Кирстен Уайт
Влизам в мрака (21)

19

Янош Хунияди, войвода на Трансилвания,

Пиша Ви по повод общия ни интерес от победата над турските неверници и опазването на християнските земи на Трансилвания, Влашко и самия Константинопол. Познавате ме — аз съм дъщерята на Влад Дракула, войвода на Влашкото княжество. Последните няколко години прекарах в османския султански двор като залог за верността на баща ми към султана.

През това време научих много тайни. Копнея да смажем чумата на исляма, която трови земята, и Вие можете да ми помогнете. Мурад току-що се отказа от султанския престол и го предаде на младия си син Мехмед. Мехмед действа прибързано и не е подготвен. Той е фанатик, мечтаещ да превземе Константинопол. Не се радва нито на уважението на войската си, нито на верността на народа си. Ударете сега. Ударете силно. Подсигурете границите ни, отблъснете неверниците, заличете мръсотията от християнските земи.

Очаквам с нетърпение деня, в който ще бъда освободена от това змийско гнездо и ще мога да се присъединя към Вас в опазването на Влашко, Трансилвания и благословения Константинопол.

Владислава Дракула, Дъщеря на Дракона

Лада заби коляно в корема на Николае, пропуснала на косъм слабините. Той се сгърчи и загуби равновесие. Тя продължи настъплението — започна да го удря с дървения ятаган за упражнения, докато той изпусна своя и с препъване отстъпи назад. За да е по-интересна схватката, тя също хвърли ятагана.

Мразеше завръщането в Одрин. Мразеше начина, по който този град я караше да се чувства, сякаш е затворена в клетка, а още повече мразеше илюзията, че в Амасия е била свободна. Свободата по тези земи бе лъжа, бляскава фантазия, която я прилъгваше да заспи, да приеме съдбата си, да забрави.

Тя не бе свободна тук и никога нямаше да бъде.

Не беше виждала Халима или Мара и не знаеше дали все още са в столицата, или Мурад е взел съпругите си със себе си. Надяваше се, заради Халима, че ги е взел, а заради Мара се надяваше да ги е оставил в Одрин.

Но нямаше желание да вижда която и да е от двете или да размишлява по темите, които бяха повдигнали при срещата им.

Засега с Раду стояха и чакаха. Мехмед се беше смял възторжено на твърденията на Лада в писмото й до Хунияди. Раду също се беше смял, макар да бе хвърлял ужасени погледи към сестра си над рамото на Мехмед. Той разбираше истината във всяка дума.

Докато чакаха да видят дали Хунияди ще захапе стръвта и дали една нова война ще заплаши сигурността на империята и ще подмами Мурад обратно на престола, Мехмед управляваше. През двете седмици, откакто бяха пристигнали в Одрин с новия османски султан, Лада не го беше виждала изобщо. Придворните то бяха отвели, бяха го потопили и твърде добре познатия му отровен поток от дрязги и съюзи. Имаше повече от първите и по-малко от вторите. Никой не се радваше на новия млад владетел.

Лада бе сигурна, че той ще се прекърши под този натиск, но въпреки кроежите, цедящи да върнат баща му на престола, Мехмед се беше справил с трудната задача. Не прекланяше гръб пред никого и посрещаше предизвикателствата с открито лице, нетърпелив да научи нещо ново.

Но сега всички врати, водещи към него, бяха затворени. На Лада й липсваше понякога и тя го мразеше за това. Права бе да го отблъсне. Ако му се довереше, той рано или късно щеше да я нарани.

Тя замахна с юмрук към главата на Николае. Той вдигна ръка, за да блокира удара, и тя нанесе друг, смъртоносен, с дървения си кинжал.

Николае се засмя и драматично се строполи на земята.

— Отново умрях, и то от ръцете на най-грозното момиче на света. — Той й се изплези, с лице, сгърчено в гримаса.

Лада го срита в корема.

— Аз не съм момиче. Кой е следващият?

Другите еничари, събрани в рехав кръг около Лада и Николае, запристъпваха от крак на крак, без да се поглеждат. Николае се надигна на лакът.

— Сериозно? Страхливци!

— Още имам синини от миналия път.

