Кирстен Уайт
Влизам в мрака (18)

16

Есента отказваше да захлади времето. Каменните стени на крепостта хващаха жестоките слънчеви лъчи в капан и задържаха жегата, Раду си представяше, че трептящият въздух е фурна и той скоро ще бъде сготвен жив. Молла Гурани, който винаги изглеждаше някак нечовешки, сега придоби почти божествени измерения. Той дори не се изпотяваше, докато крачеше напред-назад пред тях и им четеше на глас книга за живота на Пророка, мир нему.

Само че беше богохулство да сравняваш каквото и да е с Аллах. Раду затвори очи и изхвърли мисълта от съзнанието си, а после се опита да се съсредоточи отново върху думите на учителя си, върху Бог и върху онова, което обичаше да учи.

Когато не беше толкова непоносимо горещо.

Мехмед падна от стола си на пода. Раду се втурна към него заедно с Молла Гурани.

— Зле ли ти е? — попита учителят, сложил ръце върху челото и бузата на Мехмед.

Очите на Мехмед трепнаха и се отвориха.

— Трябва да продължа да уча.

— Не. — Молла Гурани се изправи и помогна на Мехмед да стане. — От горещината ти е призляло. Не бива да рискуваме да се разболееш по-тежко. Настоявам да си легнеш и да останеш в леглото до края на деня.

Мехмед кимна вяло.

— Добре тогава.

— Ще повикам пазач да ти помогне.

— Не, не. Раду ще ме заведе. — Мехмед протегна ръка. Раду я обви около раменете си и подхвана Мехмед през кръста.

Молла Гурани ги изпрати с поглед. Тревогата бе набръчкала кожата около очите му. Когато излязоха в коридора, Раду тръгна към покоите на Мехмед, през две врати. Вървеше съвсем бавно, поел по-голямата част от теглото на Мехмед, който се беше облегнал на него. Малко преди да стигнат до вратата, Мехмед погледна назад. После се дръпна от Раду толкова бързо, че Раду се препъна от внезапно изчезналата тежест на тялото му.

Очите на Мехмед се присвиха весело.

— Тичай — каза той и хукна по коридора.

Раду побягна след него и най-сетне го настигна, тъкмо когато Мехмед отваряше една странична врата към балкон, който гледаше към повехналата градина.

— Какво правиш? — поиска да знае той. Разглеждаше Мехмед внимателно в търсене на признаци на лудост. — Трябва да почиваш!

Мехмед се засмя и поклати глава.

— Не, трябва да се махна от този ужасен, горещ затвор.

На Раду му секна дъхът.

— Излъгал си Молла Гурани.

Червенината на срама обагри лицето на Мехмед.

— Да. Но ако бях помолил да ме пусне, той щеше толкова да се разочарова. Ще уча цяла нощ, за да наваксам. Можем да учим заедно. В момента обаче е прекалено горещо и мозъкът ми се топи, затова трябва да се махнем оттук.

Той се покатери на каменния парапет и оттам направи замайващ скок към най-близкото дърво. Ухили се на Раду и слезе на земята.

Раду погледна през рамо към отговорностите си. Той не искаше да проявява непослушание, да привлича внимание или да прави каквото и да е друго, което би могло да му навлече наказание.

Но сега бе твърде горещо, за да се тревожи за всичко това.

Той повтори движенията на Мехмед и изненада самия себе си с лекотата, с която стигна до земята. Мехмед очакваше от него да не изостава, затова на Раду не му бе трудно да изпълни очакванията.

Те се затичаха, приведени ниско над земята, сподавяйки смеха си. Недалеч от тях имаше дърво, пораснало над стената на крепостта. Раду коленичи на земята и повдигна Мехмед, докато той се хвана за един клон. Мехмед се изкатери върху стената и подаде ръка на Раду. После и двамата скочиха на земята от другата страна, където бе забележимо по-хладно — скалите на планината и гъстата гора бяха обединили силите си, за да отблъснат слънцето.

Не бяха стигнали особено далече, когато чуха меко тупване, последвано от порой ругатни.

На румънски.

— Лада — прошепна Раду.

Мехмед опря пръст в устните си и двамата се прокраднаха напред с преувеличено старание да не вдигат шум. Лада стоеше насред малка полянка с гръб към тях. На земята до нея лежеше колчан със стрели. Беше направила мишени на едно дърво в края на поляната — доста амбициозни дори за умел стрелец. Сега тя дръпна тетивата и я пусна. Стрелата полетя встрани и се приземи на около един човешки бой от дървото.

Лада тропна с крак и започна да се ругае с по-мръсни и злобни думи, отколкото Раду я беше чувал да ползва по нечий адрес. Мехмед не разбираше какво говори тя, не чуваше омразата и суровостта, които Лада сипеше по собствената си глава. Раду обаче чуваше и се зачуди кога сестра му беше решила да не приема нищо по-малко от съвършенството за допустимо. Той се изправи. Искаше да отиде при нея, да я прегърне, да й каже, че всичко е наред. Имаше достатъчно време да се научи, а и вече бе добра в толкова много неща. Искаше да я накара да спре да говори тези ужасни неща, да спре да ги мисли.

