Кирстен Уайт
Влизам в мрака (20)

18

Раду седеше зад Лада и решеше косата й, принуждаваше я да се подчини. Лада изсъска, когато я оскуба за пореден път.

— Не мърдай — каза Раду, без да обръща внимание на плесването през ръката. Седяха възможно най-близо до огнището — дебелият килим под тях не беше кой знае колко полезен срещу дълбокия студ, лъхащ от планината под крепостта.

Вратата към покоите им се отвори със замах. Мехмед нахлу като вихър, пребледнял, с разширени очи. Раду изпадна във възторг. Мехмед рядко идваше при тях тази зима, след жестоките думи на Лада в онази нощ на планината. Сега Лада учеше сама. Макар Раду и Мехмед да учеха заедно, между тях бе зейнала пропастта на някаква нова официалност. Раду мразеше това разстояние, което ги делеше, и мразеше Лада, за това, че го бе създала.

Първоначалната радост на Раду угасна, когато осъзна, че нещо не е наред. Той изпусна четката и се втурна към Мехмед. Заведе го до една възглавница, наля вода в една чаша и му я подаде.

— Какво има? Какво се е случило.

— Братята ми — каза Мехмед, вперил празен поглед в чашата. — По-големите ми братя са мъртви. От месеци. И никой не ми е казал.

— О, Мехмед, много съжалявам. — Раду обгърна с ръка раменете на Мехмед и го привлече към себе си. Мехмед първо се напрегна, но после се отпусна до Раду. Раду можеше да затопли цялата стая с щастието, което запали в гърдите му тази близост след толкова мразовити седмици.

— Ти изобщо познаваше ли братята си? — Лада се отпусна назад и се заигра с кичур от вече гладката си коса.

Мехмед поклати глава зашеметено.

— Не, всъщност не. Майките им бяха важни съпруги. Братята ми бяха възпитавани като престолонаследници.

Майката на Мехмед бе наложница, робиня. Мехмед рядко говореше за нея, но когато я споменеше, Раду слушаше със завист. Дойката му липсваше, както и самата идея за майка.

Лада изправи гръб, внезапно заинтригувана.

— А сега?

— Сега и двамата са мъртви. Баща ми най-сетне е сключил мир с Хунияди. Изморен е, на душата му е тежко и най-много му се иска да се оттегли в имението си в Анадола и да прекара остатъка от дните си в пиянство, мечти и разговори с философите си.

Мехмед им показа парче пергамент, което досега бе стискал в ръка. Лада стана, взе листчето и го разгледа. Мехмед опря глава на рамото на Раду. Раду се опита да не мърда, дори когато мускулите му закрещяха да се раздвижи, защото се боеше движението да не стресне Мехмед, сякаш той бе птиче.

Лада се отпусна тежко върху най-близката възглавница и отново прочете посланието.

— Той е абдикирал. Оставил е престола на теб. Дава ти титлата султан под знамената на новия мир.

Подът изчезна изпод Раду. В ушите му зашумя вятър, макар в стаята да не ставаше течение. Мехмед, неговият Мехмед, бе получил престола на Османската империя. Една от най-могъщите държави на света щеше да се увие около раменете му като божествена мантия. Какво означаваше това за Раду и Лада? Щяха ли да им позволят да останат с Мехмед?

Щеше ли Мехмед да ги изпрати обратно във Влашко?

— Аз бях трети в реда за престола. Никой никога не е предполагал, че именно аз ще го наследя. А и съм прекалено млад. На дванайсет съм! — Ръката на Мехмед трепна и разля вода.

Раду внимателно взе чашата от ръката му, сложи я на масата и после взе ръцете му в своите.

— Какво ще правиш?

— Нищо не мога да направя.

Лада се изправи. Пусна пергамента на земята и го настъпи. Раду се беше уплашил, а Лада се беше ядосала.

— Можеш да направиш нещо. Можеш да спреш да седиш там и да трепериш от страх. Можеш да се изправиш като владетел, да си облечеш най-хубавите дрехи и да влезеш в Одрин като истински султан.

Мехмед вдигна очи, пълни със сълзи, към нея.

— Ти не разбираш. Дворът… там никога няма да ме приеме. Не се предполагаше аз да стана султан. Те ще ме погълнат жив. Нямам съюзници, никой не е на моя страна.

Лада се усмихна злобно и заговори с най-жестокия си подигравателен глас:

— Значи ще докажеш, ще съм права. Мислех, че според теб вярата е най-голямата ти сила.

Чертите на Мехмед се изостриха.

— Вярата ми наистина е моята сила.

— Значи твоят бог е на твоя страна. Какво може да направи един султански двор, пълен с подлизурковци и вечни съперници, срещу такъв съюзник? Увий се в бронята на вярата. Вземи си престола.

Мехмед бутна ръцете на Раду и се изправи, изпънал рамене, с изправен гръб. Изгледа Лада отвисоко. Под слабото тяло, зад лицето, което едва беше започнало да придобива мъжки черти, Раду видя проблясък на онова, в което можеше да се превърне Мехмед. Той потрепери.

— Ще бъда султан — изръмжа Мехмед. — Когато седна на престола, ще стана ръката Божия на света. Ще изпълня предопределението, дадено ми от Пророка Мохамед, мир нему, и ти ще разбереш, че той е бил прав.

Той се преви, изгубил пламъка, който бе горял в него допреди миг.

— Но имам нужда от време. Искам да направя нещо повече от това просто да седя на престола. Искам да управлявам.

— Как може някой да очаква от теб просто да управляваш? — попита Раду и побърза да добави: — Ти ще бъдеш велик владетел. Така е правилно, сам Аллах ти дава престола.

Щом го каза, Раду разбра, че е истина. Той бе видял какъв е Мехмед, в какво може да се превърне. Мехмед бе умен и верен, хитър и силен. Когато се молеха заедно, Раду усещаше молитвата по-дълбоко, отколкото ако се молеше сам, сякаш самата душа на Мехмед бе по-силна от душите на всички останали.

Лада почука с пръст по брадичката си.

— Мисля, че можем да помогнем. Баща ти абдикира заради мира с Хунияди, нали така?

Мехмед кимна и се намръщи с любопитство. Раду се тръшна на земята. Закри очи с ръце и простена. Твърде добре познаваше сестра си. Каквато и помощ да предложеше, нещата нямаше да свършат добре.

— Много добре, султан Мехмед. Отиваме да си вземеш престола. — Лицето на Лада се изкриви в усмивка, на която и вълк би завидял. — И понеже баща ти е абдикирал само защото се е чувствал в безопасност след мира с Хунияди, ние ще започнем война.