— Не мога да седна от болка.

— Тя се бие нечестно.

Иван дори не отговори. Той не беше простил на Лада за това, че го победи, когато се запознаха. Отказваше да се бие с нея и рядко даваше знак, че забелязва присъствието й.

Лада се засмя, разкривайки всичките си остри зъби.

— Понеже на бойното поле честният бой е толкова важен. Ще умреш с нож, забит между ребрата, но пък с чиста съвест, че си се бил по всички правила.

Тя вдигна тъпия си тренировъчен ятаган, захвърлен край кръга зрители, и го размаха във въздуха пред гърлата на еничарите.

— Предпочитам да умра тук, от твоята ръка, отколкото на бойното поле в името на малкия фанатик — каза Николае. Останалите еничари замърмориха в съгласие. Бяха започнали да се оплакват на все по-висок глас от Мехмед, от работата си, от заплатата. Лада не пропусна да забележи, че оплакванията се правят без никой да се интересува кой ги чува, което значеше, че еничарите не се бояха от порицание или наказания.

— Какво става тук? — Един нисък мъж с пронизващи тъмни очи и ухо, от което бе останала само основата, нашарена с жестоки белези, излезе на тренировъчния терен. Еничарите застанаха мирно.

— Тренираме, господине. — Николае гледаше право напред, сякаш ако не гледаше към Лада, командирът нямаше да я забележи.

Тя срещна погледа на мъжа, без да мигне.

— Упражнявам се заедно с еничарите.

— Откога?

— От няколко месеца. Пристигнахме заедно от Амасия.

— В Одрин не сме толкова нехайни, колкото са пограничните райони. Ще се махнеш оттук. — Той се обърна в знак, че тя може да си тръгва.

— Не.

Той наклони глава настрани.

— Не?

— Не. На никого не преча, а на вашите хора предизвикателството със сигурност им се отразява добре.

Мъжът се обърна към Николае.

— Покажи на това момиче, че няма място на бойното поле сред еничарите.

Николае направи гримаса и си потърка врата.

— Трябва ли, Илиас?

— Да не ти прозвуча като молба?

— Но аз току-що се бих с нея. Накарай някой друг.

По лицето на Илиас се изписа неверие. Той направи знак на един от другите еничари. И той беше румънец, затова Лада веднага го беше харесала. С нещастна въздишка, Матей пристъпи напред и взе един тренировъчен ятаган. Лада още не се беше изправяла срещу него в двубой. Одринските еничари винаги стояха настрана, объркани и подозрителни, докато еничарите от Амасия вече бяха свикнали с нея.

Матей беше в прилична форма, точните му движения в синхрон с дребното му, но мускулесто тяло. Лада го обезоръжи и повали на земята с шест движения. За следващия еничар й потрябваха четири. Третият се оказа по-труден, затова мина цяла минута, преди да надвие и него.

— Достатъчно! — Илиас взе ятаган и закрачи към центъра на арената.

Лада нападна първа, тя винаги нападаше първа. Той очакваше атаката и блокира удара й със сила, от която зъбите й се разклатиха. Той сякаш знаеше какво ще направи тя, преди да го е направила, четеше я със същата лекота, с която Раду усещаше емоциите на хората.

След няколко неуспешни атаки Илиас хвана края на ятагана й и го откъсна от ръката й. Вместо да се предаде, Лада с крясък се хвърли към него, избегна ятагана и доближи кинжала, който бе извадила от скритата ножница под ръкава си, до гърлото му.

Той я удари с глава и я събори.

Яркото синьо небе се завъртя над нея. Илиас се появи пред очите й, протегнал ръка. Тя я пое и той я издърпа. Тя отказа да се олюлее, макар главата й горчиво да съжали за това.

Илиас я огледа.

— Продължавайте — каза той и си тръгна.

— Изгубих — каза Лада, с ръка на челото.

— Не — отвърна Николае и преметна ръка през раменете и. — Сигурен съм, че това значи, че ти победи.

— Лада!

Тя се обърна намръщена и видя Раду да тича към нея. Едва си поемаше дъх. Лада приклекна в бойна поза, търсейки онзи, който го преследва, готова да го убие, който и да беше той. Вместо това Раду я сграбчи за раменете. Очите му блестяха от паника, от вълнение или и от двете.

