Кирстен Уайт
Влизам в мрака (19)

17

Лада се събуди от ръка, запушила устата й.

Тя нанесе два бързи удара. Целеше се в бъбреците. Нападателят й се търкулна настрани.

— Лада! Спри!

Тя седна в леглото и присви очи към тъмнината.

— Мехмед?

Той изстена в отговор.

— Какво правиш в стаята ми?

— Измъкваме се навън.

Тя забеляза очертанията на друга фигура в стаята. Раду. Раздразнена, Лада падна обратно в леглото и се претърколи по корем. Но нямаше смисъл. Внезапната тревога, която я бе събудила, бе обрала всякакви остатъци от сънливост и тя знаеше, че ще прекара няколко часа в преследването им, преди да се успокои дотолкова, че да заспи отново. А и беше… любопитна.

— Добре. — Тя отхвърли завивките и грабна една туника, която навлече върху нощницата си. Върху нея сложи наметало и с нетърпелив жест подкани Мехмед и Раду да водят.

Вместо да излязат през вратата, те се покатериха върху леглото й и минаха през тесния прозорец. Крепостта в Амасия бе стара, грохнала тежко върху земята. По цялата й дължина се простираше стена, нерядко погълната от дървета и скали. С времето бяха добавени няколко по-приятни за окото пристройки — няколко балкона, кула в съвсем различен стил, както и крилото, в което живееха Лада и Раду. Освен това неотдавна бяха пребоядисали крепостта в бяло със сини ивици, а по кулата бяха изрисувани спираловидни линии.

Лада избягваше да прекарва много време в сградата, предпочиташе да стои при еничарите или да се катери по дърветата в планината. Мехмед пък рядко излизаше. Когато все пак тримата решаха да се измъкнат незабелязано, го правеха през деня, когато ходеха при тайното езеро, но сега дори през деня бе твърде студено за плуване, да не говорим за през нощта.

Те вървяха покрай дърветата, без да навлизат в гората, по течението на реката в низината. Когато се отдалечиха от крепостта, пътеката започна да се изкачва. Местността бе камениста, покрита с ниски, проскубани храсти и намирането на пътя в мрака бе трудна работа.

— Къде ме водите, идиоти такива?

— Търпение, Лада — каза Мехмед.

— Ще започна да спя с нож.

— Ако имаше нож, щеше да ме убиеш!

— Именно. И после щях да продължа да спя.

Раду изсумтя.

— Няма по-приспивно нещо от пресния труп.

Мехмед посочи напред, към някакви силуети, извисяващи се в мрака. Лада ги помисли за огромни камъни, откъснали се от снагата на планината, но когато приближи, видя, че са внимателно оформени, издълбани в скалата. Тунелът на Ферхат към Ширин! Завладя я възторг, заля я вкусът на чиста, студена вода и звукът на биещи сърца.

В следващия миг осъзна какво стои пред нея.

Гробници.

— Чии са? — попита тя, за да прикрие неочакваното си, срамно разочарование. Тя прокара ръка по един от надгробните камъни. Имаше нещо издълбано в него, но толкова изтрито, че едва се усещаше.

— Понтийски владетели, които са живели преди повече от хиляда години.

— Как са се казвали?

— Никой не помни.

Тя положи длан върху хладния варовик над една от гробниците. Никой не помнеше имената на владетелите, но те все още бяха тук, наглеждаха земята.

Мехмед постели наметалото си на земята, легна по гръб и направи знак на Лада и Раду да отидат при него. Раду веднага легна отдясно на Мехмед. Лада остана на мястото си.

— Хайде де — каза Мехмед. — Не ви доведох тук, за да ви показвам гробниците. Тях можем да разгледаме някой ден на светло.

С въздишка, достатъчно силна, че да я чуе той, Лада повлече крака напред и легна отляво на Мехмед, ядосана на него, че я помоли, и на себе си, че се подчини.

И в следващия миг всичко бе пометено от безкрайността на небето над главата й. Тъмната извивка на небесния свод бе обсипана със светлинки, със звезди, които се простираха докъде й стигаше погледът, зашеметяващи, прекрасни. За момент на Лада й се зави свят, докато се взираше нагоре, почувствала, че потъва в небето, пада към звездите. После тя зърна мигновен ярък блясък, последван от огнена диря. Раду стреснато си пое дъх. Падна още една звезда, пламнала ярко в мрака, преди да изчезне.

Мехмед, сякаш се боеше да не развали магията, прошепна:

— Молла Гурани каза, че това ще се случи тази нощ.

— Откъде е знаел? — попита Раду.

— Случва се веднъж на няколко години. Той има книги, в които е записано кога се е случвало. Тази нощ е в кулата си, за да опише падащите звезди за бъдещето.

— Защо толкова го харесваш? — попита Лада. Вълшебството на небето над главата й извади жилото от думите.

Мехмед дълго време не отговори.

— Помните ли онзи ден, когато ме намерихте в градината? Молла Гурани бе учителят, който ме беше ударил тогава.

— Трябваше да заповядаш да го убият — каза Лада.

Мехмед тихо се засмя.

— Звучи странно, но се радвам, че тогава ме удари. Преди него никой, нито учител, нито дойка, не ми се беше опълчвал. Оставяха ме да крещя и да беснея, позволяваха ми да се държа като чудовище. Колкото повече беснеех, толкова повече не ми обръщаха внимание. Баща ми никога не идваше да ме види, майка ми веднъж не дойде да обядваме или вечеряме заедно. Никой не се интересуваше кой съм или в какво съм се превърнал.

