Кирстен Уайт
Влизам в мрака (29)

27

Две седмици след мъчителното посещение на Хюма и бързото й завръщане в столицата и цял месец след връщането на еничарите, но не и на Мехмед, Лада за пореден път си измисли оправдание да не се присъедини към Николае и останалите за тренировка. Сега всичко бе различно. Преди тя се стремеше да покаже, че е най-бързата, най-умната и най-безмилостната. Но след мръсното нападение на Иван и реакцията на Николае да я защити, тя разбра, че нищо от това няма значение. Тя никога нямаше да стане най-добрия еничар, защото никога нямаше да стане еничар. Никога нямаше да придобие власт сама, защото винаги щеше да си остане жена.

Беше очаквала, че завръщането на войниците ще сложи край на тежката меланхолия, тормозила я през шестте месеца от заминаването на Мехмед, но то само я изостри. Дори Раду бе станал разсеян и раздразнителен, притеснен, че Мехмед никога няма да се върне, притеснен какво можеше да му каже Хюма, за да го задържи далеч оттук.

Слънцето безжалостно жареше земята, когато Лада се съблече по долни дрехи. Напоследък носеше дълги туники, препасани с колан, и шалвари отдолу. Хюма не одобряваше, но ако някои друг в крепостта или селото имаше нещо против дрехите й, или го смяташе за незначителност, или не смееше да надигне глас. Бяха й направили нови кожени маншети за китките, в които криеше ножове. Сега тя разкопча маншетите и ги сложи върху дрехите си, до ботушите. Накрая развърза белия шал, който скриваше къдравата й, непокорна коса, и го свали от шията си. Протегна ръце напред и погледна шала. Зачуди се дали винаги избира бял шал за косата си, защото й напомня на еничарското платно.

Никой шал обаче не можеше да се доближи до декорацията по шлемовете на еничарите.

Тя с въздишка навлезе във водата на тайното езеро, сгушено между скалите, скрито под дърветата. Водата бе тъмнозелена и толкова студена, че дъхът на Лада секна, а пръстите на краката й изтръпнаха.

Езерото все още бе тяхна скъпоценна тайна — място, което и тримата чувстваха свое. Когато се бяха върнали в Амасия, Мехмед се бе чувствал толкова тъжен, толкова отчаян. Не му се искаше да изгуби престола си. Затова Лада и Раду бяха насочили всичките си усилия да го разведрят. Измислиха игра — да видят колко често могат да избегнат среща с пазачите на Мехмед и да отидат при езерото. И тримата имаха нужда от тези бягства. Но откакто Мехмед бе заминал, Раду не искаше да идва. Лада също идваше за пръв път след заминаването на Мехмед — настръхваше от тишината и усамотеността на мястото.

До днес. Където и да отидеше, колкото и хора да имаше около нея, тя вече знаеше, че винаги ще бъде сама. Спокойно можеше да бъде сама и на красиво място.

Тя затвори очи, отпусна се по гръб във водата и замря — само лицето й се виждаше над водата, под слънчевите лъчи, толкова горещи върху ледената вода. Гърдите й настръхнаха под прилепналата долна риза, което се стори на Лада едновременно забавно и странно неловко. Макар да не бе пораснала особено много на ръст, тя бе станала по-закръглена, по-едра, а гърдите й се бяха превърнали в щедри, меки полумесеци. Наложи се да промени начина, по който мята нож и стреля с лък — двете неща, в който не беше блестяща, заради тази промяна, която я бе направила тромава. И ето ги сега, поклащаха се леко над водата и тя нямаше как да избяга от тях.

Имаше нещо клаустрофобично в гърдите.

И зърната им сякаш водеха свой собствен живот. Понякога бяха сплескани и дребни, а друг път настръхваха и щръкваха. Тя подозираше, че сега това се случва заради студената вода, но няколко други пъти не беше от студ. Дойката й сигурно би могла да й обясни.

Или Хюма. Макар че Лада по-скоро би си отрязала гърдите, отколкото да поиска от Хюма съвет, свързан с тялото й.

Понякога се чудеше какъв би бил животът й, ако бе имала майка. Дали тя щеше да помогне на Лада да се съвземе след кошмарния си първи месечен цикъл и да я увери, че, не, не умира? Дали щеше да й помогне да крие доказателствата по-дълго, отколкото бе успяла сама?

Не. Майка й щеше ужасено да ИЗПЪЛЗИ В скривалището си или да накара дойката да помогне на Лада.