— Хунияди. Папата. Обявили са кръстоносен поход. Вече са тръгнали.

Лада премигна. Дори когато пишеше писмото за Хунияди, тя се съмняваше, че някой ще я послуша. Трябва вече да са били близо до решението за нова война, чакали са подходящия момент. И го бяха дочакали. Тя отметна глава назад и се разсмя — звук като лай, пресеклив като лая на бездомните кучета, които се влачеха по улиците на Търговище.

— Хунияди! Кръстоносен поход!

Матей кресна някаква заповед и еничарите си тръгнаха, инстинктивно оформяйки боен ред, докато вървяха към казармата, за да получат повече информация. Раду не беше пуснал Лада. Пръстите му я стискаха болезнено. Лада се вгледа в лицето му, където все още се виждаха напрежение и страх.

— Какво? Нали това искахме. Мехмед го искаше. Това ще принуди Мурад да се върне на престола.

Раду поклати глава.

— Не, това не е всичко. Татко… той също е пратил войска. Мирча води отряд румънци.

В продължение на един кратък, славен момент, сърцето на Лада се преизпълни от гордост заради баща й. Той най-сетне бе намерил смелост да защити народа си срещу…

Срещу страната, която бе взела живота й и този на Раду в залог.

— Той ни е пожертвал — прошепна Раду.

Лада стисна дръжката на тренировъчния ятаган толкова силно, че пръстите я заболяха. Приказките на Мара за дълга към страната ти не струваха нищо, щом страната ти не я беше грижа за нейния дълг към теб.

— Той ни пожертва преди години. Но проклета да съм, ако позволя да ни убие.

Тя пусна ятагана, сграбчи Раду за китката и го повлече след себе си към главната сграда на двореца. Главата я болеше, на мястото, където черепът на Илиас бе срещнал нейния, вече се надигаше цицина, но тя нямаше време да се отдава на болката.

— Мехмед няма да позволи да ни убият. Сега той е султанът.

Раду звучеше така, сякаш се опитваше да убеди себе си.

Лада изсъска, едва се удържа да не се разсмее от тази ирония.

— Нали организирахме събитията, за да върнем баща му на престола. Мехмед може скоро да спре да има думата по който и да е въпрос. Трябва да бягаме. Веднага. Можем да се измъкнем в суматохата, докато войската потегля.

— С какви провизии? С какви пари? Дори да успеем да излезем от града, няма как да стигнем до Влашко.

Лада спря рязко пред вратата към скромните им покои в двореца. Мехмед крачеше напред-назад в стаята, сключил ръце зад гърба си, с набръчкано от тревога лице. С него бяха отряд пазачи и Халил паша, главният съветник, когото бе наследил от баща си. Мъжът, отговорен за плена на Лада. Щом Халил паша бе тук, значи Мехмед вече нямаше да може да защити Лада и Раду. Пръстите й пропълзяха към ножниците на ръцете, откъдето не бе извадила кинжалите.

Мехмед вдигна поглед. Изражението му не се промени. Лада вирна брадичка предизвикателно. Ако се готвеха да накажат нея и Раду за действията на баща им, тя нямаше да се предаде без бой. Първият, осмелил се да докосне Раду, щеше да умре.

— Ето ви и вас! — Мехмед се втурна напред и им направи знак да го последват. — Свободен си, Халил паша.

Значи пазачите не бяха тук за Лада и Раду. Лада остана напрегната.

Възрастният мъж присви очи.

— Имаме още много неща за обсъждане.

— Казах, че си свободен!

Лада отбеляза с интерес присмеха, изписан на лицето на Халил паша, и сприхавия тон на Мехмед. Това не беше тонът на човек с власт.

Тя срещна хитрите очи на Халил паша. Докато той излизаше, тя почти видя нишките, проточили се след него, закачащи се за всичко, до което се докоснеха. Мехмед бе султанът, но властта не беше в неговите ръце.

