Кирстен Уайт
Влизам в мрака (36)

34

Раду не беше и подозирал колко самотен може да се чувства заобиколен от почитатели.

На празненството тази вечер той седеше само през трима души от Мурад. Това бе високопоставено място; място, откъдето всички можеха да го видят — и да поискат да се сближат с него: паши, синовете им пашазадета, валии, дошли на посещение в столицата, местни спахийски водачи, вкопчени в битка за влияние с командирите на еничарските полкове, дори неколцина влиятелни бейове. Всички те бяха хора, по рождение по-важни от него.

Но именно той седеше тук, а не те и всички искаха да знаят защо.

Раду се усмихна с широко отворени, невинни очи. Изглеждаше сякаш е в постоянен простодушен възторг от всичко, което види. Но Халил паша седеше вляво от него и на Раду му беше трудно да забележи каквото и да е друго.

Докато ядяха блюдо от печени диви птици с нежен, гъст сос, Халил паша заговори.

— Не си идвал да видиш сина ми Салих, откакто приятелят ти Мехмед замина миналия месец.

Раду преглътна късчето месо, заплашващо да го задави. В това изречение бяха заложени толкова много капани, имаше толкова много опасни места, които той трябваше да избегне или да извърти в своя полза. Раду не се съмняваше, че Халил паша изпитва подозрения към него, а Халил паша бе най-опасният човек в Одрин. Раду сви рамене и отправи на събеседника си засрамена, съжалителна усмивка.

— Открих, че със Салих… не споделяме общи интереси.

Погледът на Халил паша се изостри и в очите му блесна разбиране, когато се обърна да погледне към Салих. Той седеше в края на масата — едва се виждаше. На всяка сбирка, където се засечеше с Раду, той се опитваше да привлече вниманието му и му бе пратил няколко покани за гостуване, но Раду реши, че така е по-безболезнено, отколкото да го накара да си мисли, че между тях може да се получи нещо.

— Да, интересите на Салих са доста особени. — Халил паша се върна към вечерята си и после, с глас небрежен като кинжал в мрака, попита — А приятелят ти Мехмед? Често ли си пишете?

Раду въздъхна и остави вината да заиграе по лицето му, докато надзърташе към Мурад.

— Отношенията ми с Мехмед не говорят добре за мен. Те са единствено причина да се срамувам от себе си.

Халил паша се приведе към него.

— Когато си замина, той ме обвини, че съм се възползвал от приятелството му, за да се сближа с баща му и… аз се боя, че не греши. Благодарен съм за добротата, която Мехмед прояви към мен, но никога не съм бил съгласен с толерантността му към радикалните възгледи за исляма или с погрешните му войнолюбиви идеи. Макар че — каза Раду и наклони замислено глава — в това отношение вижданията му се промениха доста. Мисля, че престоят му в провинцията значително повлия на темперамента му. Но нашият султан е учен човек, мислител от най-висша категория и аз отдавна мечтая да се сближа с него, за да мога да попия, макар и малко от мъдростта му.

Халил паша издаде замислен гърлен звук, макар да се намръщи, докато слушаше Раду. Раду се зае с вечерята си, сякаш онова, което току-що бе споделил с Халил паша, не беше внимателно измислена и напълно лъжлива история.

От отсрещната страна на масата се чуваше разговор, който ставаше все по-разгорещен и Раду дочу няколко думи. Една, Скендербег, се повтаряше особено често.

— Кой е този Скендербег, за когото говорят? — попита Раду, доближавайки глава до тази на Халил паша.

— Не си ли чул? Едно време беше любимец на Мурад, макар че тогава се наричаше Искандер бей. Албанец еничар, който се издигна в кариерата и Мурад го направи бей на Круя. А Скендербег му се отплати за щедростта с предателство и се провъзгласи за владетел на онази част от Албания. Вече два пъти се опитваме да си върнем територията, но ни отблъскват. — Той млъкна и отправи на Раду отровна усмивка. — Султанските любимци понякога падат от високо.

