Кирстен Уайт
Влизам в мрака (31)

29

Одрин, Османска империя

Навсякъде имаше злато.

Злато по тънки и дебели пръсти, злато в дълги и чипи носове, злато по уши, по чела, по шии и по китки, злато над лакти, злато по глезени. Най-много злато имаше по чифт тънки глезени, надзъртащи под копринена пола, поръбена със златни нишки, слаби глезени, които никога не биха удържали собственичката си в битка или при надбягване.

Сатъ хатун, невестата на Мехмед, имаше отвратителни глезени.

Течеше втория ден от едномесечните сватбени тържества и Лада вече я болеше главата от парфюма, от тежката храна и от неспирната музика. Идеше й да грабне арфата от арфиста и да запрати залп от горящи ароматни пръчици в биещите златни сърца на гостите.

Дори за секунда не бе успяла да поговори с Мехмед, не бе оставала насаме с него от последната им среща в езерото, от целувката, откакто всичко се промени и я обърка. А сега Мехмед се усмихваше и се смееше, седнал до тънконогата си невеста, убийствено красивата си невеста, оставил изгоряла празнина там, където бе запалил нещо дълбоко в душата на Лада.

Един младеж, извит и лъскав като еничарски ятаган, стоеше на един подиум и рецитираше поезия. Гласът му бе река, която увличаше Лада, потапяше я в течението си и я въртеше, докато приказките за храброст, любов и победи я задавиха и дишането стана невъзможно.

Тя грабна един бокал от слуга с покорни очи и изпи киселото вино на един дъх в опит да отмие вкуса от страстите на поета. Изненада се, че Мехмед е решил да поднесе вино на сватбата си — той не пиеше по религиозни съображения. Но пък тя наистина много се радваше на решението му.

В другия край на просторната зала, под блещукащ копринен балдахин, седяха подпрени на множество възглавници Мехмед и невестата му. Хората постоянно се стичаха към тях и после се оттичаха към залата. Младоженците бяха туптящото сърце на империята, захранвано от любовта и възхищението на кръвоносните съдове, изпълнили залата.

Лада предпочиташе да изкърви до смърт, отколкото да се преструва, че се радва за него.

— Лада! — Лицето на Раду светеше като полилеите по тавана. — Ще танцуваш ли с мен? Трябва да поговорим.

— По-скоро ще оставя главният градинар да ме изведе на разходка на площада — сряза го тя.

Раду посърна.

— Но аз искам да те питам нещо.

Една млада жена нарочно мина съвсем близо до тях и погледна Раду през гъстите си мигли с усмивка толкова смирена, че беше почти неприлична. Лада осъзна, че е видяла Раду да танцува с почти всички присъстващи жени. Той никога не бе ухажвал никого в Амасия, но там нямаше и възможност да го прави. Тя усети виното да се плиска неприятно в празния й стомах.

Ако Раду се нуждаеше от съвет как да ухажва османските жени, би трябвало да знае, че тя няма да му помогне.

— Сигурна съм, че ще се справиш и сам — каза тя с подигравателна усмивка.

Раду се засегна, но след миг стисна зъби и се отдалечи. Ядосана на него, ядосана на себе си, Лада се обърна и понечи да си тръгне, но се озова лице в лице с Хюма. Устните й бях оцветени в тъмночервено — същия цвят като този на одеждите й. Приличаше на блещукаща рана.

— Ела да се поразходим — каза Хюма и протегна ръка.

Лада се намръщи, но остави Хюма да я хване за лакътя и да я отведе в далечния край на залата, в един ъгъл, който не бе чак толкова окъпан в светлината на полилеите. Те бяха толкова много и свещите им горяха толкова ярко, че таванът се бе скрил под облаци пушек и фигурите по него изглеждаха сякаш се движат и менят формата си.

Или просто Лада най-сетне се беше напила.

— Изглеждаш разстроена, малката ми.

Лада се изсмя горчиво и попипа дрехите си. Тази седмица всеки ден я обличаха слуги. Макар да опита да упорства, че ще облече еничарска униформа, те й бяха дали пищни рокли и копринени пантофки. Тази вечер премяната й бе толкова тъмночервена, че изглеждаше черна, с по-дълбоко деколте, отколкото би искала Лада, и с бял пояс. Косата й бе укротена, прибрана назад в множество плитки и къдрици, които се спускаха по гърба й. Поне бе обула ботушите си.