Пазачите ги придружиха до новите покои на Мехмед, още по-пищни и главозамайващи от предишните. Той нареди на пазачите да останат отвън, затръшна вратите и се хвърли върху една възглавница.

— Той няма да дойде.

— Какво? — Лада закрачи покрай стените, следвайки златните орнаменти, изрисувани по тях.

— Баща ми. Отказа да дойде и да поведе войските. Казва, че сега аз съм султанът и това е моя работа. Ще я свърша колкото мога по-добре. Но не съм готов да се изправя срещу Хунияди!

Раду заговори. Гласът му бе пронизителен и трескав заради облекчението, което изпита, разбрал, че все още са в безопасност. Засега.

— Лада ще ти разкаже за тактиките на Хунияди. Тя ги е изучавала.

Очите на Лада прерязаха Раду като ножове.

— Да, и мога да ти кажа, че той и войската му са благословени от Бог и в тях пламти жарта на новия кръстоносен поход. Че Хунияди използва каруци за подвижни барикади, че е организиран, бърз и безмилостен. Че той и съюзниците му чакат тази възможност за обединение от години и ще връхлетят върху империята ти като ято скакалци. И също, че твоите еничари — войниците, които трябва да ти се подчиняват безпрекословно, те наричат с насмешливи прякори зад гърба ти и се оплакват от ниски заплати и лошо отношение. Мога само да предполагам, че и сред спахиите не си особено обичан.

Спахиите рискуваха да изгубят още повече, ако султанът се провалеше. Те имаха земи и богатства, престиж и влияние. Еничарите имаха само живота и заплатата си.

Мехмед вдигна ръце отчаяно.

— Знам, че не съм готов да се изправя срещу Хунияди! Планът изобщо не беше такъв. Трябва ми баща ми!

Гласът му пресекна на последната дума и Лада осъзна с пристъп на болка, че и той бе хвърлен на вълците, точно като нея и Раду. Баща му го беше изоставил, беше го пожертвал точно толкова категорично, колкото техният баща бе пожертвал тях. Ако тази война не го погълнеше, щяха да го направят хора като Халил паша.

Лада въздъхна, седна до Мехмед и се облегна, за да разгледа великолепието на геометричните украси по тавана.

— Баща ти казва, че ти си султанът.

Мехмед раздразнено изцъка с език.

— Да, това е проблемът.

— Това е решението. Щом ти си султанът, той е длъжен да се подчини на заповедта ти да дойде и да поеме командването на войските. А ако не си ти султанът, той пак трябва да се върне и да поведе войските.

По лицето на Мехмед бавно плъзна усмивка.

— Лада, мисля, че те обичам.

Тя го удари силно с юмрук по рамото и той се олюля, вперил невярващ поглед в нея.

— Как смееш да ме удряш!

— Смея и още как. Сега иди да напишеш писмо до баща си. Кръстоносците не чакат, затова и ти не чакай.

Мехмед отиде да си вземе принадлежностите за писане, а Раду започна да кърши ръце, застанал насред стаята.

— Ами баща ни? Какво ще кажем?

— Нищо няма да кажем. Нищо няма да правим. Никой не буди спяща мечка, за да я попита какво ще направи, след като се събуди.

— И все пак, мисля, че имам идея. Която ще ни осигури безопасност.

Лада изпухтя презрително.

— Аз пазя и двама ни. Помниш ли какво ти казах в конюшнята, след като те отървах от мъченията на Мирча?

Една усмивка най-сетне разведри тревожното изражение на Раду. Изписа се на лицето му с красота, съперничеща на тавана.

— Че няма да позволиш никой друг да ме убие.

— Тази чест е само и единствено моя.

Раду най-сетне се успокои, просна се по гръб на една възглавница и разпери широко ръце. Той все още беше дете в толкова много отношения и Лада искаше такъв и да си остане.

Или веднъж завинаги да забрави детството.

Тя така и не можеше да реши кое от двете й се иска повече и това я ядеше отвътре.

След като Раду вече не гледаше към нея, Лада позволи на усмивката си да се претопи в пресметлива съсредоточеност. Трябваше да ги опази от гнева на Мурад. Трябваше да използва управлението на Мехмед в полза на себе си и на Раду, но не знаеше как.