Мурад се размърда, сякаш не го свърташе. Лицето му бе поаленяло. Щом Раду чуваше разговора за Скендербег, значи и Мурад го чуваше. Темата сигурно бе извор на огромно неудобство.

Видял възможност да се внедри още по-дълбоко в близкото обкръжение на Мурад, Раду стана от мястото си.

Всички погледи се обърнаха към него, но той се поклони на Мурад.

— Ако не възразяваш, татко мой, аз написах поема за славното ти царуване.

Това бе едно от много оръжия в арсенала му, оръжие, което се бе надявал да задържи в ножницата още малко. Но Мурад бе готов сега. Султанът грейна и направи знак на Раду да се качи на подиума в ъгъла на стаята.

Раду бе повтарял поемата толкова често, че можеше да я изрецитира и насън. Беше откраднал бляскави стихове от прочути арабски произведения като гарван, събиращ пера за гнездото си. Езикът бе пищен и натъпкан с украшения, посланието бе хиперболизирано до крайна степен. Мурад слушаше омаян как царуването му се сравняваше с океан, а наследниците му с бурна река.

Докато Раду рецитираше множеството протяжни строфи, той гледаше как вечерята приключва и мъжете на масата наставаха и започнаха да се разхождат из стаята. Докато Мурад седеше недосегаем на мястото си, почти всички присъстващи с някакво влияние в двора се изредиха пред Халил паша, за да му засвидетелстват уважението си. Той седеше в центъра на огромна мрежа от влияние.

Раду се усмихна и занарежда стиховете още по-прочувствено, за да скрие отчаянието, което го бе завладяло, докато гледаше врага си, паяка, и се чудеше как изобщо някога е мислил, че може да се надява да го победи.

Напоследък молитвите не носеха покой на Раду. Дори докато коленичеше по пет пъти на ден редом с братята си в главозамайващо прекрасната джамия, Раду се чувстваше сам. С натежало сърце и сведена глава, той повлече крака надолу по стълбите на джамията към улицата, където вечерта бе започнала да изяжда синевата на небето. Ако изгубеше вярата си, какво щеше да му остане?

— Раду?

Той вдигна глава и видя един мъж да се взира в него, разперил ръце, с изумено лице.

— Възможно ли е това да е изгубеното момче, с което се молих толкова отдавна?

Раду го позна и усети как го изпълни топлина, сякаш слънцето го сгря.

— Кумал?

По-възрастният мъж през смях взе Раду в прегръдките си и го притисна към себе си. Това бе първата проява на искрена близост, която Раду изпитваше от онази ужасна нощ със Салих. Нещо в гърдите му се отпусна и той прегърна силно Кумал, вкопчи се в него.

Гласът на Кумал бе нежен като ръката му на гърба на Раду.

— Още ли си изгубен?

— Мисля, че да.

— Хайде, ела да хапнем. — Кумал прегърна Раду през раменете и го поведе напред, точно както бе направил някога, преди толкова много години. Намериха една кръчма, която сервираше вечеря. Поднесоха им блюда с пикантно месо, от което се издигаше ароматна пара.

— Къде беше? — попита Раду. — Не съм те виждал в двореца.

— Не идвам тук често. Във вилаета ми винаги има много неща за вършене, а аз предпочитам да изпълнявам задълженията си там, отколкото да стоя тук.

Раду кимна. Беше виждал достатъчно амбициозни валии и бейове, местни управници, които зарязваха или пренебрегваха задълженията си, с надежда да им бъдат възложени още.

Ангелската усмивка на Кумал освети тъмния ъгъл, в който се бяха настанили.

— Освен това, току-що се върнах от умра в Мека.

Раду се приведе напред, привлечен от бляскавата усмивка на Кумал.

— Ходил си на поклонение в Мека? И то на умра, не на хадж? Значи и преди си ходил!

