Кирстен Уайт
Влизам в мрака (25)

23

Майката на Мехмед се движеше със сладострастна грация, която ужаси Лада.

Тя сякаш не можеше да си намери място, където и да седнеше в потъналата във възглавници парфюмирана стая. Валиде султан заемаше твърде много място с копринените си одежди, натежалото от накити тяло, внимателното лице и пресметливата усмивка, и с начина, по който се беше разположила върху няколко възглавници, не по-малко опасна от еничарски ятаган.

Ако Халима и Мара бяха като два различни сезона, то Хюма бе самата природа.

— Седнете. — Гласът й бе любезен, но лекото присвиване на очите подсказваше, че няма да търпи да й се противоречи. Мехмед спря да крачи напред-назад и седна срещу нея. Изглеждаше сякаш се чувства толкова неловко, колкото Лада. Не познаваше майка си, не и истински, а сега бе дошъл при нея като молител. Положението бе далеч от идеално.

Лада си спомни усещането, когато кинжалът срещна съпротивлението на плътта, когато удари твърдата кост и промени посоката си, нетърпелив да се забие по-дълбоко и по-дълбоко…

Далеч от идеално. Всичко беше далеч от идеално. Тя се беше изкъпала, косата й още не беше изсъхнала, но тя чувстваше ръцете си лепкави, а устата й още пазеше спомена за острия метален вкус на кръвта.

Раду обаче изглеждаше развълнуван, дори възхитен от валиде султан. Тя като че ли усети силата на възхищението му и се обърна към него. Устните й, толкова подобни на тези на Мехмед, се разделиха по начин, който му напомни усмивката на дойката. Усмивка, с която не бе удостоила Мехмед.

— Разумно си постъпил, като си го довел тук. Раду, нали така?

Тя отдели гръб от възглавниците, наведе се напред и сложи пръст под брадичката му, за да я вдигне.

— Красавец — промълви. Очите й се стрелнаха към Лада, която изправи гръб и стисна предизвикателно челюсти. Знаеше в чия полза е сравнението. Усмивката на валиде султан изгуби майчинския си нюанс, но Лада не можа да разгадае новото изражение.

— Валиде султан — каза тя, намръщена заради спектакъла, който бяха принудени да изтърпят. — Трябва…

— Наричайте ме Хюма. И двамата. — Тя се обърна пак към Мехмед, намести се върху възглавниците и подпря прекрасната си буза на дланта си. — А ти ме наричай майко.

От устните й се отрони лек смях като монети, падащи в кладенец.

— Нямаме време…

Хюма вдигна ръка, натежала от злато, за да прекъсне Мехмед.

— Нямаме време да изпадаме в паника или да показваме слабост. Имаме цялото време на света да те оставим да се насладиш на напълно заслужената си почивка и да потънеш в удоволствията, предлагани в харема ти. Ако султанът пожелае да се отдаде на една цяла седмица разврат и буйни развлечения с жените си, никой не би могъл да го обвини. Или да го прекъсне. Или да получи достъп до него. И никой не би могъл да разкрие колко нестабилен е престолът му и колко близо до смъртта се е оказал, преди да е успял да поеме управлението на империята.

— Но убиецът…

— Не съществува. Нищо не се е случило. Никой никога не би се осмелил да отнеме живота на султана, защото да се признае, че е имало опит за убийство, който почти е успял, е все едно да се признае, че е възможно някой да си представи съществуването на Османската империя без теб на престола. — Очертаните й в черно очи се присвиха. — Разбираш ли ме? Ти не се криеш тук. Ти се развличаш. Наслаждаваш се на властта си.

Мехмед кимна съвсем леко.

Маската на безгрижна красота се върна на лицето на Хюма.

— Вече пратих главния евнух да съобщи на пашите и везирите, че си тук. Слухът ще се разпространи. Имаме достатъчно време за всичко.

Лъжата беше добра. А за да е добра една лъжа, тя трябваше да бъде правдоподобна. Лада не искаше да мисли защо тази лъжа би била правдоподобна, колко време прекарваше Мехмед тук и дали и друг път се беше затварял в харема, за да се развлича. Не искаше да мисли за никое от тези неща.

Това нежелание да приеме реалността я правеше слаба. Въпреки това не смееше да допусне тези мисли да се развихрят в съзнанието й.

Хюма се изправи сред шумолене на коприна и облак парфюм, който се проточи след нея. Под парфюма обаче се долавяше остра миризма, миризма, от която на Лада й се насълзиха очите и й се замая главата.

— А сега си отивайте в стаите. Слугите ще дойдат след малко да се погрижат за вас.

