Кирстен Уайт
Влизам в мрака (30)

28

Раду се засмя, останал без дъх, и пусна дървения си тренировъчен ятаган.

— Свършен съм.

Ленивата усмивка на Лазар раздалечи капчиците пот, образували се по челото и над горната му устна.

— Доста добър си станал.

Той оправи високия си бял шлем, от който се подаваха няколко кичура тъмна коса.

Присъствието на Лазар тук бе едно от най-хубавите неща в живота на Раду. Единственото, доставило му по-голяма радост, бе завръщането на Мехмед преди един месец. Макар по предложение на Мехмед Раду да тренираше с еничарите вече от две години, присъствието на познато лице правеше заниманието приятно, вместо досадно задължение. Лазар винаги откликваше, когато Раду дойдеше в казармата да си търси партньор за тренировка. Бърз с ятагана и още по-бърз с шегите, Лазар бе все същия веселяк, когото Раду помнеше от Търговище.

Десетгодишната разлика във възрастта сега изглеждаше много по-незначителна отпреди.

Лазар остави сабята си до тази на Раду.

— Не след дълго може дори да победиш сестра си.

Раду се облегна на стената и поклати глава.

— Никога не позволявай тя да го чуе, иначе ще започне да тренира още повече. И без това почти не я виждам.

Лазар вдигна черна вежда.

— И това е лошо?

— Тя е семейството ми.

— Да, горкият ти.

Раду се засмя и се наведе към кофата с вода. Загреба шепа и я изля в устата си, после допря мократа си ръка до тила си. Лазар се надвеси над него, рамото му се отърка в това на Раду, и взе кофата. Свали си шлема и изля водата върху главата си.

Раду отскочи, но въпреки това се намокри.

— Ей, прахосник такъв!

Усмивката на Лазар се преобрази от момчешка в дяволита. Той скри кофата зад гърба си.

— Ела си я вземи.

В гласа му имаше нещо, което накара Раду да спре, нещо, което отвори кънтяща празнина между сърцето и ребрата му. Но в следващия момент той чу някой да вика името му. Раду се обърна и зърна Мехмед до далечната стена на малкия тренировъчен плац.

— Мехмед! — извика Раду и грейна. Все още се радваше всеки път, щом видеше Мехмед след дългото му отсъствие. Лицето му винаги ги изненадваше като въпрос, чийто отговор Раду все още търсеше.

Мехмед му помаха енергично — твърде развълнуван, за да стоят ръцете му мирно.

— Довечера за вечеря ще ни гостува дервиш, който е пристигнал от Индия. Чакай само да му видиш краката! И лицето — истински светец. Измий се и ела в покоите ми.

Раду кимна, заразен от вълнението на Мехмед. От смъртта на Молла Гурани предишната година Мехмед не спираше да търси все по-крайни форми на вярата. Дервиши, дали обет за бедност, които скитаха по света, мислители, които се учеха да разбират по-добре думите на Пророка, дори учители, които останалите смятаха за еретици. Никога не се задоволяваше с простото практикуване на исляма без въпроси. Това бе едно от нещата, които Раду най-много обичаше у приятеля си. Ученето редом с него бе истинско приключение.

Засега Раду се сбогува с Мехмед и се върна при Лазар. Стъпките му бяха по-леки от приятното очакване. Очите на Лазар се присвиха, а устните му се изкривиха в долнопробна имитация на усмивка.

— Внимавай, братче.

Раду замръзна — беше започнал да събира оръжията, разхвърляни наоколо по време на тренировката.

— Какво искаш да кажеш?

— Има неща, които не е приемливо да искаме, но има начини това да се заобиколи, и хора, които си затварят очите. Но има и неща, които е невъзможно да искаме. Дори самото искане, ако го забележат погрешните хора, може да доведе до смъртта ти. — Той погледна многозначително мястото, където допреди малко бе стоял Мехмед. — Бъди по-внимателен.

Гърлото на Раду се сви, сърцето му заблъска така бясно в гърдите, че той се уплаши да не умре. Какво бе видял Лазар? Какво подозираше? Можеше ли да каже само гледайки Раду, че с него нещо никак не е наред, при това щом самият Раду не разбираше какво му е? Той знаеше само, че Мехмед носи някаква светлина, някаква привлекателност, някакъв огън и Раду се чувстваше истински жив единствено когато се намираше в близост до него.

