Кирстен Уайт
Влизам в мрака (24)

22

При други обстоятелства изражението на пълно объркване по лицето на Лада би доставило огромно удоволствие на Раду. Тя винаги бе толкова самоуверена, че видът й сега, застанала в средата на стаята, замръзнала, обвила ръце около тялото си, с очи, стрелкащи се във всички посоки, би трябвало да се превърне в безценен спомен.

Само че Лада бе цялата в кръв, долната челюст на Мехмед трепереше, когато спря да говори, и двамата изглеждаха така, както открай време се чувстваше Раду.

Сега обаче не можеше да се чувства така. Беше им нужен.

— Трябва да отидем някъде другаде — каза той. — Достатъчно добре известно е, че сме приятели на Мехмед. Ако се появят и други убийци и тръгнат да го търсят, може да проверят тук.

Лада поклати глава и го изгледа умолително.

— Не можах да измисля къде другаде да се скрием.

Ако, както подозираха Мехмед и Лада, зад заговора стояха еничари, дворецът не беше сигурно място. Те нямаше как да разберат кой е организирал покушението, дали са самите войници, или войниците са действали по заповед на някого другиго. Ами ако хукнеха към някой съветник или паша и се окажеше, че са попаднали в лапите именно на човека, наредил Мехмед да бъде убит?

Не, трябваше да намерят сигурно място. Тайно място. Някъде, където никой друг не можеше да стъпи и където те можеха да стигнат бързо. Защото не можеха просто да избягат. Мехмед бе султанът и ако сега избягаха, той щеше да изгуби всичко.

Къде би могъл да се скрие един султан?

Раду щракна с пръсти.

— Харемът!

Ужасът върху лицето на Лада се задълбочи.

Мехмед се намръщи.

— Но те могат да проверят и там.

— Майка ти е там, нали?

Мехмед кимна.

— Но рядко си говорим.

Политическите игри в харема бяха толкова сложни, колкото и в двора, ако не и по-заплетени. Макар харемът да беше отделна общност, жените можеха да оказват невероятно влияние върху най-могъщия мъж на света, което ги превръщаше в политическа сила, с която всички се съобразяваха. Жената с най-голяма власт в харема и следователно в империята, бе майката на султана. Раду никога не я беше виждал, но главният евнух му беше говорил, че е интелигентна жена.

— Майка ти ще загуби най-много, ако те убият, затова ще те защити — каза Раду. — Освен това, пазачите там са евнуси, а не еничари. Ще бъдем на сигурно място и ще можеш да започнеш да разплиташ заговора.

Мехмед го стисна за рамото.

— Да! Да. Благодаря ти, Раду.

— Не! — Лада поклати глава. Все още гледаше като диво животно. — Не мога да вляза там! Ако жена влезе в харема, тя става собственост на султана!

Мехмед надникна през прозореца, от който бяха влезли, за да се увери, че пътят им е чист.

— Няма да те карам да го правиш, Лада, и…

— Това няма да има значение! Всички ще знаят, ще ме нарекат твоя наложница и…

Раду я хвана за ръката, вдигната във въздуха, обвинително сочеща Мехмед, и я стисна.

— И какво, ще стане невъзможно някога да си намериш съпруг? Каква трагедия. Сигурен съм, че от все сърце си се надявала да се задомиш за някой незначителен османски благородник, скъпа сестро.

Тя най-сетне срещна погледа му. Очите й пламтяха трескаво, безумно.

— Но тогава ще бъда негова.

— Мисля, че нашият Мехмед е достатъчно умен и знае, че никога не би могъл да претендира за собственост над теб. Нали така?

Гласът на Раду звучеше безгрижно. Той се обърна към Мехмед с весела усмивка. Дали от полумрака в стаята, дали от стреса, предизвикан от последните събития, но лицето на Мехмед изглеждаше забулено от… разочарование? Болка? После това изражение се смени с напрегната усмивка и той кимна. Гърдите на Раду също бяха стегнати от напрежение и страх, и от остра, горчива ревност.

Той я преглътна. По петите им имаше убийци. Лада беше убила човек. Трябваше да тръгват. Той каза една молитва в сърцето си и пое първи — спусна се надолу по каменната стена на двореца към земята. Мехмед тръгна след него, последван от Лада. Раду водеше, промъквайки се през градините, като избираше най-дълбоките сенки.

— Откъде познаваш пътя към харема толкова добре? — попита Мехмед. — Имам чувството, че го знаеш по-добре от мен.

Раду се изчерви и за миг изпита нужда да се защити, но в гласа на Мехмед не долови обвинение.

— Познавам главния евнух. Има забележителна колекция от карти и понякога го посещавам. Знаеше ли, че е роден в Трансилвания?

