Кирстен Уайт
Влизам в мрака (27)

25

1451 г.‍, Амасия, Османска империя

Лада изкрещя и вятърът понесе крясъка след нея като воал.

Тя пришпори коня си още повече. Мишената й бе близо, почти беше готова да я хване, но прекалено бързо приближаваха дърветата, а щом ги достигнеха, мишената щеше да й избяга. Това не можеше да се случи.

С едно последно пришпорване тя се добра на една ръка разстояние от другия кон. Преметна крак през седлото и застана отстрани на коня. С боен вик се хвърли напред и се стовари върху Раду.

Той извика от изненада, а тя се вкопчи в него, за да не падне. Уви ръка в наметалото му за опора, облегна гърдите си на седлото и хвана поводите. Изваден от равновесие, конят свърна встрани и спря толкова рязко, че Лада и Раду паднаха на земята.

— Какво ти става? — извика Раду и я избута от себе си.

Тя се претърколи по гръб. Синьото небе над главата й се въртеше. Тя се разсмя.

— И малкото разум, който имаш, ли изгуби? Можеше да ни убиеш и двамата!

Задъхана от смях, Лада потупа Раду по бузата със сила, от която бузата му изплющя.

— Обаче спечелих.

— Ти… — той я мушна в ръката с пръст, който бързо посиняваше от удара. — Ти… — Той най-сетне успя да си поеме дъх, поклати глава и се усмихна. — Ти мамиш.

— Няма такова нещо като мамене. Има само победа и загуба. А аз спечелих.

— Ами ако бяхме загинали?

— Стига ти да беше умрял първи, пак щях да го броя за победа.

Раду издаде звук, който може би беше смях, и забърза към коня си, застанал наблизо, с поглед, все още подивял от страх. Той заговори на животното с нисък, утешителен глас, галейки кадифената му муцуна. Лада се огледа за собствения си жребец. И той стоеше наблизо, под покрова на дърветата, и надничаше към тях.

Може би се криеше от нея, умното животно.

Раду се успокои, събра конете и подаде ръка на Лада. Тя, както обикновено, се стресна от факта, че неговата ръка бе станала по-голяма от нейната. На ръст стигаше до брадичката на брат си, ако се повдигнеше на пръсти. Някак незабелязано през последните две години малкото й братче се беше превърнало в мъж. Беше пораснал бързо, бе станал висок и силен, а ангелската закръгленост на лицето му се бе стопила, разкривайки изострени скули и гранитна челюст. В отсъствието на бебешката закръгленост, големите му черни очи бяха станали поразителни, обрамчени от гъсти черни мигли под също толкова гъсти вежди. Носеше дългите си лениви къдрици завързани на тила.

— Пфу — измърмори тя и го дръпна за косата. — Толкова си хубав. Като нежна пеперуда под ботуша ми.

— Пфу — отвърна той и дръпна една от нейните къдрици, които бяха дебели и груби. — Толкова си луда. Като бясно куче, което трябва да застрелят.

Връщаха се към крепостта с ленив ход, пътят лъкатушеше край брега на реката. Докато минаваха през града, най-различни собственици на дюкяни и търговци махаха весело на Раду, който се спираше и разговаряше с тях за болните им деца, изразяваше надежда за богата реколта, обсъждаше всякакви ежедневни дреболии, от които мозъкът на Лада омекваше и се изпразваше от досада. Нея никой не я поздравяваше, дори не я забелязваха.

Без Раду сигурно би полудяла тук. През двете години, откакто бяха напуснали Одрин, част от разстоянието помежду им се бе стопило. Имаха обща кръв и достатъчно общи тайни, за да знаят, че един без друг биха останали съвсем сами на света.

Това бе нещо.

Мехмед бе третият участник във връзката им. Смяташе ги за най-близките си приятели и единствени съюзници. Вината, която предизвикваше у Лада знанието, че това не е вярно, я караше да омекне, потушаваше гнева, който бе подхранвала в себе си толкова дълго.

Тук бяха в безопасност. И това бе нещо.

Последните шест месеца обаче се бяха оказали най-скучните в живота й. Готвеше се втора война срещу Хунияди и всички, които значеха нещо за нея, бяха заминали. Дори Мехмед бе призован.

Някой извика името й, което я стресна и я накара да спре внезапно коня си. Тя се обърна и видя Николае да приближава на кон, разцъфнал в познатата й широка усмивка, въпреки дълбоката рана, разсичаща лицето му от средата на челото до основата на носа и през лявата буза.

— Лада! Липсвах ли ти?

Тя се намръщи и почука с пръст по брадичката си.

— Че теб нямаше ли те? Не бях забелязала.

— Сигурно си се приспивала с плач всеки ден.

— Наслаждавах се на благословената тишина след заминаването ти.

Той я тупна по рамото, все така усмихнат, и тя най-сетне си позволи да му отвърне с усмивка. Всъщност беше във възторг, че го вижда.

— Разкажи ми всичко. Включително как се е случило това. — Тя кимна към белега.

— Това ли? Уви, лиших се от красотата си. Не е ли трагично?

— Би трябвало да си благодарен. За пръв път в живота си имаш две вежди, вместо една.

Николае отметна глава и площадът прокънтя от смеха му.

— Малкото ми драконче, как винаги откриваш добрата страна на нещата. Ела. Ще пием.

Раду ги настигна и изравни коня си с този на Николае. Очите му непрекъснато оглеждаха улицата, тялото му бе напрегнато, изправено на коня, сякаш ако стоеше прав, щеше да накара онова, което иска, да се случи.

— Всички ли се връщат?

