Кирстен Уайт
Влизам в мрака (3)

1

1435 г.‍ Сигишоара, Трансилвания

Високото чело на Влад Дракул се смрачи като небе преди буря, когато лекарят му съобщи, че съпругата му е родила момиче. Другите му деца — едно от първата му съпруга, почти пораснало вече, и дори копелето от любовницата му, родено предишната година, бяха момчета. Не беше допускал, че семето му може да е толкова немощно, че да произведе момиче.

Той бутна вратата и влезе в задушната, тясна спалня. Вътре вонеше на кръв и страх и Влад се изпълни с погнуса.

Домът им в крепостния град Сигишоара бе далеч от онова, което Влад заслужаваше. Къщата се намираше до главната порта, насред вечно пълния с хора площад, до уличка, която смърдеше на човешки отпадъци. Свитата му от десет души беше единствено за пред хората, което подчертаваше положението му на владетел без никакви владения. Може и да беше комендант на Трансилвания, но трябваше да бъде владетел на цяло Влашко.

Може би затова Бог го беше проклел да му се роди дъщеря. Поредният удар по честта му. А беше рицар от Ордена на Дракона, благословен лично от папата. Той трябваше да е войвода, княз, но вместо него на престола седеше брат му, а той управляваше саксонците, настанили се в земите му.

Скоро щеше да им покаже какво значи чест с острието на меча си.

Василиса лежеше на леглото, плувнала в пот, стенеща от болка. Без съмнение слабостта, пуснала корен в утробата й, бе дошла от нея самата. Стомахът на Влад се обърна при вида й — нито в позата, нито в поведението й бе останала и следа от благородния й произход.

Акушерката му показа едно врещящо, червенолико чудовище. Той не беше приготвил име за момиче. Василиса без съмнение щеше да иска име, с което да почете собственото си семейство, но Влад мразеше молдовското кралско семейство, от което бе дошла Василиса, защото не бе успяло да засили политическото му влияние. Вече беше нарекъл копелето си Влад, на себе си. Щеше и дъщеря си да кръсти така.

— Владислава — заяви той. Това беше женската форма на Влад. Смаляваща. Незначителна. Ако Василиса искаше по-силно име, щеше да й се наложи да му роди син.

— Да се помолим да стане красива, за да има някаква полза от нея — рече той. Новороденото се разрева още по-силно.

Княжеската гръд на Василиса бе прекалено високопоставена, за да се ползва за кърмене. Дойката изчака Влад да излезе и сложи бебето на една от простосмъртните си гърди. Все още бяха пълни с мляко заради собственото й дете, момче. Бебето се впи в гърдата с изненадваща сила, а дойката отправи към небето своя собствена молитва. Нека стане силна. Нека стане хитра. Тя сведе очи към княгинята, петнайсетгодишна и красива като пролетен цвят. Повехнала, прекършена на леглото.

И нека бъде грозна.