Хаджът, пътуването до родното място на Пророка в Мека, бе една от петте колони на Исляма. Заедно с молитвата, постът за Рамадан, милостинята за бедните и заявяването, че няма друг Бог, освен Аллах, тези пет колони изграждаха основата на мюсюлманството. За хаджа Раду знаеше най-малко и се съмняваше, че някога ще успее да го направи. Но тук, пред него, седеше човекът, който му бе помогнал да открие себе си в религията, който бе направил хаджа и после отново се бе върнал в Свещения град, за да слави Аллах.

— Не знам много за умрата. Разкажи ми всичко.

Кумал описа дългото пътуване, двубоя между изтощението и вълнението. Мека, по чиито улици бе вървял Пророкът, мир нему, и където поклонниците се събираха, за да обиколят храма Кааба. Това бе най-святото място на света, мястото, към което се отправяха всички молитви. И Кумал беше ходил там! По време на умрата, той бе изпълнил ритуали в чест на Ибрахим, съпругата му Хиджар и синът им Исмаил.

Докато Кумал разкаже всичко, Раду отново го налегна изтощение.

— Може би точно от това имам нужда. Може би ако отида в Мека, ако я видя…

Кумал мило му се усмихна.

— Някой ден ще отидеш и животът ти ще бъде благословен. Но поклонението няма да те излекува — всичките ти тежнения ще си останат в теб и ще чакат. Първо трябва да се научиш да откриваш покой там, където си, и след това може да предприемеш поклонението, за да ознаменуваш този покой.

Раду поклати глава.

— Не зная какъв покой мога да намеря в този град.

— Това ти е проблемът, значи. Покоят не се намира в този град или в който и да е друг град. Дори в Мека. Покоят се намира тук. — Той посочи сърцето на Раду.

Раду сложи ръка на гърдите си и усети пулса на живота отдолу. Пулсът, който от толкова години биеше в ритъма на името на Мехмед.

— Мисля, че проблемът ми е в сърцето.

Кумал плати за вечерята и се изправи.

— Искам да ми дойдеш на гости във вилаета. Може би там ще успеем да излекуваме сърцето ти.

Раду намери в покоите си евнух, с послание от Хюма, която настояваше Раду да я посети. Евнухът стоеше и чакаше, без да продума, с безизразно лице и Раду предположи, че нито той, нито Хюма биха приели умората като извинение, да не се подчини. Затова той тръгна след евнуха към харема.

Покоите на Хюма вече не бяха онези пищно обзаведени стаи, в които бе живяла преди. Сега тя бе настанена в едно странично крило, в две тесни стаи с тесни прозорци. Раду седна на една покрита с възглавници пейка, опряна в стената. Хюма, с болнаво жълтеникава кожа, седеше на висок стол срещу него, толкова близо, че коленете им почти се докосваха.

— Добре ли си? — попита Раду.

— Искам да убиеш Халил паша.

Раду се задави от изненада.

— Какво искаш?

Хюма се размърда и присви очи, в остър контраст с невинната си усмивка.

— Знам какво изпитваш към сина ми.

Раду устоя на подтика да извърне глава или да заеме отбранителна поза. Не се съмняваше, че Хюма ще извлече информация и от най-лекото движение.

— Той е мой приятел.

— Не ме лъжи. Обичаш го както цветето обича слънцето.

— Не зная какво…

Тя разсече въздуха с ръка, за да прекъсне възражението му.

— Случват се такива неща. Не е за първи път. Знаеш ли, че някои султани са имали и мъже в харемите си?

Раду със закъснение осъзна, че очите му са й разкрили всичко.

Хюма се облегна пак в стола си, доволна от себе си.

— Аз мога да ти помогна. Няма нужда да се отчайваш, че любовта ти е безнадеждна.

Раду поклати глава, на устните му се сблъскаха отрицанието и мрачната надежда, която тя бе посяла в душата му. Възможно ли бе между него и Мехмед да се случи нещо повече?

Хюма отпи глътка вода от проста, бяла порцеланова чаша, която погледна презрително.

— Ще ти помогна — повтори тя, без да вдига поглед, — когато Халил паша умре.