Лада и Николае се спогледаха многозначително. Тя се престори на раздразнена, но всъщност отчаяно й се искаше да препусне през града, за да зърне Мехмед първа. Къде беше той? В безопасност ли беше? Беше ли ранен като Николае?

Николае се опита да потупа Раду по главата, но вече не можеше да стигне толкова високо.

— Мехмед спря в Одрин. Не знам кога ще се върне господарят ти, кученце. Кажи ми, Лада, успя ли да го научиш да не пишка в къщата, докато Мехмед го нямаше?

— Уви, опитите ми не се увенчаха с успех. Всяка нощ мокри постелката си и с пикня, и със сълзи.

— Винаги се радвам да те видя жив и здрав, Николае — каза Раду с глас сух като житото под необичайно топлото есенно слънце. Той им помаха и продължи напред, оставяйки Лада и Николае да правят каквото искат. Не би го признал, но си тръгна, за да избегне онова, което се готвеха да направят, за да скрие факта, че се готви за Рамадан. Сякаш Лада не знаеше.

Лада и Николае се настаниха в дъното на една малка кръчма, в която еничарите често се отбиваха, защото за няколко гроша отгоре собственикът често забравяше за забраната на алкохол. Лада изчака Николае да разкаже няколко истории, включително за позорното бягство на Хунияди, преди най-сетне да повдигне единствената тема, която я интересуваше.

— Как се представи Мехмед? — Тя се престори, че пита само от невинно любопитство. Бяха прекарали толкова много време през последните две години да изучават тактика, да се запознават с древни битки и да събират каквато намерят информация за заплахите, надвиснали над Османската империя. След унизителното сваляне от престола Мехмед беше решен никога повече да не го сварят неподготвен.

След предателството на баща й спрямо нея и след като сама бе предала Мехмед, Лада се бе постарала да направи всичко възможно да му помогне.

— Малкият фанатик ни изненада. — Николае вдигна чашата си. Бузата му се сгърчи от пресния белег, когато се усмихна. — Онези от нас, които бяха в десния фланг под негово командване, дадоха най-малко жертви. Той знаеше какво се очаква от него и се справи добре. Дори по-добре от баща ни, султана.

Лада скри предателската си усмивка зад собствената си чаша. — Внимавай, Николае. Това прозвуча почти като похвала.

— Проклет да съм, ако някога нарека него татко, но твоят Мехмед може и да стане свестен султан. Докато не ни прати всички на смърт под стените на Константинопол.

Успокоена и зарадвана от новината за победата на Мехмед, Лада се отпусна на мястото си и с удоволствие изслуша разказа на Николае за битката и преувеличените му истории за хаос, кървища и собствения му героизъм. При тях скоро седнаха още няколко еничари, които не бяха силно вярващи и обичаха да се напиват. Настаниха се удобно в полутъмния ъгъл. Не след дълго кръчмата се претъпка с пияни, изтощени от пътуването войници.

— Все още не си ми казал как се сдоби с две вежди — каза Лада след хумористичната история за усилията Николае да извади ятагана си от упоритите ребра на някакъв унгарски войник, преди да го настигне трансилванец, надаващ бойни викове.

— А, това ли. Скърших хатъра на лагерната шивачка. — Николае посочи слабините си. — Все трябва да преправя стандартната униформа, за да намести огромната ми мъжественост и накрая се измори да шие. Има доста остри ножици.

Кръчмата закънтя от смеха на еничарите. Лада извъртя очи, доволна от оскъдната светлина, която скри руменината, издаваща неудобството й. Макар обикновено да избягваше подобни разговори с войниците от тревога, че могат да предизвикат определени действия, приятелите й бяха отсъствали дълго и тя не искаше да я изключат от мръснишките си шеги. Изсумтя презрително.

— По-скоро е сбъркала мъжествеността ти с някоя от тънките си игли.

Войниците се разсмяха още по-силно на нейните думи и неколцина я тупнаха по раменете. Тя се облегна на стола си, протегна се, за да заеме максимално много пространство, както правеха мъжете, и после се ухили на Николае.

— Мога да ти я покажа, ако искаш. — Николае разпери ръце. — Склонна ли си към припадъци?

— Имам доста лошо зрение. Ще ми трябва увеличително стъкло, за да успея да видя нещо толкова миниатюрно.

Неколцина войници заудряха по масата, а един падна от стола си или от пиене, или от смях. Иван, който недолюбваше Лада от деня, в който го беше надвила, когато се запозна с Николае, се наведе напред.

— Някои неща тук обаче не са толкова малки. — Той протегна ръка и стисна грубо лявата гърда на Лада.

Преди да е успяла да реагира, Николае издърпа Иван, удари главата му в масата и го хвърли на земята. Натисна лицето му в пръстения под и изръмжа:

— Лада е една от нас. А със своите не се държим така. Разбра ли?

В отговор Иван простена. Николае седна обратно на мястото си, отново усмихнат, но над всички се бе спуснало напрегнато мълчание. Това не се беше случвало на Лада никога досега и тя подозираше, че трябва да благодари на Николае. Откога отбиваше подобни опити? Какво си приказваха, когато тя не можеше да ги чуе? Постъпката му сега доказваше именно обратното на онова, което бе казал — че тя е една от тях. Усети го като развалена храна, надигнала се от стомаха й към гърлото, чувството, че никога няма да им бъде равна. Винаги щеше да остане различна.

Кръвнишкият поглед, който й хвърли Иван, докато ставаше от земята, й предвещаваше бъдеще, изпълнено с насилие.

Тя посрещна този поглед с нетрепващи очи.