Кирстен Уайт
Влизам в мрака (34)

32

Сигурен ли си, че се чувстваш добре? — Салих се приведе напред нетърпеливо. Очите, чиито външни ъгълчета бяха дръпнати надолу, от което той изглеждаше постоянно опечален, се присвиха от тревога. Беше осемнайсетгодишен, две години по-голям от Раду, мил, свенлив и винаги щастлив в компанията на Раду.

Раду кимна, неспособен да се отърси от вцепенението си.

Устните на Мехмед.

Ръцете на Мехмед.

Сърцето на Мехмед.

Преплетени с тези на Лада, не с неговите. Лада, която не бе в състояние да обича някого дори ако животът й зависеше от това. Лада, която бе заграбила цялото внимание на баща им за себе си, която бе предпочела Богдан пред собствения си брат. Лада, която бе оставила учителите да бият Раду и го бе обрекла на вечна самота. Лада, която бе студена и злобна и вярна единствено на себе си.

Лада, която дори не беше красива.

— Не съм ли красив? — изтърси Раду. Думите се изляха от устата му като сълзи.

Веждите на Салих се вдигнаха и му придадоха почти комично изражение — смесица от печал и изненада.

— Ти… красив си.

— Не заслужавам ли любов?

Изненадата на лицето на Салих се превърна в нещо по-първично, ужасено.

— Заслужаваш.

Раду наведе глава. Какво знаеше той за любовта? Това не беше любов, за която бе слушал, не беше любов, която поетите възпяват, за която се пишат книги. Това беше нещо… различно, нещо, за което той нямаше думи. И с кого би могъл да говори за него? Кой би могъл да му каже как да обича друг мъж?

Или как да спре?

Треперещите пълнички пръсти на Салих се отпуснаха върху рамото му.

— Раду, аз…

Един слуга почука по касата на отворената врата и ги прекъсна. Раду вдигна глава изнурено и видя кльощавото, мръсно момче, на което бе платил вчера. Вчера, когато все още го интересуваха интригите. Когато все още се възприемаше като защитник на Мехмед.

Вчера, преди светът да свърши.

— Салих, имаш посетител. — Слугата се поклони и зачака.

Лицето на Салих се сгърчи от ужас.

— Съжалявам, аз…

— Върви — каза Раду, забил поглед в земята. Чиниите им с храна, неговата почти недокосната, стояха на масата студени и забравени.

— Ще те чакам в кабинета на баща ти. Има една книга за Пророка, мир нему, която исках да разгледам.

— Няма да се бавя.

Щом Салих излезе от стаята, Раду се повлече по коридора с тежки, мъчителни стъпки, в съзвучие с ударите на сърцето му. Усилията, които полагаше тук, щяха да останат напразни, точно като любовта му към Мехмед. Точно като целия му живот.

Той не си направи труда да затваря вратата след себе си. Бавно издърпа стола от мястото му под изкусно резбованото дървено писалище, чийто плот бе инкрустиран с елементи от по-светло дърво и спираловидни фигури от бисери. Какво си мислеше, че ще открие тук изобщо? Нищо нямаше значение. Само Бог му беше останал. Само него не можеше да изгуби.

Единственото, което Лада не можеше да му отнеме.

Той се изправи тромаво, едното му коляно се закачи в плота и се удари в писалището. Проклятието спря на устните му. Нещо беше помръднало. Той коленичи на пода и огледа долната част на писалището. Откри чекмедже с фалшиво дъно, което бе разместил с коляно и в което имаше нещо.

Раду издърпа чекмеджето и извади от него дебел сноп пергаменти. Бяха изписани на латински, с гъст, подреден почерк, от горе до долу. Той ги зачете колкото можеше по-бързо, забравил за отчаянието си. В най-горното писмо ставаше дума най-вече за човек на име Орхан, който е поискал и получил пари. Това не говореше нищо на Раду, но той скъта информацията за по-късно. Прелисти останалите писма и спря стреснат, когато зърна подписа под едно кратко послание. Беше от името на Константин XI.

Императорът на Константинопол.

От коридора се чуха стъпки, които го хвърлиха в паника. Той мушна писмата обратно в скритото чекмедже и прибра фалшивото дъно. То не влезе съвсем плътно на мястото си, но Раду нямаше време. Втурна се през кабинета, застана пред една от лавиците с книги и се опита да не изглежда гузен.