Какво не беше наред?

Лазар положи дългите си пръсти на врата на Раду и ги остави там няколко невъзможно дълги секунди, които ужасеното сърце на Раду отмери с пулсирането на кръвта му.

— Кажи ми, ако решиш, че искаш… да поговорим.

Раду го проследи с поглед, докато се отдалечаваше, мократа туника бе залепнала за широките му рамене и той знаеше, че никога няма да дойде да потърси Лазар отново. Защото каквато и да беше тайната, какъвто и да беше въпросът, който Раду сега осъзнаваше, че не разбира, каквото и да означаваше тази болезнена, тайна празнота в гърдите му, отговорът му се струваше много по-ужасяващ от какъвто и да било въпрос.

Два дни по-късно разговорът с Лазар все още го дразнеше като пясък по изгорена от слънцето кожа — неприятен бодеж, който се появяваше, когато Раду най-малко го очакваше. Сега седеше в градината, сгушена в един отдалечен ъгъл на крепостта, скрит под хладната, дебела сянка на дърво, чиито клони се огъваха към земята. Може би щеше да помоли Мехмед да изпрати Лазар в друга част на страната. Знаеше, че Мехмед ще го направи. Ами ако попиташе защо? Как щеше да отговори Раду? Вече беше казал на Мехмед колко се радва, че отново е срещнал стария си защитник?

Трябваше да спре да се тревожи. Мехмед бе негов приятел, най-скъпият му приятел, единственият му приятел. Може би Лазар никога не бе имал приятел като Мехмед. Той не би могъл да разбере какво изпитва Раду. Глупаво беше от страна на Лазар да намеква, че има нещо нередно, нещо рисковано в това, че обича Мехмед повече от всеки друг. Мехмед бе престолонаследникът! Всички би трябвало да изпитват същото към него.

Мехмед бе дал на Раду сигурност и надежда, бе помогнал на зрънцето Божия искра, посято в душата на Раду от Кумал, да пусне корени, когато Раду най-много се нуждаеше от него. Разбира се, че Раду ценеше Мехмед повече от всички други. Той дори го обичаше повече, отколкото обичаше Лада, което го изпълваше с вина. Но Лада бе позволила да му причинят болка заради нея, преди толкова много време, с първия им учител-османец. Раду така и не забрави как бе седяла, равнодушна, докато го биеха за това, че тя бе отказала да отговори на въпроса. Мехмед никога не би допуснал това да се случи.

Любовта му към Мехмед бе напълно заслужена.

Защо тогава погледът, който му бе отправил Лазар, все още му се струваше странен, неудобен?

Разсея го звукът от нечии крака, които вървяха по чакълената алея без капка грация. Добре скрит под дървото, той надникна през листака. Лада сновеше напред-назад, тръгваше в една посока, спираше рязко и тръгваше обратно, сякаш в тялото й течеше спор, в който засега не се очертаваше победител. След няколко минути яростна нерешителност, през което време цяло едно поколение цветя бе безжалостно обезглавено, Лада изведнъж застина. Това не бе обичайното й състояние на дебнещо внимание, а замечтано, спокойно спиране на всякакво движение. Крайниците й, обикновено толкова напрегнати, сега сякаш омекнаха, когато тя вдигна ръка и прокара пръст по устните си със затворени очи.

Раду затаи дъх, загледан в нея, чудейки се какво се случва в главата на сестра му. Отдавна не се беше опитвал да разбере мислите й. През повечето време знаеше, но му се искаше да не знае. Но в този момент тя се бе преобразила от решителната му, жестока сестра в…

Момиче.

Това беше. Лада изглеждаше като момиче.

Той издиша рязко и сподави напиращия учуден смях. За миг сестра му се превърна от момиче отново в хищник. Очите й намериха източника на звука и в ръцете й блеснаха кинжали.

— Кой е там? — извика тя, раздалечила крака, приклекнала, готова за бой.