Мехмед отвори уста, сякаш да спори. Хюма вдигна една съвършена вежда.

— Остави майка си да се погрижи за всичко, скъпоценни сине. — Нежните, успокояващи думи бяха произнесени с глас, който ги прониза като шиш.

Мехмед си придаде безизразен вид и мина покрай нея, последван от Раду. Лада също се изправи, но ръката на Хюма се стрелна пред нея и й препречи пътя.

— Седни да хапнем заедно.

— Предпочитам да се прибера в стаята си.

Хюма прокара пръст по линията на хълбока си, погали лениво коприната.

— Това не беше молба.

Лада пристъпи напред, но Хюма я стисна за китката. После се засмя, но в този смях Лада чу всички тайни, които не й беше позволено да знае.

— Владислава Дракула, дъщеря на Влад, който прати войски, включително собствения си син, да се бият край Варна, с което анулира съюза си с османците и остави живота на децата си на нашата милост. Владислава, за която никой на света, освен собствения й хубав брат и един султан без власт, не го е грижа. Малката Лада, която е в моя дом под моя защита, седни.

Лада си припомни усещането за кожа и сухожилия, стиснати между зъбите й, за съпротивата на плътта, срещнала решимостта на челюстите й. За един кратък, замайващ миг тя си помисли да нападне Хюма, да я разкъса така, както бе разкъсала нападателя на Мехмед.

Вместо това седна.

— Добро момиче. — Хюма плесна с ръце и три цветя с облика на млади момичета влязоха в стаята, сервираха храна и напитки пред тях и безшумно се оттеглиха. Лада проследи момичетата с поглед и се замисли. На Мехмед ли са? Той идвал ли е тук? Той ли е откъснал тези цветя?

Заостреният червен език на Хюма се стрелна напред и облиза зъбите й, докато тя разглеждаше ястията пред себе си. На Лада й заприлича на змия, което я обърка. Жените бяха градините, а мъжете — змиите. Дойката й беше обяснила как мъжете и жените се съединяват в леглото, след като се оженят, когато Лада беше съвсем малка, горе-долу по същото време, когато свещениците я запознаха с историята на Адам и Ева. Двете неща се бяха смесили в главата й, докато й остана спомена, че змията на Адам е убедила Ева да изгуби красивата си, съвършена градина.

Нито една градина не би могла да оцелее след идването на змия. Всичко се изгубваше, превръщаше се в собственост на змията завинаги.

Сега Лада знаеше повече, разбира се, благодарение на грубите шеги и безсрамни истории, които си разказваха еничарите. Тези разкази бяха успели единствено да затвърдят първоначалното мнение на Лада.

Но ето я Хюма, която не беше градина. Тя беше змия.

— Мурад обичаше съвсем млади момичета. Прекарах няколко години, без да ям почти нищо, за да остана дребна и недоразвита. — Тя взе едно пилешко бутче, изпечено и поръсено със стрита сушена чушка. Очите й се подбелиха, когато го захапа и от устните й се изтръгна мек, доволен стон. — Мислех, че ще умра от недояждане, преди да успея да зачена наследник. Но скъпоценният Мехмед прихвана в утробата ми и аз можех отново да започна да ям.

Лада си взе малко безквасен хляб и го накъса на парченца, докато наблюдаваше как Хюма се наслаждава на храната си. Малките цветя още няколко пъти се връщаха с нови блюда, доливаха чашата на Хюма с вино и дори й бършеха устата.

— Момичетата са ти интересни — каза Хюма.

Лада се обърна рязко към по-възрастната жена. Беше решила, че Хюма е толкова дълбоко потънала в яденето, че си позволи да се разсее.

— Защо си забулват лицата? Нима вашият бог мрази дори да вижда жени?

Хюма се засмя.

— Грешно си разбрала, скъпа. Жените трябва да покриват телата си, вярно. Но забулването на лицето е символ на положение. Само жените, които са напълно материално подсигурени и не им се налага да вършат ръчна работа, имат право да си забулват лицата. Тези момичета са заслужили фереджетата си. Те са знак за привилегированото им положение.

— Привилегировано ли? Те са робини!

Хюма се засмя.

— Аз също, скъпа. Продадоха ме като младо момиче и ме доведоха в харема да слугувам.

Лада се намръщи.

— Трябвало е да се бориш. Трябвало е да избягаш.

— Къде? Дълги години се гневях. И се боях. Но на света има много начини да упражняваш власт. И в неподвижността има власт. Можеш да придобиеш власт, като наблюдаваш, чакаш и казваш правилните неща на правилните хора в правилния момент. В това да си жена има власт — о, да, в тези тела, които гледаш с такова презрение, е събрана много власт. — Хюма прокара ръка по една от пищните си гърди, по корема и я опря на хълбока си. — Когато имаш нещо, което някой друг иска, имаш и власт.