Тежката врата се затвори, но той не посмя да се обърне. Ако никога не се обърнеше, никога нямаше да му се наложи да види, че е бил разкрит.

Върху рамото му падна ръка, не тежка и жестока, а нежна.

— Раду — каза Салих. Гласът му бе колеблив като ръката му.

Раду се обърна. Дишаше пресекливо, но бе изобразил фалшива усмивка на лицето си. Салих стоеше близо, твърде близо, само на един пресеклив дъх разстояние.

Преди Раду да успее да изкаже въпроса си, устните на Салих се озоваха върху неговите.

Раду се напрегна, шокиран и объркан от това нападение. Ръцете на Салих се вкопчиха в кръста му и го придърпаха по-близо, устата му се движеше жадно, настойчиво. Накрая изпадналият в паника мозък на Раду му каза какво става. Той вдигна собствените си ръце, без да знае какво точно да прави с тях. Сложи ги на раменете на Салих и го отблъсна.

Салих срещна погледа му с отчаяние, което отекна до дълбините на душата на Раду. Желанието в този поглед бе първично и толкова очевидно, че причиняваше болка.

Това бе видял Лазар, когато Раду гледаше Мехмед. Заля го вълна от унижение и отчаяние. Сигурно всички знаеха. Щом чувствата на Раду бяха толкова очевидни, Мехмед без съмнение знаеше какво чувства приятелят му към него, знаеше какъв е, дори преди самият Раду да го осъзнае.

Сигурно и Лада знаеше.

Раду кипна — гневът потуши унижението. Той присви очи и върна вниманието си към Салих, които все още стоеше пред него. Салих, самотният Салих. Салих, който го желаеше.

Той впи устни в тези на Салих с ярост, която разрани устните му, одраскани от зъбите на Салих. Салих разтвори устни с въздишка, а Раду го хвана за тила и пъхна пръсти под чалмата му, за да ги зарови в косата му. Салих задраска по туниката на Раду, задърпа пояса на кръста му. Издърпа туниката нагоре и прокара ръка по гърдите и корема на Раду.

Раду не знаеше дали изпитва желание, гняв или отвращение, или може би смесица от трите. Мразеше Салих за това, че го желае, мразеше себе си, защото това му харесваше, мразеше Мехмед и, най-много от всички, Лада.

Той целуна Салих още по-силно.

Дръжката на вратата щракна и Салих отскочи от Раду. По лицето му се бе изписал ужас. Раду се обърна към библиотеката зад себе си и издърпа една книга наслуки. Отвори я. Попадна на текст, изписан изящно на арабски, с позлатени ъгълчета на страницата. Думите се замъглиха пред очите му.

— Салих? — попита един дълбок глас с оттенък на недоволство. — Какво правиш тук?

Раду се озърна и видя Халил паша. Възрастният мъж бе запотен и задъхан. Той инстинктивно хвърли поглед към писалището, после отново се обърна към сина си.

— Търсихме една книга — каза Салих.

Халил паша най-сетне забеляза Раду. Той огледа момчетата и по лицето му плъзна отвращение, което изкриви горната му устна. Раздърпаната туника на Раду. Подпухналата уста на Салих. Раду се почувства по-мръсен от всякога, почувства, че доказателството за манипулацията му над Салих е изписано ясно по лицата и телата им.

— Това е личният ми кабинет — изръмжа Халил паша.

— Знам! Съжалявам. Помислих… Ти беше на празненството в градината. Да не е свършило по-рано?

Халил паша махна с ръка, но гласът му остана напрегнат.

— Стана убийство. Една от курвите на Мехмед уби гост.

Раду изпусна книгата. Халил паша го изгледа кръвнишки, но Раду не успя да реагира както се очакваше от него. Единствената жена, способна да убие някого тук, бе сестра му. Не можеше да е друга.

— Я чакай, познавам те. — Халил паша присви очи, когато най-сетне се вгледа в лицето на Раду, вместо само да отбележи гузното му изражение. — Пораснал си. Беше приятел на Мехмед, докато той управляваше.

И последното парче от мозайката се намести на лицето на Халил паша.

— Сестра ти. Сега си спомням.

Раду преглътна.

— Трябва да вървя. Моите извинения, че се натрапих в кабинета ви.

Раду склони глава, без да погледне Салих, и избяга.

Първо отиде в стаята на Лада, но тя беше празна. Широките, дълги коридори на двореца също бяха празни. Раду сви зад ъгъла към покоите на Мехмед и почти се блъсна в Лазар.