— Моля те, не ме убивай. — Раду дръпна две завеси от клони и протегна ръце напред в престорен жест, че се предава.

— Шпионираш ли ме? — Гласът й бе пронизителен, паникьосан, сякаш я бяха хванали да върши нещо нередно.

Но не, не беше това. Раду я беше хващал да върши ужасни неща в детството им. Веднъж я намери в конюшнята да души Влад Дан, непоносимия син на съперническия болярски род. Когато Раду бе извикал от изненада, Лада само бе вдигнала поглед и спокойно му беше съобщила, че Влад й е казал как тя не струва дори колкото копелето на баща им. Наказвала го и се чудела колко дълго трябва да го души, преди той да припадне.

След като Раду я прекъсна, тя пусна зачервеното, кашлящо момче, което избяга разплакано и никога повече не дойде да си играе с тях. Когато се сетеше за съсредоточеното, замислено изражение на Лада тогава, Раду понякога се питаше дали, ако не я беше прекъснал, тя щеше да продължи да проверява колко дълго ще отнеме момчето да умре.

Сега Раду сравни тогавашната й раздразнена реакция със страшната ярост, която видя сега, и любопитството му нарасна. Той го скри с успокоително изражение, съчетаващо страх и объркване.

— Не знаех, че си тук, докато не извика — каза той. Големи очи, пухкави устни, длани, извърнати нагоре. Тази поза го беше спасявала от проблеми безброй пъти досега. Очите му бездруго бяха големи, а когато ги разширеше както сега, никой не би повярвал, че е способен на каквото и да е коварство. Дали крадеше храна от кухнята, дали го хващаха да подслушва или забравяше еничарския протокол, големите очи и сконфузените извинения неизменно действаха.

Лада би трябвало да го познава достатъчно добре и да не се хваща в капана, но раменете й се отпуснаха и тя прибра ножовете.

— Какво правиш тук, защо се криеш?

Той задържа клоните, за да й направи път. Тя се поколеба, после дойде при него под дървото. Беше тясно, но уютно и двамата опряха гърбове на ствола на дървото. Тук въздухът бе по-хладен, влажен и пропит с миризмата на млада зеленина и стари, изсъхнали листа.

— Тук е приятно — каза той.

Лада кимна, стиснала устни.

— Сякаш е… тайно. Тайно убежище.

Тя говореше на румънски, а пръстите й си играеха с малката кожена кесийка, която носеше около шията си. Раду я беше чувал да говори на родния им език с Николае, но след като тя остави първият им учител да го набие преди толкова много години, Раду почти винаги отказваше да говори на румънски с нея. Говореха си на други езици. Щом чу езика на детството им сега, го завладя особено, стряскащо усещане за близост.

— Никога не съм идвала в тази градина — каза тя.

Раду почука по кинжала, прикрепен към китката й, като се постара жестът да излезе дружелюбен, за да не развали крехкия, безценен момент на близост, възцарил се над тях.

— Е, добре, че дойде подготвена, защото тук често се крият крадци и убийци.

Лада го сръга силно в ребрата. От нея този жест бе почти равнозначен на прегръдка. През месеците, в които Мехмед бе далеч, те се бяха сближили. Сега, обгърнати от листата на дървото и езика на детството си, Раду се зачуди как бяха допуснали това разстояние да се появи между тях и да нарасне толкова и дали бе възможно най-сетне да са започнали да го преодоляват.

От пътеката долетя нечий глас.

— Мехмед — прошепна Раду.

Лада го изгледа гневно и премина на турски — моментът им на близост бе свършил.

— Естествено, че е Мехмед. Но къде отива? Каза ми, че ще се съветва с везирите за данъците на провинциите.

Раду се намръщи.

— На мен каза, че ще се среща с водачите на еничарите, за да обсъдят бюджета им.

Те зачакаха, два чифта очи надничащи през клоните, търсещи предмета на желанието си. Той мина покрай тя, придружен от мъж, когото Раду не познаваше. Но познаваше дрехите, бялата роба и обръснатата глава. Евнух. Мехмед се засмя точно когато минаваше покрай дървото и за миг Раду помисли, че ги е видял и се е развеселил от скривалището, което са си избрали. Но той продължи напред с евнуха. Стъпваха в крак и изглеждаха така, сякаш се познават от дълго време.

