Кирстен Уайт
Влизам в мрака (37)

35

Новината за изпита на Лада се беше разпространила из целия град. По далечния край на полето се бяха наредили зрители, насядали в сенките на дърветата, на столове, донесени от слугите, или направо по земята, ако не бяха достатъчно богати да имат слуги, каквито бяха повечето.

— Това е смешно. — Лада скръсти ръце пред гърдите си, покрити с броня. Под туниката си носеше ризница — тежките метални брънки се спускаха по тялото й. Главата си бе оставила непокрита, макар всички мъже зад нея да бяха с еничарските си шлемове.

Мехмед се усмихна и помаха на събралата се тълпа. Заговори й с крайчеца на устата си.

— Моля те, не усложнявай нещата повече, отколкото се налага. Знаеш, че не всичко зависи от мен. Ако Илиас реши да отиде при баща ми и да му разкаже за днешния ден, аз няма да мога да направя нищо. Дори това, че Илиас се съгласи да ти даде този шанс, говори много за репутацията ти сред войниците тук.

Лада погледна към далечния край на широкото поле и видя Илиас бей, водача на личния гарнизон на Мехмед. Той се бе оказал подходящо допълнение към въоръжените сили на Амасия и й беше позволил да тренира с еничарите. Тя го уважаваше, дори му се възхищаваше.

Но, изглежда, той се съмняваше, че тя може да командва мъже. Беше й позволил да си избере отряд от двайсет души, който да срещне в пряк сблъсък двайсет други, командвани от него. Всяка страна бе въоръжена с тъпи ятагани и стрели, чиито върхове бяха увити в парцали, поръсени с брашно, за да остават следи от ударите. Единствената разлика бе, че отрядът на Илиас разполагаше и с конница като демонстрация на предизвикателствата, пред които еничарите често се изправяха.

Тя дочу смях откъм зрителите, докато Мехмед вървеше към тях, за да се присъедини към публиката и да даде знак за начало на двубоя. Илиас не помръдна, сякаш бе вкопан в земята. Изчакваше Лада да предприеме първия ход.

— Време е — каза тя.

Николае вдигна ръце, отвратен.

— Това е безумие, Лада! Няма да си заложа репутацията заради една демонстрация.

— Ти обеща! — изкрещя тя и го сграбчи за рамото.

Той я отблъсна от себе си и хвърли ятагана си на земята. После пое обратно към крепостта. Половината от хората й го последваха и не след дълго шарената сянка на гората ги погълна.

— Страхливци! — Тя вдигна ятагана на Николае и го запрати след тях. — Кучета! Пълзете по корем към собственото си повръщано!

Задъхана, тя се обърна към останалите войници, които пристъпяха от крак на крак и се оглеждаха през рамо.

— Щитове горе — каза тя, стиснала устни в тънка линия. Те се подредиха рамо до рамо, вдигнали щитове пред гърдите си, и закрачиха бавно напред. Върху тях се изсипа залп от стрели, които нападаха на земята. Тълпата се разсмя и започна да подвиква.

Илиас поклати глава и вдигна ръка без особен ентусиазъм, за да даде знак на хората си да се хвърлят в атака и да довършат противника.

Прекъсна го дъжд от стрели, посипали се иззад зрителите, който удари почти всички коне. Преди Илиас да успее да осмисли случващото се или да извади от строя уцелените, последва нов залп и една стрела го удари в гърдите, докато другите обсипаха конете и хората, оставяйки едва шепа войници неуцелени. Докато те се съвещаваха дали да стрелят над главите на зрителите към скритите нападатели, отрядът на Лада свали щитовете си и откри собствените си лъкове, с които стреля по „оцелелите“, докато не остана нито един без следа от брашно по тялото.

Зрителите вече не се смееха.

Илиас тръгна напред и срещна Лада по средата на полето, с безразлично изражение, макар в очите му да се долавяше нещо като гордост. Мустаците му потрепнаха над устните.

— Това беше… изненадващо. Излъга очакванията ни.

Николае излезе изпод прикритието на дърветата широко усмихнат. Обърна се и се поклони зрелищно на публиката.

— Хиляди благодарности за помощта!

— Тълпата от зрители не влизаше в плановете. — Лада кимна към тях.

— И въпреки това, ти успя да ги употребиш като щит. Възхитително. И освен това съмнително. Ами ако нямах задръжки срещу стрелянето по невинни минувачи?

