Кирстен Уайт
Влизам в мрака (22)

20

Къде отиваш? — попита Раду, макар да знаеше отговора.

Лада довърши обуването на ботушите си. Носеше панталони под полата, която бе навлякла накриво и в последния момент.

— Да тренирам.

— Макар еничарите да отидоха да се бият?

— Има няколко останали.

Раду се намръщи.

— Толкова близка приятелка си станала с еничарите, че вече изобщо не те виждам.

Той се опита да прогони умолителния тон от гласа си, но беше толкова самотен. Мехмед бе все зает, а Раду се ужасяваше от мисълта да се превърне в досадна тежест, каквато бе за Лада и Богдан в детството им. Когато Мехмед го повикаше, той отиваше без въпроси и без бавене. Но ако Мехмед не го повикаше, Раду стоеше бездеен и апатичен.

Лада не отговори и Раду не успя да устои да пъхне ножа в раната.

— Помниш ли кога дойдохме тук?

— Разбира се, че помня. Минали са само няколко седмици. Глупав ли си?

— Не, имам предвид кога за пръв път дойдохме тук. С баща ни.

Тя се умълча. Никога не говореха за баща си, нито помежду си, нито с други хора. Напрежението издълба бръчици около очите на Лада — напрежение, което Раду също усещаше. Сякаш със самото споменаване на баща им някой щеше да се сети, че съюзът му с османците е развален и цената за това са животите на Лада и Раду.

— Ти непрекъснато ми се ядосваше.

— Аз и сега ти се ядосвам, Раду. Кажи каквото имаш да казваш.

— Ядосваше ми се, защото се сприятелих с врага. Яздех с еничарите, разговарях с тях. Просто сега ми е… забавно как те са твои най-близки приятели.

По лицето на Лада се изписа вихрушка от емоции. Вина, подозираше Раду, макар яростта, която я последва, да му беше по-позната. Най-сетне тя се спря на присмеха.

— Не съм длъжна да отговарям пред теб. Иди да пълзиш по корем пред бога им. Аз поне имам меч в ръцете.

Вратата се затръшна след нея и стаята опустя. Раду въздъхна и потърка лице с ръце, чудейки се какво точно бе постигнал, като разгневи сестра си. Искаше ли тя да спре да тренира с еничарите? Или искаше тя да признае, че е започнала да приема Одрин като свой дом? Защото ако тя го признаеше, тогава и той щеше да може най-сетне да признае същото.

Несправедливостта на ситуацията го тормозеше, това, че тя можеше едновременно да ги мрази и да ги харесва. Ако изобщо някой заслужаваше да се сприятели с еничарите, то това бе Раду. Той така и не беше открил Лазар и се чудеше какво е станало с него, мечтаеше си той да беше тук и да се шегува, да помогне на Раду да намери място, в което се чувства като у дома си, както преди толкова години в конюшнята.

Душата му трептеше и припукваше като фитил на свещ и Раду се отправи в търсене на Молла Гурани. Учителят бе в покоите си и четеше. Той измери Раду с поглед и стана.

— Да се разходим.

Лада обожаваше да коментира колко е скучен Молла Гурани и твърдеше, че той е син на овчар, който е бил твърде привързан към овцете си. По едно време повтаряше уроците му през нощта с блеещ, монотонен глас, докато Раду не започнеше да я умолява да спре, притеснен, че нейната версия ще замести истинските уроци в паметта му.

На Раду компанията на Молла Гурани носеше дълбок покой, аскетичният му вид го успокояваше и го караше да се чувства в безопасност. Спряха пред един шадраван и Раду на един дъх каза онова, което не можеше да признае на Лада. Беше стигнал съвсем близо, дори си бе помислил, че ако представи идеята си като част от таен план, който да спаси живота им, тя щеше да се съгласи. Но и в това бе сам, както винаги.

— Искам да приема исляма.

Молла Гурани само мигна и кимна, сякаш Раду бе казал нещо за времето.

— Никой не бива да знае. Тоест, допустимо ли е? Само аз и Бог да знаем за това?

— Истинското приемане на исляма е винаги нещо само между човек и Бог.

Раду си избърса челото с облекчение. Той се притесняваше, че ако Лада откриеше, че официално си е сменил религията, това ще сложи окончателен край на онова, което все още бе останало от връзката им. Каквато и да беше, Лада бе неговото семейство, неговото детство, миналото му. Трябваше да се държат заедно.

Покрай тях мина един мъж с официални, но необичайни дрехи. Беше слаб, с изпъкнало коремче, сякаш средата на тялото му бе луковица, от която растяха тънките корени на крайниците му. Лицето му беше лишено от косми. Не беше гладко избръснат, а напълно лишен от косми. Молла Гурани наклони глава и двамата мъже се поздравиха. Безкосменият погледна към Раду, сякаш очакваше да го представят.