Когато двамата излязоха от градината, Лада изскочи изпод дървото и тръгна след тях. Раду се затича, за да я настигне. Никога не бе излизал през портата в далечния край на градината. Лада спря пред портата, надзърна предпазливо отгоре и после я отвори. Една пътека се виеше към задната част на крепостта, все още в границите й, но необичайно тясна и някак с интимен вид.

Те свърнаха зад един ъгъл и Лада спря така рязко, че Раду се блъсна в нея. Пред тях се извисяваше сграда, която Раду виждаше за пръв път. Съдейки по изражението на Лада, той реши, че и тя е напълно изненадана от съществуването й. Стените около сградата бяха високи, по тях пълзеше бръшлян, но двете тежки врати бяха широко отворени. Пред двамата се откри великолепна градина, толкова пищна — с дървета, натежали от плод, и цветя, обсипали всяка повърхност — истинска експлозия от цветове, от която секва дъхът.

Раду изпита бодването на обидата, когато си помисли, че Мехмед не бе споделил с тях най-красивото кътче от крепостта, но в следващия миг видя, че в градината чакат няколко жени. Приличаха на цветята с леките си разноцветни одежди като цветни листенца, с красота крехка и преходна като тази на цветята. Една от тях, застанала в центъра на групичката, държеше в ръце бебе.

Докато Раду осъзнае, че именно Мехмед влезе уверено в градината и взе бебето от жената, че именно Мехмед се засмя и вдигна бебето като прасенце на пазар и че именно Мехмед го целуна по челцето, вратите се затвориха и ги лишиха от яркия, сякаш излязъл от сън, свят в градината. Раду не беше сигурен дали дълбокият звън, който чу, бе дошъл от вратите, или бе отекнал единствено в душата му.

— Знаеше ли? — гласът на Лада долетя някак отдалеч, изпод водата, от далечния край на пещера, чиито недра никога не ще зърнат светлина.

— Не.

Измина цял век преди Раду да осъзнае, че слънцето залязва и той е сам, застанал на пътеката, втренчен в портата, замислен за различния Мехмед, който бе видял в другата градина. Този Мехмед, който го бе изоставил.

 

 

Същата нощ Раду и Лада седяха сами в покоите на Мехмед и чакаха. Бе минало много повече време от обичайното, когато тримата хапваха късна вечеря. Никой от двамата не говореше, не се поглеждаха. Раду бе налегнат от задушаващ покров на скръб и болка. Как бе могъл Мехмед да му причини това? Как бе могъл да стане баща?

Раду бе наранен, защото Мехмед не беше споделил това с него. Ето защо. Това беше причината за ужасяващото, болезнено чувство, което го ядеше отвътре.

Многозначителната усмивка на Лазар.

Вратата се отвори и Раду нададе вик на облекчение. Мехмед бе дошъл, сега щеше да им обясни всичко, те да го разберат и нещата да се върнат към нормалния си ход. Раду щеше да започне да чувства отново.

Лада също се изправи и се приведе напред. Лицето й бе безизразна маска.

Това на Мехмед обаче приличаше на пустиня по време на буря. Чертите му бяха заличени от всепоглъщаща ярост. Той хвърли свитък тежък пергамент в краката им.

Лада го вдигна. Намръщи се, собствената й ярост се вдълба в лицето й.

— Какво е това? Подиграваш ли ми се?

Мехмед поклати глава.

— Уверявам те, аз също съм изненадан. — Той вдигна ръка и я протегна към нея, сякаш успокояваше уплашен кон. Раду премести поглед от единия към другия. Тук имаше нещо различно, нещо ново. Нещо, което бе пропуснал, докато се давеше в собственото си объркване. Какво беше? Какво се бе случило?

Изпаднал в паника, Раду се опита да грабне пергамента от ръцете на Лада, но нейната хватка бе непоклатима.

Устните на Мехмед се изкривиха в усмивка, когато заговори с тих гняв:

— От баща ми е. Очевидно съм поканен на собствената си сватба.