Лада сви рамене.

— Това щеше да е товар на твоя гръб, не на моя. Освен това, аз те познавам, Илиас. Ти си мъж на честта.

Той се засмя.

— Ами ти?

— Аз не съм мъж.

Мехмед стигна до тях, целият грейнал.

— Това беше великолепно!

Илиас кимна и се намръщи.

— Има обаче по-важен въпрос. Ти можеш да командваш тези мъже. Но те те познават. Вярват ти. Наистина ли мислиш, че войската ще те последва доброволно в битка, ако хората не те познават? Или отряд аджамии, току-що завършили обучението си? Казвам го не за да те обидя, а защото се съмнявам доколко е практично да ти се възложи командването на войска. Страхувам се, че това ще те обрече на поражение и ще опозори еничарите.

— Съгласна съм. — Лада се усмихна напрегнато, когато видя изненадата на Мехмед от такава сговорчивост. — Дай ми да командвам пограничен отряд. Аз сама ще си подбера хората — хора, които няма да поставят под съмнение заповедите ми и които не се страхуват да ги води жена. Нека ги обуча както аз намирам за нужно, за да станат лични телохранители на Мехмед. Вече два пъти виждам живота на Мехмед в опасност. Добре би било да имаме група пазачи, които мислят по-иначе и действат извън обичайния за еничарите начин. Ще виждаме неща, които никой друг не вижда. А ако хората решат да не обръщат внимание на войниците ми, защото ги води жена, е — тя посочи мъжете, които чистеха брашното от конете си, — аз ще успея да обърна нещата в своя полза.

Илиас присви очи под тежестта на предложеното от Лада. Трябваше да се съгласи. Лада го заслужаваше. Нуждаеше се от него. Накрая, когато тя реши, че ще трябва да издърпа ятагана си и да удари Илиас по главата, за да го накара да заговори, той кимна.

— Много добре. Можеш да си избереш отряд еничари. Не пести време, докато ги подбереш. Ще ми докладваш веднъж на три месеца, но можеш да разквартируваш и обучаваш хората си където и както намериш за добре.

Той поклати глава и се засмя — не можеше да повярва на какво се беше съгласил. После се обърна и отиде при своите хора.

— На мен никога не се усмихваш така — каза Мехмед, загледан в Лада.

Тя се обърна към него и закри устата си с ръка, широката щастлива усмивка я беше издала. Погледна през рамото на Мехмед и видя, че публиката включваше няколко нежни цветя от харема, придружени от пазачи-евнуси. Когато свали ръка, заличи и усмивката. Вдигна вежда и каза:

— Ти не си го заслужил.

Той сложи ръка на сърцето си и се олюля, сякаш пронизан от стрела. После се изправи, а погледът му натежа от обещания.

— Ела в покоите ми.

Тя се наведе към него, по-близо, отколкото позволяваше приличието. Ясно усещаше тежестта на погледите, които цялата тълпа бе насочила към тях, включително жените, които познаваха Мехмед по начин, до който Лада още не беше успяла.

— Имам работа.

Тя се обърна, вдигна ръка и даде знак на хората си да я последват. Николае закрачи редом с нея, в крак.

— Успяхме — прошепна тя, а усмивката пропълзя обратно на лицето й.

— Ти успя. — Той я сръчка в бронята. — Откъде започваме?

— Искам румънци. Само румънци.

Николае вдигна вежди.

— И защо?

— Ако те пита Илиас, кажи, че искам да мога да им давам заповеди на език, който нападателите няма да разберат.

— А ако питам аз?

— Защото нямам доверие на хора, които са забравили, че не са се родили еничари.

Николае погледна през рамо към Мехмед, който ги гледаше как се отдалечават. Гласът му беше безгрижен като летен бриз, но носеше и дъх на горски пожар.

— А човекът, който е роден за султан?

Лада не погледна назад. Защото част от нея имаше доверие на Мехмед, повече, отколкото на всеки другиго. Част от нея искаше да зареже Николае и да отиде при Мехмед в покоите му. Да го направи свой любовник, вместо да продължава да живее в това неясно положение, което измъчваше и двамата. Да приеме лесния живот, да стане негова.

Но друга част искаше да го убие заради това.

— Нямам отговор — каза тя с цялата си искреност.