Кирстен Уайт
Влизам в мрака (26)

24

Целият страх, който им се бе сторил толкова смазващ в мрака, на следващия ден бе намалял под яркото слънце, сипещо лъчи над двореца, в който всичко си вървеше както обикновено.

Хюма бе посъветвала Раду и Лада да се държат все едно нищо не е станало, но да не привличат внимание.

Раду си пое дълбок дъх и го изпусна на пресекулки. После се плъзна покрай стената към стаята на Мехмед. Идеята да се върнат на местопрестъплението сигурно беше лоша. Ако в коридора стояха войници, той щеше да се обърне и да избяга. Да се престори, че се е загубил. Да се моли те да не са същите пазачи, които бяха позволили на убиеца да влезе в стаята — Мехмед не знаеше кой е бил на смяна, а сега нямаше как да попитат.

Но Раду искаше да бъде смел. Може би в паниката си Лада и Мехмед бяха пропуснали нещо. Ако успееше да влезе, ако претърсеше…

Само от думата труп му призля. Но щеше да го претърси. Хюма искаше да се престорят, че това не се е случило. Раду искаше да знае защо се е случило. Ако откриеше някоя важна улика, може би този път той щеше да спаси Мехмед.

Предишната нощ Раду може и да ги беше завел на сигурно място, но Лада бе спасила живота на Мехмед.

Това го притесняваше повече, отколкото бе редно. И го правеше безразсъден.

Когато обаче сви зад ъгъла, той видя, че обширното фоайе пред покоите на Мехмед е напълно лишено от обитатели.

Дали тялото бе все още вътре? Нима никой не го беше намерил? Хюма бе съобщила на всички, че Мехмед се развлича в харема. Може би никой не бе влизал в стаята от снощи. Треперещ от ужас и някакво нездраво любопитство, Раду се промъкна през вратата, прекоси чакалнята и отвори вратата към кабинета му. Затаи дъх и пристъпи вътре.

Нямаше и капка кръв на лъснатия, покрит с плочи под. Нямаше кинжал. Нямаше мъртъв убиец.

Някой все пак бе разчистил. Не бе останала и следа от кървавите събития, разиграли се тук предишната нощ.

Но не — не беше прав. Липсваше един килим, от любимите на Раду, в яркосиньо и жълто. Единствените доказателства за схватката бяха нещата, които трябваше да са в стаята, но не бяха — трупът, кръвта, килимът и Мехмед.

Раду пристъпи към писалището, като докосваше почтително един или друг предмет. Мастилница. Карта на Константинопол, изпъстрена с бележки, написани със стегнатия, агресивен почерк на Мехмед. Няколко тънки книги с религиозни размишления, които Раду се бе надявал да получи назаем. Тежък, подвързан в кожа том за живота на Александър Велики.

Шепотът на отварящата се външна врата накара Раду да изпадне в паника. Той се хвърли зад една колона в момента, в който вратата към кабинета се отвори.

Стъпките на натрапника бяха тихи, но уверени. Раду го чу как мести предмети и после долови пукането на пергамент, който отказва да се навие. Натрапникът излезе толкова бързо, колкото бе влязъл. След няколко секунди в опити да успокои бясно биещото си сърце, Раду излезе от скривалището си и се върна до писалището. Всичко си беше на мястото.

Освен картата на Константинопол с подробните бележки на Мехмед.

Без да си дава време да обмисли нещата, Раду изскочи от покоите на султана. Видя намек за движение зад един далечен ъгъл и се втурна натам. Зави зад ъгъла и видя фигурата — момче, около шестнайсетгодишно, с прости дрехи на слуга, което вървеше с покорна, но целенасочена походка. Точно така би се движил и Раду, ако трябваше да стигне някъде, без никой да го забележи.

Затова той последва момчето, имитирайки походката му, без да го губи от поглед, но и без да се приближава толкова, че момчето да го забележи. Последва крадеца извън двореца до най-близката улица, където пищните, величествени къщи надвисваха над калдъръма. Крадецът се шмугна между няколко души, които влизаха и излизаха през портата на една от къщите. Раду грабна една кошница, оставена на улицата до входа, и я мушна под мишница, доволен, че днес се бе облякъл с прости дрехи, вместо с богаташките одежди, които му бе подарил Мехмед.

