доган, главнокомандващият на еничарската войска. Ще се запознаеш с него, не се съмнявам.

— Халил паша често ли идва тук?

Лазар сви рамене.

— Виждал съм го от време на време. — Той замълча и присви замислено очи. — Искаш ли да следя колко често идва?

— Да. И всеки друг, с когото се среща Казанджъ Доган, освен еничарите.

Лазар допря юмрук до гърдите си и си тръгна.

Раду се върна в двореца, потънал в мисли. Халил бе пуснал нишките на мрежата си навсякъде. Везири, паши, бейове, двете основни подразделения на армията, с местните спахийски водачи и регионалните армии, както и еничарите на Казанджъ Доган. В центъра на тази мрежа седеше паякът Халил паша, дебел и смъртоносен.

Ако го убиеха, както бе пожелала Хюма, мрежата щеше да остане. Всички тези нишки власт, преплетени помежду си, насочени срещу Мехмед. Кой можеше да каже дали нямаше да се появи друг, по-опасен паяк, и да заеме мястото на Халил паша?

Не. Хюма бъркаше. Първо трябваше да унищожат мрежата. Без нея паякът щеше да стане безвреден.