Мехмед отговори с изморен, но развеселен глас.

— Да, знаех този факт за третия по власт човек в империята ми.

— О.‍ Разбира се.

Нищо, че Раду бе дал идеята как да се спасят, пак всички останали знаеха повече от него. Той спря пред портата с охраната — страничен вход към харема. До нея имаше страж на пост, бялата му чалма се открояваше ясно в мрака. При първото си идване, Раду се беше опитал да открие разлики между евнусите и некастрираните мъже, но с изключение на това, че гласовете на евнусите не бяха нито толкова дълбоки, колкото мъжките, нито високи като женските, той не би могъл да каже кой е евнух и кой не е.

Стражът, който Раду бе виждал и преди, наклони любопитно глава към него, преди да забележи Мехмед зад Раду. Поклони се доземи и после застана мирно.

Мехмед изобщо не му обърна внимание, а направо го подмина. Раду кимна и стражът ги проследи с поглед. Мехмед влезе, без да почука, във външните покои на главния евнух.

Макар да бе късно, след няма и минута, откакто бяха влезли в стаята, се появи главният евнух. Той бе по-възрастен мъж, на около четирийсет, с бръчки по лицето и черти, които сякаш така и не бяха успели да решат как да изглеждат. Той се поклони на Мехмед и се усмихна на Раду. Окървавената Лада удостои единствено с бегъл поглед.

— Как мога да ти услужа, повелителю мой?

— Трябва да се видя с валиде султан. И се нуждая от подслон за през нощта.

— Разбира се. Чия компания бихте искали?

На Раду му отне миг да осмисли безгрижието, с което главният евнух бе задал въпроса. След още един миг осъзна какво има предвид. Лицето му пламна от неловкост, но и от любопитство. Това… Мехмед често ли идваше тук? Наслаждаваше ли се вече на ползите от султанския престол? Колко наложници бе събрал за краткото си управление? Имаше ли вече съпруга? Ислямът си имаше правилата за максималния брой жени, за които можеше да се ожени един мъж, но за султана се правеха изключения.

Как се чувстваха жените, когато бяха с него? Обичаха ли го? Чакаха ли всеки ден с надеждата тон да дойде?

Раду хвърли поглед към Лада, за да провери дали и тя си задава същите въпроси. Очите на сестра му бяха приковани в далечната стена на стаята, веждите й бяха свъсени. Бяха почистили кръвта по устата и ръцете й, но все още се виждаха следи. Тя изглеждаше дива и гневна, напълно различна от наложниците. Поне от начина, по който Раду си представяше, че изглеждат наложниците.

Раду си представяше наложниците като дойката, едри и меки, постоянно заети с шиене или суетене. Той знаеше, че не това е тяхното предназначение, но щом се опиташе да си представи това, главата му се размътваше и той се объркваше.

Гласът на Мехмед бе напрегнат.

— Не тази нощ. Тук съм по работа. Приготви и стая за спътниците ми. Лада ще има нужда от баня.

— Да наредя ли на слугите да я придружат до новата й стая?

— Не! — Думата излезе като вик и стресна главния евнух. — Не. Тя е тук като гост, не като… постоянна обитателка. Настани ни в крилото на пазачите.

— И никой не бива да разбере, че сме тук — додаде Раду, без да е сигурен дали е разрешено да говори, но притеснен, че Мехмед може да се е разсеял.

Мехмед му хвърли кратък поглед, изпълнен с благодарност.

— Да. Имам работа насаме с валиде султан и никой, дори пазачите ми, в случай че попитат, не бива да знаят, че сме тук.

Главният евнух кимна, отново се поклони и излезе от стаята, за да се заеме с приготовленията. Щом си тръгна, раменете на Мехмед се превиха. Той покри очи с ръка и наведе глава. Лада бе забелязала петно засъхнала кръв на ръката си и яростно я търкаше в полата на дрехата си в опит да я изчисти. Фактът, че полите й също бяха изцапани с кръв, изглежда, й убягваше. Раду стоеше между нея и Мехмед, без да знае от какво се нуждаят двамата, но подозиращ, че е едно и също.

Той отиде при Мехмед, вместо при сестра си, и прегърна султана през раменете. Мехмед се отпусна благодарно на рамото му. Раду погледна към Лада и протегна към нея свободната си ръка. Тя го изгледа с очи, натежали от изтощение и нещо, което подозрително напомняше печал. Преди да помръдне обаче, се върна главният евнух. Мехмед се изправи и се отдалечи от Раду, а Лада отново се втренчи в стената.

— Последвайте ме — рече главният евнух и Раду отново се озова най-отзад, извън кръга светлина, пръскана от лампата на евнуха.