Крадецът влезе в къщата през една странична врата. Знаеше къде отива. Раду го последва, проправяйки си път през кухня, в която кипеше работа и заради която почти изпусна мишената си от поглед. После двамата преминаха един заден коридор и се заизкачваха по тясно, скрито стълбище за прислугата. Стените бяха близо една до друга, стъпалата неравни, а въздухът — влажен от теснотията. В полумрака Раду едва зърна една врата да се затваря на върха на стълбите, тъкмо докато свиваше зад поредния ъгъл на виещото се стълбище. Той бутна вратата и се озова в съвсем друг свят. В просторния, висок коридор струеше изобилие от светлина. Подът бе покрит с дебели килими, в пролуките проблясваха плочки. На тюркоазените стени правеха компания разнообразни статуи и декоративни глинени съдове, уверяващи се взаимно в несравнимата си красота. На равни разстояния по стените бяха поставени излъскани метални огледала и създаваха илюзията, че отвъд този коридор има и много други.

Всички врати по коридора бяха затворени, а от крадеца нямаше и следа.

Раду почти се бе обърнал, за да тръгне обратно надолу, когато забеляза, че една от тежките дървени врати е открехната. Той се прокрадна към нея. Ако някой го хванеше тук, той нямаше готово извинение за присъствието си.

— … изчистено, както предположихте — каза глас, който Раду не позна, но предположи, че е на слугата.

— Малкото прасе — изръмжа друг глас, по-дълбок, по-възрастен. Чу се пукане на пергамент, който някой заглажда, и последваха няколко секунди напрегнато мълчание.

— Арогантен дявол — каза възрастният мъж и добави няколко отбрани ругатни. — Той си мисли, че ще може да превземе стените на града? Че това е божественото му предопределение? Дано Аллах ни опази от такива слуги на своята воля.

Последва шумолене на пергамент и скърцането на перо по него. По гърба на Раду се стече струйка пот. Той си пое дълбоко дъх и долепи око до открехнатата врата. Видя само тънък отрязък от стаята и се нагласи така, че да може да вижда повече. Зърна слугата, застанал с гръб към вратата. А на писалището срещу него, капещ восък върху сгънатото писмо, седеше мъж.

Халил паша.

Халил паша притисна един пръстен към восъка и после подаде писмото на слугата. — Погрижи се да стигне до получателя си. Раду подскочи от мястото си до вратата и хукна към стълбището. Дишаше плитко и накъсано. Притаи се в сенките на първия ъгъл на стълбището и зачака.

Вратата се отвори и ужасеният Раду се метна върху слугата. Момчето се опита да го сграбчи за ризата, но пръстите му се изплъзнаха и той падна назад по тесните стълби. Главата му се удряше в стените, тялото му се преметна и спря на следващия ъгъл, изкривено под неестествен ъгъл.

Раду вдиша и издиша, после още веднъж и още веднъж — три безкрайни вдишвания, които напълниха дробовете му със страх, вместо с въздух, и после, след като слугата не се размърда и не се развика за помощ, Раду се спусна към него. Писмото не беше в ръцете му, всичко беше напразно. Раду го беше убил и сега…

Гърдите на момчето се повдигнаха и от устните му се откъсна нисък стон. Раду благодари на небесата с облекчение и опипа дрехите на слугата за… о, да! Писмото! Той го прибра в собствената си риза и забърза надолу по стълбите, като почти се препъна в собствените си крака. Когато стигна първия етаж, пожертва няколко скъпоценни секунди, за да се успокои дишането му и да влезе в кухнята спокойно и бавно. Краката му крещяха да бяга, но той продължи да върви с отмерена стъпка и дружелюбно изражение, докато не стигна до територията на двореца, където вече си позволи да се затича.

Проблясък на тъмна коса и агресивна походка привлякоха погледа му. Той въздъхна с облекчение и смени посоката — блъсна се в Лада и почти я събори.

— Какво ти става? — попита тя и го сграбчи за раменете, за да не паднат и двамата.