Хюма прокара пръст по ключицата й.

— Трябва да носиш огърлица, за да привличаш вниманието насам. — Тя посочи гърдите на Лада.

Лада по-скоро би изстреляла първата ароматна стрела към Хюма.

Тя се вгледа в лицето на по-възрастната жена и осъзна, че и Хюма не се радва, че е тук. Лада бе смятала, че ще бъде във възторг, че ще плува в свои води като майка на жениха, че ще се перчи и демонстрира новопридобитата си власт. Тя не искаше Лада да се омъжи за Мехмед и ето го тук сега, женен за друга.

Вместо това Хюма оглеждаше залата с присвити очи.

— Не съм ти поднесла поздравленията си — каза Лада.

Хюма изсумтя и рязко махна с ръка.

— Да не се преструваме. Никой не ме е питал. Това е политически съюз, избран от Мурад, за да подсигури източните граници. Странен ход, ако се готви отново да абдикира скоро, щом Мехмед е вече пораснал.

Сега Лада видя сцената в залата в друга светлина. Тук нямаше нито един от учителите на Мехмед, нямаше ги любимите му свети хора. Нямаше никой, с когото бе работил през краткото си управление. Но пък Казанджъ Дога, който бе предвождал бунта, бе тук. Без съмнение не го беше поканил Мехмед. Кръвта на властта не извираше от биещото сърце, което бяха младоженците. Извираше от… Мурад.

— Но аз помислих, че след сватбата и щом Мехмед вече има наследник…

Хюма мрачно се изсмя.

— Детето, родено от наложница, едва ли може да бъде гаранция за престола. А и бракът с момиче от тюркско племе, с което вече сме съюзници? Това е ход за укрепване на отношения, не за създаване на нови. Целта не е да се разшири властта на Мехмед и да му се създадат връзки. Целта е да се заздрави властта на Мурад без никакви предимства за Мехмед. Бебето и тази невеста не значат нищо. Не променят нищо.

Нещо в гърдите на Лада се отпусна, стана й по-лесно да диша задушливия въздух в залата.

Хюма погледна към бащата на Сатъ хатун, който говореше с пиянски ентусиазъм на няколко паши, а те гледаха с копнеж над рамото му в търсене на път за бягство.

— Знаеш ли, че Мурад се сдоби със син преди два месеца? — попита Хюма. — Истинска благословия, да му се роди още едно момче.

За миг Лада чу ужасен скърцащ звук, за който подозираше, че дойде от зъбите на Хюма.

— Колко добре подбран момент за женитба също така — съвсем скоро след раждането, за да научат хората за новия наследник от самия Мурад. Кой би могъл да каже дали пък с настоятелното насърчение на верния си Халил паша Мурад не е решил да остане още десет-двайсет години на престола в очакване на един по-отстъпчив наследник?

— Нищо от този празник не е заради Мехмед. — Лада се подпря тежко на стената, осъзнала истината за празненството. Знаеше, че трябва да изпита отвращение, да се притесни за Мехмед, да се ядоса заради него, но в момента чувстваше единствено всепоглъщащо облекчение. Този свят, тази бляскава поема за власт, в която не се споменаваше и дума за нея… те не бяха създадени за Мехмед. Той знаеше ли?

— Не. Мурад напомня на всички, че е силен и мъжествен и няма намерение да слиза от престола. Че Мехмед му принадлежи и… — Хюма спря, задавена от пристъп на кашлица. Нещо трополеше в гърдите й. Същата кашлица я бе нападнала и в Амасия, но сега звучеше много по-зле.

Хюма си избърса лицето с кърпичка, която извади от ръкава си. Бърсането свали слой пудра, разкривайки тъмни кръгове под очите и изпит лик на мястото на някога пълните й бузи. Устните й се разтеглиха върху зъбите, чувствената пълнота се превърна в мрачна омраза.

— Всичко, което съм създала, всичко, за което толкова години работя, сега ще ми бъде отнето. Не мога да го понеса. Взех всичко, което можах от него, но той взе повече от мен.