— Но това нещо може да ти бъде взето. — Лада бе научила достатъчно за мъжете и за света, за да знае, че женското тяло не бе олицетворение на властта.

— А може и да бъде дадено в замяна на по-важни неща. Тези момичета, моите слугини, знаят това. Поне по-умните. Те ще прекарат години в постоянни усилия, в опити да достигнат до положение, което ще им даде някакъв контрол в ръцете. Умните ще се справят по-добре от онези, които са само красиви.

Погледът й бе толкова остър, че Лада усети как се изчервява под него. Тя пусна парчетата хляб в чинията пред себе си. Чувстваше се неловко, тромава и по-грозна от всякога. През по-голямата част от живота й това не я беше притеснявало — знаеше, че не е красива, че никога няма да привлече ничие възхищение единствено с външния си вид. Но Хюма бе използвала лицето си като оръжие, като инструмент, по начин, който Лада никога не би могла да приложи. Не беше й хрумвало, че привлекателността би могла да й осигури повече нишки за упражняване на власт.

Лада вирна брадичка предизвикателно.

— Аз мога да бъда силна и без да давам нещо, което притежавам. Спасих Мехмед.

Хюма си взе фурма и я засмука.

— Ммм. Да, спаси го. И се справи добре. Но нали не мислиш, че си единствената жена, убивала, за да го защити?

Лада се намръщи, объркана, после веднага съжали. Хюма успяваше да извлече информация от всичко. В момента прокарваше дългите си пръсти през душата на Лада просто като наблюдаваше изражението й.

Хюма се облегна на възглавниците си и вдигна ръка към челото си, от което ръкавът й се свлече, разкривайки бялата дъга на ръката й към лакътя.

— Такава трагедия беше когато най-големият брат на Мехмед се разболя и умря толкова внезапно. Да си отиде толкова млад! После пък другият брат на Мехмед и двамата му сина загинаха от ръцете на неизвестни убийци. О, каква скръб. Остана само един син, достатъчно голям да наследи престола, ако Мурад загине в битка! — Изражението й на престорена печал се смени с друго, по-зловещо, по-гневно. — Или ако реши да се оттегли и просто да хвърли единствения си останал наследник на вълците. Мурад застраши всичко, което толкова се старах да постигна.

На Лада й се завъртя главата.

— Но ти не можеш да излизаш от харема! Как успя да направиш всичко това?

— Забеляза ли мъжете, които работят тук?

Лада поклати глава.

— Точно както и трябва да бъде. Моите скъпоценни евнуси карат всички да се чувстват толкова неудобно. Мъжете не могат да търпят да ги гледат, измъчва ги мисълта през какво е трябвало да минат, за да станат такива, каквито са. Евнусите са роби, точно като мен, и също като мен са жертвали нещо. Отнели са им нещо безценно и незаменимо и с това са създали пространство за власт. Те са навсякъде из империята, във всяко по-важно домакинство. Работят като писари, като пазачи и са мои.

Хюма се изправи на възглавниците с толкова внезапно, рязко движение, особено на фона на досегашните й плавни жестове, че Лада се дръпна назад.

— Ти виждаш това — Хюма обгърна с жест стаята, сградата и накрая себе си — като затвор. Но бъркаш. Това е моят двор. Това е моят престол. Това е моето царство. Цената за него бяха свободата и тялото ми. — Тънките й вежди се вдигнаха, на устните се появи усмивка, но очите останаха сериозни. — Така че въпросът, дъще на Дракона, е какво си готова да жертваш? От какво би се лишила, за да получиш власт?

Това бе толкова различно от начина, по който й беше представила нещата Мара. Не да жертва себе си в името на по-висша цел, а да жертва част от себе си в преследване на лична облага.

— Аз… нищо, аз… аз… — заекна тя.

— Би ли жертвала сина ми?

— Какво? Не! Аз го защитих, аз…

— Би ли жертвала живота си такъв, какъвто би искала да бъде, за такъв, какъвто би могъл да бъде, ако управляваш редом със сина ми? — Хюма замълча и после се засмя пред измъченото лице на Лада. — Значи замисълът не е твой. Много добре. Можеш да си вървиш. Но искам да помислиш какво трябва да бъде пожертвано, за да си осигуриш бъдеще, в което ще бъдеш недосегаема. Искам да помислиш за Мехмед и неговото бъдеще.

Тя размаха ръка и Лада избяга.