— Идвам от… някой влезе в стаята на Мехмед и открадна… взех едно писмо! — Той го размаха пред лицето на Лада. Тя се намръщи раздразнено, грабна писмото от ръката му и пое по алеята. Раду я последва, без да спира да се оглежда през рамо.

— Стига — сопна му се тя. — Все едно размахваш знаме с надпис „Виновен съм“!

Той се опита да имитира нейната походка, насили се да гледа право напред. Когато стигнаха харема, един евнух им отвори и те се прибраха в стаята на Лада. Тя бе оскъдно обзаведена, с просто легло, стол, нощно гърне, мушнато в ъгъла, и един малък леген за миене върху ниска масичка.

— Моята стая е по-хубава — каза Раду. Нервността го беше завладяла изцяло.

— Разбира се, че ще е по-хубава. — Лада седна на леглото и остави писмото до себе си. — Хюма те обича. Всички те обичат.

Раду нямаше търпение да разбере какво пишеше в писмото, да каже на Лада колко добре се е справил. Сигурно беше важно. Нямаше начин да не е. Но… ами ако беше нещо незначително? Ами ако беше нападнал слугата заради писмо до някой далечен роднина? Халил паша не бе споменал нищо за покушението. Слугата можеше да е взел нещо, което по право е било за Халил паша.

Ужасен от възможността да е сбъркал, ужасен да не се окаже прав, Раду изчакваше.

— Ти какво правеше навън?

— Ходих да се видя с Николае. Нищо не е чул за покушение над Мехмед, Илиас командва хората си както обикновено.

— Но нали трябваше да пазим всичко в…

Лада вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Николае няма да каже на никого. Можем да му се доверим. Макар да се изненада от новината, не ми се стори толкова изненадан от теорията ми, че убиецът е бил еничар. Недоволството се разпространява сред войниците като болест. Николае дори чул неколцина чорбаджии да казват, че мразят Мехмед… — Тя изпухтя гневно, забелязала обърканото изражение на Раду. — Чорбаджиите са командирите на еничарите. Чувала съм редовите еничари да говорят срещу султана, но щом и чорбаджиите надигат глас, значи нещата са сериозни. Николае обаче не знае кой стои зад всичко това.

Раду вдигна писмото с трепереща ръка.

— Може би тук има отговор.

Лада счупи печата и отвори писмото. Мастилото бе все още толкова прясно, че Раду го помириса. Очите му веднага се стрелнаха към подписа.

— Халил паша. — Лада изплю името като ругатня. Дори не избута Раду, когато той се наведе над рамото й, за да прочете писмото.

— Пише на някого в Константинопол. Уверява ги, че Мехмед никога няма да поведе османските войски срещу града.

— Но той не може да дава такива обещания! Мехмед е решен да… — Раду млъкна.

Лада го погледна с натежал от внезапното осъзнаване поглед.

— Може да дава такива обещания. Мехмед не би могъл да поведе османските войски срещу Константинопол, ако умре.

Раду се изправи.

— Трябва да кажем на някого! Ще арестуват Халил паша и…

— И кой ще го арестува? Еничарите на султана ли? Те мразят Мехмед. А ние не знаем кои и колко от тях са знаели за покушението и дали сред знаещите има и висшестоящи офицери. А и кой ще ни повярва? Тук не пише нищо за убиване на Мехмед или за опит за покушение. Има само неубедителни доказателства срещу човек с много власт.

— Трябва да направим нещо!

Лада се навъси.

— Ако Мурад се беше върнал, както планирахме, нищо такова нямаше да се случи.

— Мехмед няма да се откаже от престола. Сега вече го иска. Трябва да има друг начин да му помогнем.

Лада сгъна писмото и разсеяно потупа с него крака си.

— Ти какво би пожертвал, за да придобиеш власт?

— Какво?

Тя вдигна поглед към него със свъсено чело и замислен поглед.

— За повече власт Халил паша е готов да убие Мехмед. За повече власт еничарите са готови да пренебрегнат дълга си към султана. Всички са готови да жертват Мехмед. Трябва да измислим как да ги изпреварим.

Раду се дръпна назад, поразен.

— Ние трябва да го защитим! Няма да ти позволя да го пожертваш!

Той се обърна и понечи да си тръгне. Лада го хвана за ръката, но той я отблъсна от себе си и натисна дръжката на вратата. Лада го събори на земята и подпря коляно в гръбнака му.