Очите й следяха Мурад така, сякаш бе хищник, чиято плячка е твърде далече.

В този момент Хюма спря да бъде заплаха за Лада. Стана й сестра. Мурад бе откраднал и двете, беше ги принудил да живеят живот, който не искаха, в страна, която им бе чужда.

— Ще го убием — прошепна Лада.

— Опитвала съм.

— Аз ще успея.

Хюма наклони глава и се замисли. После въздъхна.

— Не. Не се съмнявам, че ще успееш да забиеш кинжал в бездната между ребрата му, но няма да се измъкнеш жива. Това няма да е истинска победа. Остани с Мехмед, помагай му. Той е най-голямата ни надежда. Трябва да защитим всичко, което сме вложили в него.

Тя положи суха, студена длан на бузата на Лада. Гледаше я почти нежно.

— Омъжи се за него, ако искаш. Сбърках, когато ти казах да го оставиш. Създай си живот, какъвто искаш, по какъвто и да е начин. Никой друг няма да го направи вместо теб.

Тя кимна към групичка младежи с чалми и фесове, скупчени край мястото на младоженците. Раду стоеше в центъра й и се смееше. Фигурата му се очертаваше ясно въпреки дима от ароматните пръчици.

— С брат ти е различно. Хората биха извадили собствените си сърца, за да му осигурят място в света. На него никога няма да му се наложи да си цапа ръцете.

Тя доближи ръцете си до тези на Лада и се усмихна.

— Но ръцете, оцветени в червено, са онези, които вършат каквото трябва да се свърши.

Тя се изправи и върна маската на игриво сладострастие на мястото й върху лицето си, макар тя вече да не й прилягаше така добре, както последния път, когато я бе видяла Лада. После, с ален шепот на коприна, тя се отдалечи.

Мехмед оставаше недосегаем, докато седмиците се влачеха покрай тях. Сега течеше четвъртата седмица на сватбените тържества и Лада не разбираше как гостите не са измрели от прекалено много празнуване. Дори Раду би я разсеял на този етап, но той или бе в центъра на някоя веселба, или изчезваше. Тя не знаеше къде отива. Може би на празненства, където се празнуваше основното празненство и където щеше да има още повече бляскави хора, които да се възхищават от него и от красивата му, остроумна уста.

Не беше забравила думите на Хюма. Положението на Мехмед бе несигурно както винаги, дори може би повече отпреди. А и Лада не можеше да забрави какво се бе случило последния път, когато бяха дошли в Одрин. Все още понякога тя се будеше с вкус на кръв в устата, със спомена за кости под зъбите й, с ръка, стиснала кинжал, който вече не беше там.

Николае, чийто наряд тъкмо бе свършил, въздъхна, докато вървеше до нея. Казармата бе тъмна и те спряха и се облегнаха на една стена. Нощният въздух бе натежал от аромата на парфюм с дъх на цветя, но поне тук отвън Лада можеше да диша. Тъмнината й харесваше много повече от насилената, фалшива светлина на сватбената безсмислица.

Николае свали белия си еничарски шлем и потърка лъсналата си от пот коса.

— Разбирам защо се тревожиш за сигурността на Мехмед и съм съгласен. Но има разлика от предишния път.

— И каква е тя?

— Преди той бе пазен от стария контингент еничари. Те бяха заседнали в града от векове. Имат си собствена политика, лоялни са на когото те изберат, а това не беше Мехмед и затова беше уязвим. Този път той е под наша охрана. Ние сме с него от години. И той вече не е нетърпим фанатик, не е досадно хлапе, недостойно за уважение и грижа. Ние се бихме под негово командване и ще се бием за него. Сред нас няма да откриеш предател. Знаеш го, Лада. — Той я тупна по рамото. — Остави Мехмед да мисли как да ощастливи хубавата си булка. На нас остави да се погрижим за сигурността му.

— А аз за какво да се грижа?

— За нищо! Наспи се, драконче. Това е заповед.

Той влезе в казармата при другарите си и остави Лада насаме с тревогите й. Тези тревоги не бяха приятна компания — не спираха да се оплакват, да я дърпат, да я скубят и да шепнат в ушите й.