Лада се опита да се отдалечи от чувството, което бе проникнало в сърцето й и я караше да се чувства неловко, но под нея нямаше скали.

— И тогава се появи Молла Гурани. Първия ден, когато той ме удари, аз не можах да повярвам. Исках да го убия. Но онова, което той каза на втория ден, ме промени напълно. Каза ми, че съм роден да стана велик, че съм доведен на този свят от Божията ръка и той никога няма да допусне да забравя това или да излъжа божието доверие. — Мехмед сви рамене и едното му рамо се притисна към това на Лада. — Молла Гурани се интересуваше кой съм и в какво ще се превърна. От онзи ден насам се опитвам да изпълня очакванията му.

Лада преглътна мъчително буцата, появила се в гърлото й. Тя не можеше да вини Мехмед за това, че се бе вкопчил в единствения човек, който го виждаше, който изискваше повече от него и му помагаше да го постигне. Самотно и студено бе да живееш без нечии очаквания.

Тя свали ръка от кесийката, която досега бе стискала, и се прокашля.

— И въпреки това е най-скучният човек на света.

Мехмед се засмя. Раду остана далечен и безмълвен.

Звездите продължиха да падат. Някои от тях падаха толкова бързо, че Лада им загуби броя. Мехмед подаде ръце с дланите нагоре към двамата Дракула от двете му страни. Раду пое едната. Лада не помръдна, но когато Мехмед сложи ръка върху нейната, не се отдръпна.

Раду вдигна свободната си ръка сякаш се готвеше да хване някоя особено ярка звезда.

— Тъжно е, че трябва да умрат.

Очите на Лада се насълзиха, защото дълго не беше мигала и от едното й око се отрони сълза, която се стече в косата й. Тази нощ тук, с Мехмед и Раду, беше като сън, който тя се ужасяваше да не свърши. Но звездите бяха истински и тя нямаше да пропусне падането на нито една от тях.

— Ако не горяха, никога нямаше да разберем, че са били там горе.

— Радвам се, че сме тук — каза Мехмед.

Лада отвори уста да се съгласи, но после с ужас прехапа език. Тя не се радваше. Не можеше да се радва. Да се радва, щеше да е най-тежкото предателство спрямо самата нея и дома й. Колкото по-скоро престанеш да се бориш, чу тя гласа на Мара в главата си, толкова по-лек ще бъде животът ти.

Ставаше й все по-лесно да живее тука. Тя не можеше да понесе това.

— Искам да се прибера у дома — каза тя, седна и отдръпна ръката си от тази на Мехмед. Студеният въздух обгърна пръстите й, досега пазени на топло от неговите.

— Може ли да постоим още малко? После си тръгваме.

— Не! Искам у дома. Във Влашко.

Мехмед седна бавно и сведе поглед. Раду не помръдна от мястото си.

— Защо искаш да се прибереш? — попита Мехмед.

Лада се засмя задавено. Как бе успяла да го почувства толкова близък преди миг, а сега той задаваше такъв въпрос? Изобщо не я познаваше.

— Защото там е мястото ми. Ти сам каза, че никой не се интересува какво правиш. Изпрати ме обратно.

Той се изправи и й обърна гръб.

— Не мога.

— Можеш! Баща ти питал ли е изобщо какво става с нас? Или някой друг? Никой не помни, че сме живи! Ето колко сме незначителни.

Ето колко незначително бе станало Влашкото княжество. Двамата с Раду бяха забравени дори като средство за упражняване на натиск.

— Баща ми се ще разгневи.

— Той изобщо няма да забележи. Но дори да забележи, какво толкова? Няма да те прати на главния градинар. Вече те е пратил в изгнание тук. Какво повече може да направи?

— Достатъчно! Казах, че не мога да го направя.

— Не можеш или не искаш? — Лада се изправи. Кръвта блъскаше в главата й. Тя не искаше това, не искаше да чувства каквото и да било и да изпитва близост към Мехмед. — Толкова ли са ти нужни приятели, че си готов да ни държиш в плен?

— Не сте ми нужни! Никой не ми е нужен!

— Тогава го докажи и ме пусни да се прибера!

Мехмед за секунда прекоси разстоянието, което ги делеше, и приближи лице до нейното, така че тя можеше да види очите му в мрака.

— Нямам власт! Това ли искаше да чуеш, Лада? Не мога дори да ти намеря кон и да ти събера провизии за из път, да не говорим за охрана до Влашко. Никой не се интересува какво правя тук, защото не мога да направя нищо. Ако толкова ти се иска да се махнеш от мен, направи го сама.

Мехмед се обърна и потъна в мрака.

— Какво ти става? — Раду звучеше сякаш всеки момент ще се разплаче. — Защо винаги разваляш хубавите неща, които ни се случват тук?

— Защото — каза Лада с равнодушен глас от внезапното изтощение, което я дърпаше към земята — тук нямаме нищо. Не го ли виждаш?

— Имаме Мехмед!

Лада вдигна поглед. Звездите бяха неподвижни и студени в тъмнината. Огънят си беше отишъл от небето.

— Не стига — каза тя.