— Млъкни и ме чуй! Нещо трябва да бъде пожертвано. Това нещо е Мехмед. Ще пожертваме престола му сега, за да оцелее и да си го върне по-късно. Ако остане на престола сега, той ще загине. Ще го пазим, докато стане по-възрастен. По-умен. По-силен. Когато ще може да седне на престола не като безпомощно дете, а като Божията ръка на земята, както сам се нарича.

— Не му се подигравай!

— Ще изгубим всичко, Раду. — Гласът на Лада бе дрезгав и Раду внезапно се уплаши, че ако можеше да види лицето й, то щеше да е обляно в сълзи. Това го изплаши повече от всичко досега — възможността Лада да се срине. Мъжът, когото бе убила, нападението, те бяха останали далечни за него. Не ги беше видял и изпитал истински. Но ако видеше Лада да плаче, със света му щеше да е свършено. Ако Лада проявеше слабост, то как би могъл Раду да се надява някога да прояви сила?

Тя продължи.

— Мехмед е единствената ни защита. Мислиш ли, че искам да го видя лишен от власт? Ако Мехмед не е начело на империята, ще ни екзекутират за престъпленията на баща ни.

— Значи ще му помогнем! Ще измислим как да надвием Халил паша!

— Това значи да заложим живота на Мехмед на карта. Следващият опит за покушение ще бъде успешен.

Тя се опря с цялата си тежест на него и свали коляно от гърба му.

— Животът ни беше пожертван в момента, в който баща ни ни доведе тук. Не мога… — тя замълча. Когато продължи, гласът й бе омекнал. Тя намота една от къдриците на Раду около пръста си и я подръпна, както правеше, когато бяха малки, но без да му причинява болка.

— Аз няма да рискувам живота на Мехмед само заради възможността нещата да се развият в наша полза.

— Няма значение. Мехмед никога няма да се откаже от престола.

Ако Лада го беше видяла онзи ден в банята, ако беше видяла възторга и решителността му, щеше да разбере. Сега Мехмед беше султан и бе поел задълженията си със същата страст, с която подхождаше към всяка набелязана цел. Лада се изправи и опря гръб във вратата. Раду я последва. Двамата стояха рамо до рамо подпрени на вратата.

— Ако го помолим да абдикира, ако му кажем, че не може да остане на престола, той никога няма да ни прости. Ще изгубим приятелството и доверието му.

— Значи ще направим така, че престолът да му бъде отнет. Или това, или ще умре. Изборът му е между престола и гордостта, иначе ще изгуби живота си, Раду.

Раду се замисли за приятеля си, помисли за пламъка в сърцето му, който сега гореше по-ярко от всякога, докато Мехмед се готвеше да изпълни предопределението си. Помисли си какво ще стане, ако всичко това му бъде отнето по възможно най-унизителен начин.

Помисли си как искрата на Мехмед ще бъде отнета завинаги от света.

Той опря глава на твърдата дървена врата. Това щеше да пречупи Мехмед. Но щеше да му спаси живота.

— Как ще го направим?

Лада сложи ръка на мястото, където, ако тренираше с еничарите, сега щеше да виси ятаган.

— Мисля, че знам как.

— Какво искате да направя? — попита Хюма. В гласа й звънна смях, но в очите й се мерна жестокост.

— Накарай еничарите да се разбунтуват.

— Защо да го правя? Това ще разбуни целия град.

— Именно. — Лада седеше напълно неподвижно и говореше спокойно. Раду знаеше, че това й струва огромно усилие — виждаше го от начина, по който краката й, подаващи се изпод полата, потропваха по пода. — Те вече са готови за бунт. Ако успееш да подкупиш някой достатъчно високопоставен, за да подпали бунта, войниците ще го последват. Когато Мехмед дойде при теб за съвет как да се справи с положението, кажи му да им вдигне заплатите.

Хюма се намръщи.

— Познавам командира на еничарите, Казанджъ Доган. Той ще го направи. Но така ще създадем опасен прецедент. Парите за еничарите идват от данъците на богати, важни хора. Те няма да се зарадват, че Мехмед се е предал на исканията на еничарите, вместо да тропне с крак.