Мехмед мъртъв. Мехмед влюбен. Мехмед, забравил за съществуването на Лада. Целият свят забравил за съществуването й. Да продължи да съществува в свят, който изобщо не се интересуваше дали я има, или я няма. Да продължи да съществува в свят, в който никога повече нямаше да бъде целуната.

Да се притеснява дали някога отново ще я целунат, или не, проклетият Мехмед и неговите устни и език, и всичко, което й причиниха!

Трябваше да се заеме с нещо, нещо истинско, нещо, върху което можеше да се съсредоточи и да насочи цялата си енергия към него. Николае не мислеше, че Мехмед е в опасност, защото не виждаше как Мехмед би могъл да се превърне в заплаха за някого. Мурад се бе върнал, държавата бе силна, всички бяха щастливи. Но докато Мехмед бе жив, съществуваше възможността той да се качи на престола. За кого бе най-голяма заплаха това?

Халил паша.

Халил паша! Лада го набеляза за своя цел. Той открай време бе напаст и сигурно именно той бе поръчал първото покушение. Без съмнение той все още представляваше заплаха за Мехмед. Лада щеше да го следи, да не откъсва очи от него, да вижда всяка опасност преди дори да е доближила Мехмед. Изпълнена с енергия след откриването на нова цел, тя се захвана за работа, без да губи време. Отиде в харема, грейнал като факла в нощта, и каза на евнуха, пазещ портата, че иска да говори с Хюма. Не я беше видяла на днешното празненство, а в този час повечето гости вече си бяха вкъщи, в леглото.

Евнухът се намръщи и я огледа.

— Хюма не е добре.

— Мен ще поиска да види.

Той поклати глава. Бледата му кожа лъщеше мътно в светлината, изливаща се от прозорците.

— Никого не може да види. Но аз мога да й занеса съобщение.

Лада се обезсърчи от забавянето. Но не. Тя нямаше нужда от позволението или насоките на Хюма.

— Можеш ли да ми кажеш къде живее Халил паша?

С безизразен поглед, който говореше за години практика да не проявява емоции независимо какво искат от него, евнухът й обясни как да стигне до дома на Халил паша.

Лада се плъзна като сянка извън двореца и навлезе в най-близкия квартал, където живееха най-богатите и могъщи паши и везири. Домът на Халил паша бе огромен — възвисяващ се паметник на влиятелността му и на положението му в царството на Мурад. Лада подмина портата и откри тясна уличка между стената на Халил паша и следващия имот, откъдето успя да се покатери по стената и да влезе в имота. Тя скочи на земята, приклекна и замря. Камъните под краката й все още миришеха на затоплен от слънцето прах.

От задната част на къщата долиташе пъстра смесица гласове. Лада се плъзна покрай стената и зави зад един ъгъл. Отвъд него се откри вътрешен двор. От стряха до стряха бяха окачени редици светлини, които блестяха над празненство, което се вихреше с пълна сила въпреки късния час. Имаше по-малко хора, отколкото на сватбените пиршества и танци. Беше очевидно по-интимно събитие. Лада погледна към главната къща, която в момента бе сигурно почти празна.

Тя се върна до стената и откри малка вратичка, край която имаше няколко разхвърляни кошници, пълни с обелки от зеленчуци и други отпадъци. Отвътре имаше тесен коридор, водещ в кухня, пълна с изтощени до смърт готвачи и слуги, които все още кретаха едва-едва. Отдясно имаше тясно стълбище и тя се качи по него на горния етаж, където отвори друга врата. Тази извеждаше в широк коридор с високи тавани, застлан с дебели килими. Лада тръгна по него, без да знае какво търси, но решена да намери нещо.

Нисък смях я предупреди със секунда закъснение, че не е сама. Тя спря, когато от една стая излязоха двама мъже, единият с лице към нея, а другият обърнал глава в друга посока.

Тя срещна погледа на Раду.

Лицето му замръзна в ужас, после се изглади и разцъфна в усмивка. Той сложи ръка на гърба на мъжа до себе си и посочи нещо в обратна на Лада посока.

— Обръщал ли си внимание на този портрет на пашата? Сякаш е рисуван от слон. Много стар и болен слон.

Другият мъж се засмя, без да се огледа, и Раду хвърли на Лада поглед, изпълнен с болка и паника, след което кимна към стълбите за прислугата.