Лада потопи лице под водата. Майка. Дойка. Дори приятелка. Може би ако имаше повече жени в живота си, нямаше да се чувства толкова скандализирана от физическите и социалните особености, свързани с женствеността.

Помисли си за бродиране. За тежестта на многопластовите рокли и тесните обувки. За сведените погледи и усмивките по поръчка. За майка си. За Хюма, Халима и Мара. За всички начини да бъдеш съпруга, за всички начини да бъдеш жена.

Не, присъствието на повече жени в живота й нямаше да промени нищо.

А тя можеше да се научи да стреля по-добре с лък, с все проклетите гърди. Сложи ръце върху тях и стисна, докато гърдите я заболяха, в опит да проумее какво бе искал Иван.

Какво привлекателно би могло да има в тези подутини от плът? В следващия миг тя изкрещя, защото нечие тяло почти падна върху нея и я потопи под водата. Давейки се, тя си проправи път към повърхността.

Където откри усмихнатото лице на Мехмед да се взира в нейното от няколко сантиметра разстояние.

Гневът й от стряскането се отми с вадичките, стичащи се по лицето и косата й. Той изглеждаше различно. За няколко месеца бе възмъжал. И докато промените, които порастването бе издълбало по лицето на Раду, бяха направили брат й още по-красив, Мехмед сега изглеждаше по-корав. По-далечен. Вече приличаше по-малко на разплаканото момче, което бе срещнала край фонтана, и повече на султан, както Лада си представяше, че трябва да изглежда един султан.

Но сега, толкова близо до нея, коравите черти на лицето му се смекчиха и усмивката му лъсна отново, непроменена от годините. Устните му бяха меки, пълни и приканващи, но погледът му бе коварен.

Тя откри, че не може да откъсне очи от устните му.

— Липсвах ли ти? — пошегува се той.

Искреността я предаде и се отрони от устните й шепнешком, преди Лада да успее да я спре.

— Да.

Той обви ръка около талията й, както бе правил толкова много пъти миналото лято, когато я дърпаше, буташе, играеше си. Но този път ръцете му останаха където бяха. Тя усещаше топлината им през тънката материя на бельото си. Гласът му бе дрезгав, по-нисък отпреди.

— И ти ми липсваше.

Той я привлече към себе си и в Лада избухна вътрешна битка. Искаше й се да го отблъсне, да го среже с някоя груба, остроумна забележка, да намери нещо, каквото и да е, с което да запълни ръцете си, тези безполезни ръце, които лежаха на повърхността на водата, без да помръднат.

Думите на Хюма отекнаха в главата й. Освободи го. Наистина ли го държеше?

А искаше ли?

Сякаш усетили отчаянието й, но не и объркването и страха, който отекваше в тялото й като звън на саби, ръцете й се вдигнаха и се сключиха на тила на Мехмед, заровиха пръсти в мократа му коса. И тогава устните й, от които досега се бе изливала единствено отрова, намериха неговите и бяха кръстени в сладостен огън, преродени в нещо ново и диво. Устата му отвърна на нейната, устните му се разтвориха, зъбите му се удариха в нейните, езикът му срещна нейния.

Беше като битка.

Беше като пропадане.

Беше като смърт.

— Мехмед? — извика Раду. Гласът му беше приглушен и неясен, сякаш главата на Лада бе все още под водата. Двамата с Мехмед спряха за миг битката на устните си и Лада осъзна, че е увила крака около кръста му, ръцете му са върху задните й части, а гърдите им са притиснати едни в други.

Тя го отблъсна, потопи се под водата и заплува към другия бряг, точно когато Раду се появи иззад дърветата и скочи в езерото между тях. Той изскочи на повърхността с вода, стичаща се по къдриците му, с капчици слънчева светлина проблясващи из тях. Смехът му бе също толкова бляскав — в него звънтеше радост. Смехът на Мехмед не беше чак толкова искрен. Очите му прогаряха тези на Лада. Веждите му се извиха, оформяйки или въпрос, или обещание — тя не можа да разбере кое от двете.

— Мехмед се върна! — извика Раду.

— Мисля, че е забелязала — каза Мехмед.

— Лада. — Раду преплува до сестра си и я удари игриво по рамото. — Езерото не е чак толкова студено. Защо трепериш?

Лада най-сетне откъсна очи от Мехмед.

— Ей така.