— Ако достатъчно недоволни везири, паши, бейове и валии настоят Мурад да се върне на престола, дори той ще трябва да се съобрази с исканията им.

Грациозната ръка на Хюма преряза въздуха пред тях.

— Не. Ще измисля друг начин. Не искам Мурад да се връща. Еничарите недоволстват, защото имат избор. Ако Мурад бе мъртъв, щеше да им се наложи да приемат Мехмед. — Тя се изправи и се заразхожда напред-назад. — Ако Мурад умре, може да бъда назначена за регент, докато Мехмед порасне. Ще трябва да набера подкрепа. Мисля, че ще убедя Казанджъ Доган да се присъедини, но Халил паша…

Тя седна тежко. Цялата грация на движенията й изчезна.

— Не. Той никога няма да ме подкрепи. Ако с Мурад се случи нещо, Халил паша ще уреди той да стане регент. А щом седне на престола, всички ще умрем.

Лада, разгорещена, насочи пръст към нея.

— Мурад ни трябва. Ако не се върне, Мехмед ще умре.

— Не! С времето всички ще видят, че е добър султан.

Раду й подаде писмото, което тежеше в ръцете му повече, отколкото би трябвало.

— Нямаме време.

Докато Хюма четеше писмото, ъгълчетата на устните й се извиха надолу. Между очите й се вдълба бръчка.

— Константинопол. Този проклет град.

— Той е сърцето на всичко — каза Лада. — Еничарите не искат да се бият там, но се боят, че Мехмед ще поиска от тях да го превземат. Халил паша очевидно поддържа връзка с Константинопол, а там искат смъртта на Мехмед. Мехмед няма да запази намеренията си в тайна, така че ще бъде невъзможно враговете му да бъдат убедени да пощадят живота му.

Гласът на Хюма излезе като шепот.

— Трябва да има друг начин. Толкова дълго и усилно работих за престола.

— Не става дума за теб — сопна й се Лада.

Чертите на Хюма се изостриха. Раду се наведе напред, отчаян. Трябваше да успее да я убеди.

— Един син, свален от престола, ще е по-ценен за теб от мъртъв син. Ако сега го опазим, ще може да се върне на престола и да управлява истински. А ти ще бъдеш най-могъщата валиде султан, която светът е виждал.

Няколко безкрайни мига Хюма остана неподвижна. После каменното й изражение изчезна. Клепачите й натежаха от примирение.

— Добре. Ще задействам нещата. Махайте се.

Вълна на облекчение заля Раду. Двамата с Лада се изправиха, за да си тръгнат.

Гласът на Хюма си възвърна обичайния проточен, сладостен тон.

— Вие двамата сте много добри приятели на сина ми.

Раду светна. Бяха направили правилния избор. Но тогава Хюма продължи:

— И много, много лоши приятели. Молете се никога да не научи какво направихте днес.

Две седмици по-късно Лада и Раду седяха до Мехмед в колата, която се движеше между димящите останки на сгради, подпалени по време на еничарския бунт. Вън от Одрин. Напред към Амасия.

И тримата се взираха в пейзажа, преминаващ покрай тях, докато конете ги отнасяха далеч от всички мечти на Мехмед.

Мурад се бе върнал на престола. Раду и Лада не го бяха виждали и не бяха споменавали името му, и двамата прекалено ужасени дори шепнешком да си кажат какво би могъл да направи, ако си спомни какво дължеше на баща им. Единственото, което можеха да направят сега, бе да изчезнат и да се надяват никой да не се сети, че би трябвало да са мъртви.

И така, Раду и Лада седяха до единствения си приятел. Раду изпитваше облекчение, че е далеч от напрежението на дворцовите интриги. Поне сега се връщаха в Амасия. Там бяха щастливи някога. Може би отново щяха да бъдат щастливи.

Но и двамата мълчаха, обединени от споделената тайна за начина, по който се бе стигнало до това бягство, истината, която Мехмед никога не биваше да научи. Тайната им бе по-тъмна и по-дълбока от онова езеро в гората. Лада взе ръката на брат си в своята и я стисна. Заболя го — заболя го, както го болеше от новата им тайна връзка.

Те бяха предали Мехмед.