Тя изчезна надолу преди Раду и приятелят му да стигнат до картината, хукна навън и излезе от имота на Халил паша преди унижението най-сетне да се стовари отгоре й с пълна сила. Не беше открила нищо. И по-лошо — бяха я хванали. Раду. Какво правеше той там? Защо се държеше сякаш познава къщата? Сякаш има право да бъде там?

Тя се върна в двореца. Вместо да се прибере в стаята си, влезе в тази на Раду и закрачи напред-назад като животно в клетка. В гърдите й бушуваха последователни пристъпи на ярост и срам, надигаха се подозрения и потъваха обратно без остатък. Най-сетне, когато тя бе решила, че скоро ще полудее, Раду се прибра. Затвори вратата след себе си и се облегна на нея, търкайки изморено чело. Лада отвори уста да започне да се кара, но той я изпревари.

— Какви ги мислеше, Лада?

— Какво искаш да кажеш какви съм ги мислела? Мислех, че Халил паша веднъж вече е заплашвал Мехмед и може отново да го стори!

— Да! Но какво се опитваше да постигнеш, като се промъкваш из къщата му посред нощ?

— Аз… помислих си, че ако успея да го хвана преди… ако открия нещо, ще знаем… — Тя млъкна. Не знаеше какво се надява да постигне. Просто й се беше приискало да направи нещо, да действа. Искаше да прави нещо различно от това да стои в стая, пълна с бляскави непознати, и да гледа Мехмед с друга жена.

— Обърна ли внимание на вътрешния кръг на Халил паша? — Раду вдигна вежди и закрачи около нея. — Видя ли кой бе на празненството у тях, кой с кого говореше, кой си шепнеше със самия Халил?

Лада изсумтя.

— Никога не бих могла да видя всичко това, без да ме открият.

— Не, със сигурност не би могла. Ще трябва да получиш покана. Ще трябва да се сприятелиш с всички пашазадета, особено със сина на Халил паша, Салих. Ще трябва да те харесват и да ти вярват достатъчно, че да те поканят да навлезеш в реките от влияние, които текат около Халил паша.

— Значи сега си му приятел, така ли? Забрави ли какво се опита да направи той?

Раду вдигна ръце, после седна тежко на леглото си.

— Той никога не е говорил с мен. Съмнявам се, че дори знае кой съм. Но заради сина му, аз съм добре дошъл в дома му. Канят ме на сбирките у тях. Мога да се въртя около Халил, да слушам, да наблюдавам, да разменям фалшиви тайни за истински, да държа пръст върху пулса на кроежите на този проклет човек. Ти се спотайваше в коридора като крадец, а аз седях в личния му кабинет като скъпия приятел на често пренебрегвания му втори син.

— Но ти никога не си ми разказвал за това.

— Опитах се. Но ти не ми позволи.

Вярно беше. Лада бе толкова погълната от собствените си страдания, че онази нощ го беше отблъснала, когато той пожела да танцуват заедно и да поговорят. Но това бе станало преди четири седмици. И как можеше тя да знае, че Раду се занимава с това, с което сега казваше, че се занимава?

— Ти… Това звучи необичайно за теб. Не съм и подозирала, че можеш да правиш такива неща.

Раду се скова.

— Може би ти бе тази, която спря кинжала последния път, но аз ще бъда този, който ще разбере, че има кинжал следващия път, преди той дори да се е доближил до Мехмед.

Лада поклати глава, смаяна от брат си. Раду бе стигнал до същия извод като нея — че Халил паша все още е заплаха за Мехмед, но вместо да се втурне в мрака, да се катери по стени и да се прокрадва без посока из чужди къщи, той бе измислил как да опази Мехмед. Начин, с който Лада, при цялата й бойна подготовка и вродена ярост, не би могла да сполучи. Нищо чудно, че не я бе посветил в плановете си.

— Какво да направя? — прошепна тя.

Гласът на Раду бе пропит от изтощение.

— Не ми пречи.

Лада се запрепъва към вратата, без да обърне внимание на забързаното извинение на Раду. Прекоси, за щастие, празните коридори до своята стая, заключи вратата след себе си и се сви на леглото.

Искаше да сънува Влашко.

Дори в това се провали.