Той сграбчи войника за ръката.

— Къде е Лада? Какво стана?

Лазар се намръщи.

— Тя си има големи неприятности. Ти стой настрана.

— Къде е?

Той въздъхна.

— Ела с мен.

Те забързаха по коридора и стигнаха стая, която само два дни по-рано бе пълна с храна, напитки и светлина.

Сега в нея се провеждаше съд.

Лада стоеше с изпънат гръб, непоклатима в непокорството си, в един ъгъл. Мурад, заобиколен от няколко пазачи, стоеше в противоположния край на стаята и кимаше на някакъв побеснял мъж в изискани италиански дрехи, който крещеше и жестикулираше по посока на Лада.

Мехмед стоеше в средата и наблюдаваше баща си със смесица от страх и кипяща ярост. За всеки, който не го познаваше, Мехмед изглеждаше просто отегчен. Но Раду познаваше всяко изражение, всяка промяна на лицето му.

Стомахът на Раду се обърна и той скръсти ръце на гърдите си, сякаш можеше да попречи на сърцето си да се самоизяжда от горчивина и презрение. Лазар сложи ръка на рамото му.

— Трябва да си вървим — прошепна той. — В такъв момент е опасно да привличаш внимание към себе си.

— Още не. — Раду се плъзна покрай стената и изчезна сред групичките шепнещи си хора, които се мотаеха безцелно из стаята. Като че ли по-голямата част от сватбените гости бяха дошли и чакаха как ще се развият изненадващите събития от вечерта.

Лада бе сама. По ръба на полата й имаше ръждиво-червени петна. На едната си ръка също носеше доказателства за вината си. Тя не се опитваше да ги скрие или да изтрие засъхналата кръв. Вместо това се взираше към множеството, сякаш нямаше търпение да продължи да убива възможно най-бързо.

На нейно място, помисли си Раду, той щеше да се е превърнал в хлипаща човешка купчинка. Но той я беше видял първия път, когато уби човек, колко зашеметена, колко разтърсена бе. Сега виждаше намек за същата реакция в начина, по който очите й не се фокусираха върху нищо, но, както и с Мехмед, само онези, които я познаваха, щяха да забележат колко е разстроена.

Раду я познаваше. Той разбираше.

И при все това я мразеше.

— Достатъчно. — Мурад размаха ръка, за да прекъсне все по-шумния монолог на италианеца. — Мехмед, кажи ми какво стана.

Мехмед заговори през стиснати зъби.

— Не зная, татко.

— Какво правеше в тази част на градината?

— Имах нужда да подишам малко чист въздух. От парфюма на Сатъ хатун ми се обръща стомахът.

През тълпата мина вълна от недоволство заради жестоките думи на Мехмед. Веждите на Мурад се свъсиха.

— А тя какво правеше в тази част на градината?

Мехмед стисна устни по-здраво и предизвикателно вдигна вежди. Всички в стаята затаиха дъх едновременно, осъзнали, че синът отправя предизвикателство на баща си.

Раду се зачуди защо Мурад насочва гнева си към Лада, вместо към Мехмед, при положение че именно синът му го бе злепоставил.

Раду копнееше за истината, въпреки че отчаяно се надяваше на нещо друго. Лада обаче каза само:

— Следях Мехмед.

— И защо ще го правиш?

— За да го пазя.

— На собствената му сватба? Какво според теб би могло да му се случи?

Каменното й изражение най-сетне се пропука. Тя вдигна вежда с отвращение.

— Нож в мрака. Именно това, което предотвратих.

— Не открихме нож у мъжа, когото ти уби.

Мехмед заговори:

— Няколко души стигнаха до трупа преди да дойдат еничарите пазачи. Всеки би могъл да вземе ножа.

Мурат се обърна към Мехмед.

— Човекът нападна ли те?

— Търсеше ме.

— И не допускаш, че е възможно някой да те е търсил на собствената ти сватба с намерения, различни от убийството?

— Не съм чак толкова харесван — отвърна Мехмед сухо.

Лицето на Мурад стана тъмночервено. Той насочи показалец към Лада.

— Защо уби човека?

— Видях го да следи Мехмед. Видях блясък на метал в мрака. Действах без колебание, за да защитя Мехмед, точно както съм го правила и преди.

Мурад наклони глава.

— Какво искаш да кажеш?