— Раду е един от учениците ми. Раду, това е главният евнух — каза Молла Гурани.

Раду знаеше, че това е вид титла, но не знаеше точно колко почтителност трябва да демонстрира. Засрамен, той попита:

— Какво е евнух?

За пръв път откакто Раду го познаваше, Молла Гурани придоби вид, сякаш се чувства неудобно.

Главният евнух, от друга страна, се усмихна и направи знак на Раду да тръгне с него.

— Разходи се с мен и ще ти разкажа.

 

 

 

Раду стоеше потопен до шията във водата. Сгъна колене и на повърхността останаха да се подават само носа и очите му. Парата, която се вдигаше около него, размазваше фигурите от бели и сини плочки и всичко се превръщаше в главозамайваща смесица от горещина и цвят. Във Влашко се къпеха само през лятото, когато прекарваха известно време край брега на Арджеш. През останалото време се миеха с кърпи и легени. Банята бе османски лукс, който Раду ценеше високо.

Лада не се наслаждаваше на подобни удобства. Макар в дворцовата баня да имаше определени часове, заделени за жените, Лада отказваше да се къпе там. Имаше и постоянна частна баня за жени, но тя пък се намираше в харема. Лада, разбира се, не можеше и не желаеше да стъпва там. Раду бе чувал истории за жени, които влизали в харема, за да се разведат със съпрузите си. Главният евнух знаеше повече истории от всеки друг и Раду обожаваше да го слуша как ги разказва.

Нямаше значение. Лада бе свободна да прекарва времето си с войниците, отвратителните им шеги и още по-отвратителната миризма. Раду прекарваше своето време в изучаване на свещените текстове и учението на Пророка. Усещането, което създаваше в него четенето на светите думи, той можеше да сравни само с дългите следобеди, които бе прекарвал в компанията на дойката си, седнал пред огъня, отделен от останалия свят. Той не можеше да го опише по-точно и го криеше, доколкото можеше, от Лада, но щом чуеше призива за молитва, в сърцето си изпитваше чувството, че си е у дома.

Искаше му се да поразмишлява малко повече върху тази тема и да упражни думите, с които щеше да приеме исляма и които толкова пъти бе повтарял наум, но никога на глас, затова усамотението в банята му дойде добре. Той винаги идваше да се къпе в необичайни часове, за да избегне тълпите. По тялото му бяха започнали да никнат косми, а краката го боляха всяка нощ от безпощадния ход на времето, което го теглеше напред, далеч от детството. Освен това, топлата вода оказваше необичаен ефект върху зараждащата се в него мъжественост, който той доста харесваше, но предпочиташе да изпитва насаме.

Горките евнуси. Макар главният евнух да му беше казал, че кастрирането и продажбата на султана са били единственото бъдеще, което родителите му могли да му осигурят, Раду не мислеше, че това е било особено добро бъдеще. Главният евнух бе могъщ, вярно, управляваше целия харем и познаваше тайните на империята, но на каква висока цена!

Раду затвори очи, отпусна ръце на повърхността и усети как напрежението се отмива от него.

И тогава някой го сграбчи за глезените и го дръпна под водата.

Той започна да рита трескаво, изпаднал в ужас, припомни си как Мирча толкова пъти бе потопявал главата му под водата във фонтана, докато пред очите му не притъмнееше и дробовете му почти не избухнеха от жажда за въздух. В паниката си мозъкът на Раду роди ужасяваща мисъл. Да не би Мирча да бе убит в битка и сега духът му идваше да завлече Раду в ада със себе си?

Викът му изпълни водата с мехурчета, но в следващия миг кракът на Раду стъпи върху нечие рамо и той успя да се освободи. Изхвърча на повърхността, гълтайки въздух.

Мехмед изскочи от водата до него, с блеснали бели зъби, с вода, стичаща се по лицето му. Нямаше дух. Беше шега на Мехмед, не изтезание на Мирча. Смехът на Мехмед отекна из банята и изпълни пространството, обвил двамата като пашкул.

Раду имаше чувството, че вдишва смеха на Мехмед, топъл и тежък, че той влиза в дробовете му и полепва по кожата му.

— Стресна ме. — Езикът му бе надебелял, непохватен в устата му. Дни наред не беше зървал Мехмед, а насаме не го бе виждал от няколко седмици.

— Да, това е очевидно. — Устните на Мехмед се извиха в палава усмивка. — Изглеждаше, сякаш всеки момент ще заспиш. Притесних се да не се удавиш.

— Ами благодаря ти, че ме спаси от удавяне, като ме завлече под водата в опит да ме удавиш.

Мехмед се поклони с преувеличена драматичност. Изглеждаше трескав, бузите му бяха прекалено зачервени, не беше само от горещината в банята. Войната не вървеше добре, въпреки че бащата на Мехмед неохотно бе поел командването.

— Има ли добри новини?