Раду се сгърчи вътрешно от грешката й и видя как Лада пребледня. Опитът за убийство на Мехмед, докато беше султан, бе останал тайна. Не можеше тя да я разкрива сега. Лада поклати глава и заекна.

— Аз… имам предвид, както са ме обучавали да действам.

— Обучавали?

— Аз съм ени… — Тя спря, точно толкова шокирана от думите, които се готвеше да изрече, колкото всичко останали в стаята. Нямаше обучение на света, което можеше да я направи еничар. А това я лишаваше от смислена причина да убие човек.

— Ти не си еничар. Коя си?

Лада изгледа Мурад с ледена ярост. Гласът й трепереше от болка, когато попита:

— Не си ли спомняш?

Раду се облегна тежко на стената. В гърлото му клокочеше сподавен, горчив смях. Човекът, който ги беше откраднал, човекът, заради когото живяха в ужас толкова много години, човекът, който бе съсипал живота им, дори не си ги спомняше. Тайната на оцеляването им лъсна: не беше Мехмед, не беше и Божията милост, а просто разсеяността на човек, който не си бе направил труда да ги държи под око.

— Аз зная коя е.

Тълпата се раздели, за да направи път на Халил паша. Той се огледа и Раду се сети кого търси. Той се размърда и Лазар небрежно застана пред него, скривайки го от погледа на Халил паша.

— Казва се Владислава Дракула, дъщеря на Влад, измамникът войвода на Влашко. Онзи, който нарушава съюзи. Не му ли поставихте като условие за княжеската титла, верността към престола ви? В замяна на живота на децата му?

Мехмед пристъпи напред.

— Не говорим за това! Говорим за опита за покуше…

Халил паша размаха ръка, за да го накара да замълчи, и продължи.

— Колко пъти вече Влашко действа против нашите интереси? Не е ли редно да се възползваме от тази възможност да напомним на Влад за последствията от предателството?

Върху съзнанието на Раду се спусна студена яснота като ранна есенна слана. Както сланата подсказваше за идващата зима, така тази яснота разкри на Раду какво става в момента. Халил паша не желаеше да се говори повече за случката в градината. Той разсейваше Мурад с повдигането на по-важен въпрос, този за предателството на баща им. По този начин щеше да елиминира момичето, което вече два пъти проваляше онова, което Раду подозираше, че бяха собствените опити на Халил паша да се погрижи Мехмед никога да не стане султан.

Лада щеше да умре тази нощ.

Мурад я оглеждаше с присвити очи, докато в паметта му се надигаше споменът за Косово поле, където се бяха били османци и румънци. Сега без съмнение този спомен бе изпълнен с румънските войници, които му се бяха опълчили, а ето я пред него Лада, олицетворяваща цялата страна.

Раду направи крачка към вратата. Беше насъбрал подаръци от Мехмед и други хора — неща, които можеше да продаде. Имаше кон и дрехи за път. Можеше да се измъкне в нощта и да изчезне. Погледна Мехмед, който пък гледаше Лада.

Който винаги гледаше само Лада.

Гърдите на Раду се изпълниха с горчилка, толкова тежка, че той усети вкуса й. Обърна се да си тръгне. Но докато се обръщаше, зърна с крайчеца на окото си Лада. Вместо да види момичето, което Мехмед е избрал, вместо да види онова момиче, което толкова пъти беше предавало надеждите му, защото не беше такава, каквато той искаше, той видя онова изражение, което бе носила на лицето си в далечния ден, когато бе изпълзяла на леда, за да го спаси. В онзи ден той бе решил, че е гняв. Сега видя, че е страх, страх, който се смесваше с предизвикателност пред самата себе си.

Той наведе глава. Лада бе излязла на леда заради него, напук на опасността да загине. И той знаеше, че би го направила отново, без да се поколебае.

— Как съм могъл да те забравя? — попита Мурад Лада. Гласът му носеше равни дози отровна злоба и веселие.

Раду пристъпи напред въпреки опита на Лазар да го удържи и се засмя, сякаш всичко това бе весела игра между приятели. Излезе напред точно навреме, защото всички погледи се приковаха в него и никой не видя озъбването, което разкриви чертите на Лада и подсказа, че гневът й придобива все по-смъртоносни размери.

Раду се поклони дълбоко и зрелищно.

— Султане мой, диаманте на Анадола, съсъд на властта, избран и любим на Бог, за мен е чест! Мога да те уверя, че ние нито за миг не забравихме за теб. — Той се изправи и на лицето му изгря великодушна усмивка. — Всъщност, ако не е неуместно, аз възприех еничарската традиция и вече мисля за теб като за свой баща. Години наред чакам тази възможност да ти отправя своята благодарност.

Веждите на Мурад се вдигнаха под чалмата му.

— Да ми благодариш?

— За това, че ни спаси. За това, че ни образова, че ни изведе от мрака и, най-важното, че ни показа Аллах.

— Какви ги говориш? — сопна се Халил паша.

— Двамата със сестра ми приехме исляма преди години. Това стана най-големият източник на светлина и радост в живота ми, а без щедростта на нашия баща, султана, щях още да пребивавам в мрака. Говоря и за двама ни, разбира се.

Лицето на Лада придоби тъмночервен, яростен цвят. Раду й се усмихна и за секунда присви очи. Ако тя провалеше това представление, и двамата щяха да загинат.

Мурад се обърна към Лада и в продължение на една кошмарна секунда тя не направи нищо. После, с всеки мускул, скован от напрежението, тя склони глава в потвърждение на братовите си думи.

— А баща им? — Гласът на Халил паша сега прозвуча като дете, което тропа с крак от яд.

Раду се ухили.

— Не сте ли общувал с него от предателството му преди три години?

Мурад поклати глава, макар да продължи да гледа подозрително.

Този път Раду се засмя толкова силно, че звукът отекна из цялата зала, обсипа присъстващите с радостта му.

— Значи той смята, че сме мъртви! Колко справедливо наказание за лукавия неверник. Надявам се, че всеки ден е бил за него мъчение и всяка нощ — кошмар! Ще му кажеш ли, че сме живи и щастливи в новия си дом? Представи си как ще се изпълни сърцето му с радост. И тогава можеш да му кажеш, че сме сменили вярата си и с това да извадиш щастливото му сърце от гърдите. — Раду плесна доволно с ръце. — Съжалявам. Преминах границата. Разбира се, Ваше Великолепие сам ще реши как да се разправи с този човек. Аз просто съм благодарен, че най-сетне имам възможността да ти благодаря за всичко, което ни дадохте. Твоята милост и щедрост ми дадоха цял нов живот.

Той се поклони отново, още по-дълбоко, и после вдигна поглед, изпълнен с възхищение, към султана.

Мурад се усмихваше. По лицето на Мехмед бе изписано облекчение и благодарност, когато срещна погледа на Раду. Раду не посмя да погледне Лада, за да не привлече отново нечие внимание към нея. Искаше всички да гледат него, неговото блестящо изпълнение.

Ролята не бе никак трудна, защото, макар да мразеше Мурад, Раду наистина смяташе империята за свой дом. И наистина беше приел исляма — Молла Гурани му беше свидетел. Ислямът му бе дал дом, място, където да се чувства свой, беше му донесъл покой, когато нищо друго не му помагаше.

Е, почти нищо. Той отвърна поглед от Мехмед. Все още имаше Бог.

Усмивката на Мурад бе замислена, не жестока.

— Няма да те забравя втори път.

— Няма по-голяма чест от това някой да бъде запомнен от теб. — Раду се поклони отново, докато Мурад минаваше покрай него.

Мурад сложи ръка на главата му за миг и после излезе. Раду се изправи и срещна пресметливия поглед на Халил паша.

— Изглежда — започна Халил паша толкова тихо, че само Раду можеше да го чуе, — че султанът напълно е забравил факта, че сестра ти уби гост на празненството.

Раду се усмихна многозначително, сякаш споделяше тревогата на Халил паша. Всъщност знаеше някои неща за пашата и смяташе да се възползва от всичките.

— Може би е най-добре никой повече да не рови в тази случка.

Мъжът срещу него попита предпазливо:

— Какво искаш да кажеш?

— Чисто и просто това, че се намираме на сватба. На празник. По-добре да се отдалечим от злощастния инцидент, да се помолим за душата на клетника и да продължим да очакваме деня, в който Мехмед ще се върне в провинцията, далеч оттук, забравен.

С изсумтяване, което можеше да значи и съгласие, Халил паша напусна залата, последван от придворните, вече сигурни, че повече нищо интересно няма да се случи. Дори някой да беше притеснен от липсата на решение по въпроса с убития мъж, то не го спомена.

Лада извика името на Раду, свъсила вежди, протегнала ръце напред към него. Мехмед го погледна — чакаше го да отиде при тях, за да обсъдят случилото се.

Раду се обърна и си тръгна.