Гърдите на Раду се стегнаха от здравите нишки надежда, опасани около тях. Усещането беше странно и той не знаеше какво да мисли за него. Надяваше ли се армията на Мехмед да победи? Това предателство ли беше, щом той знаеше, че собственият му брат е пълководец във войната? Ако османците победяха, това щеше ли да увеличи опасността да убият Лада и Раду заради предателството на баща им, или да я намали? И накрая, видял облекчението, блеснало в черните очи на Мехмед, Раду осъзна на какво се е надявал. Беше се надявал на най-доброто за приятеля си. Независимо какво означаваше това за самия него.

Мехмед вдигна ръце във въздуха и изпръска и двама им с вода. Жестът беше по детски игрив, безгрижен. Откакто се бяха върнали в Одрин, при политиката, изискванията и войната, Мехмед се беше държал твърдо, без да се отпуска и за миг. Раду се засмя от радост, че го вижда отново отпуснат, както преди.

— Баща ми е удържал победа при Варна. Кръстоносците са победени. Хунияди побягнал като куче, а главата на унгарския крал пътува насам на върха на бащиното ми копие!

Раду се усмихна колкото можа по-искрено, но вътрешно продължи да се тревожи какво значи всичко това и как щеше да се отрази на самия него.

Лицето на Мехмед стана замислено.

— Баща ти го е нямало.

С престорен насмешлив тон, точно обратното на онова, което изпитваше в момента, Раду сложи ръка на гърдите си и каза:

— Баща ми, страхливецът? Да пропусне битка, в която безсрамно подкрепя и двете страни? Изумен съм.

— Не знам каква е съдбата на Мирча.

— Съдбата на Мирча няма никакво значение за мен. — Горчивината, натежала в думите му, разкри преструвката в равнодушния глас.

Мехмед сложи ръка на рамото му, тежестта й едновременно успокояваща и странно вълнуваща. Тази тежест караше Раду да се чувства истински по начин, който обикновено му убягваше, въпреки усилията.

— Всичко ще се нареди — каза Мехмед. — Ще има нов договор. И баща ми иска да остана на престола. Аз… мисля, че съм готов. Знам, че планът ни не беше такъв, но последните няколко седмици промениха решението ми. Искам това. Мисля, че мога да бъда султан.

На последните думи гласът му се издигна, намекът за въпрос остана да виси във въздуха.

— А аз мисля — каза Раду и сложи ръка на рамото на Мехмед, — че ти ще бъдеш най-великият султан, който народът ти някога е имал.

— Лада не вярва в мен. — Устата на Мехмед се изкриви насмешливо. — Тя не вярва в никого, освен в себе си.

Раду поклати глава — толкова ясно усещаше разстоянието помежду им и водата, която свързваше телата им. В този момент се чувстваше в безопасност, щастлив и по-близък до Мехмед, отколкото до което и да е друго човешко същество в живота си.

— Аз вярвам в теб и за двама ни.

Раду знаеше, че Мехмед може да се справи. А той щеше да е до Мехмед, за да му помага. Лада също, макар да се преструваше, че мрази живота в Одрин. Светът и бъдещето им се разкриваха пред Раду като извисяващия се свод на джамията. Нагоре към небето.

Мехмед кимна сериозно.

— Не се притеснявай за баща си. Докато аз съм на престола, ти си под моя закрила. Ще се погрижа никой да не те нарани.

Раду затвори очи от облекчение. Най-сетне някой го беше грижа за него, достатъчно, че да го закриля. Някой, който освен това имаше и властта да го направи. Това обещание бе напълно различно от клетвата на Лада, че никой, освен нея няма да го убие. Той премигна, за да скрие прочувствените сълзи, натежали в ъгълчетата на очите му, и кимна.

— Но… може би ще можеш да направиш така, че никой да не казва на баща ми, че сме в безопасност.

Мехмед вдигна вежди въпросително.

— Той не заслужава да бъде спокоен. Нека си мисли, че е станал причина за смъртта ни. Нека го трови каквато вина е в състояние да изпитва.

— Звучи разумно. Макар аз да съм благодарен за слабостта на баща ви. Без нея нямаше да получа приятелството ти. И това на Лада.

Раду светна.

— И аз съм благодарен.

Отне му секунда да забележи как изражението на Мехмед се промени от искрено на палаво и в следващия миг глезенът на Мехмед се уви около този на Раду и го потопи под водата.

Раду изскочи на повърхността, кашляйки, а Мехмед заплува към другия край на басейна — оставяше диря от смях. Раду заплува след него и парата, толкова гъста, че изглеждаше като живо същество, за миг се вдигна и разкри фигурата на мъж, който седеше в един ъгъл на банята незабелязан.

Наблюдаваше ги.

Парата се спусна отново над всичко и скри мъжа, но Раду го бе познал — Халил паша. Смехът на Мехмед отекна из банята, безплътен, отскачаше от стените и тавана, кънтеше като предупредителна камбана.