Мехмед имаше други планове. Той се прокрадна напред, грабна колчана и с победоносен вик побягна.

Лада се обърна с поглед, изпълнен с желание да убива.

Раду също побягна.

Задмина Мехмед, пришпорван от факта, че знаеше какво ще им се случи, ако Лада ги хване. Двете момчета хвърчаха между дърветата, заобикаляйки ниските клони и прескачайки пъновете. Лада не беше далеч зад тях.

Раду пръв излезе от гората и спря рязко. Протегна ръка, за да спре Мехмед. Стояха на ръба на неголяма пропаст, в чието дъно, на един човешки бой под тях, тъмнееше дълбоко зелено езеро. От едната страна на езерото се издигаше стръмна скала, а от другата го заграждаха огромни камъни. Между камъните течеше поточе, което се вливаше в езерото. Всичко бе потънало в тишина и не помръдваше, единственият звук бе тежкото им дишане.

Лада ги настигна, вдигнала юмруци, и инерцията я изхвърли към момчетата.

— Спри! — каза Раду. — Там има пропаст с езеро!

С триумфален крясък тя бутна и двете момчета през ръба във водата.

Раду изскочи на повърхността и веднага се огледа за Мехмед. Езерото не беше дълбоко, краката му бяха докоснали дъното. Сега се ужасяваше от мисълта, че Мехмед може да си е ударил главата, да си е счупил врата или да е понесъл друго сериозно нараняване.

Вместо това откри Мехмед да се носи по гръб върху водата, скръстил ръце под главата си.

— О, много ти благодаря, Лада. Това е истинско чудо в ден като днешния.

Тя изръмжа и скочи. Приземи се точно между тях и ги наплиска с вода. Когато до насита им натиска главите под водата, въпреки опитите им да избягат, тя доплува до един наполовина потопен във водата камък и седна на него. Изглеждаше доволна, с отметната назад глава, за да поеме слънчевите лъчи върху разхладеното си от водата лице. Самоненавистният, ругаещ демон от гората изглеждаше напълно забравен. Раду го беше постигнал. Прилив на гордост стопли душата му въпреки ледената вода.

— Не знаех, че тук има езеро — каза Мехмед. — Мисля, че никой не знае. Макар че има история…

— Разкажи ни! — Раду плисна вода към него.

Мехмед заговори с по-дълбок глас, бавно, наслаждавайки се на всяка дума.

— Някога, много, много отдавна, живял един велик владетел, който имал една-едничка дъщеря. Казвала се Ширин и за красотата й се носели легенди.

Лада изпръхтя като кон. Раду я изгледа на кръв.

— Ширин живеела от другата страна на тази планина. Един ден тя пътувала с прислужниците си към тази страна, защото се говорело, че тук ябълките са по-сладки, напоявани от бистър, студен ручей, чиято вода била с несравнима чистота. Един младеж от скромно семейство, на име Ферхат, я видял и веднага разбрал, че никога не ще може да обича друга. Подарил на Ширин кошницата с ябълки, които бил набрал за себе си, и щом ръцете им се докоснали, той разбрал, че тя споделя чувствата му.

Лада се прозя драматично.

— Но тя била принцеса, а той бил никой. Въпреки това се отправил към другата страна на планината, за да поиска ръката й от баща й. Баща й бил ужасен, но като видял, че и дъщеря му обича момъка, му поставил неизпълнима задача: ако Ферхат направел така, че ручеят с чистата вода да потече в царството, щял да му позволи да се ожени за Ширин.

Ферхат пробвал какво ли не. Прокопал напоителни канали, но водата ставала мътна и мудна щом напуснела извора си. Пълнел с нея огромни съдове и ги носил към царя, но съдовете се чупели по пътя или водата пресъхвала, преди да е стигнал. Накрая, неспособен да чака повече да се събере с Ширин, той започнал да копае. Копал все по-дълбоко и по-дълбоко в планината и водел ручея със себе си през мрака, знаейки, че светлината на Ширин го чака от другата страна.

Това обаче не се харесало на царя. Той чул, че Ферхат е открил начин да доведе водата в царството и разбрал, че ако момъкът успее, той ще трябва да живее с позора, че е дал скъпоценната си дъщеря на бедняк. Тъй като не можел да се отметне от думата си, царят изпратил един слуга да разпространи слух, че Ширин е умряла. Ферхат тъкмо бил излязъл от планината след безкрайните часове, прекарани в мрака, и разбрал, че светлината, към която се стремял, е угаснала завинаги.

Обзет от отчаяние, той се върнал в тунела, който бил прокопал, и удрял глава в скалата, докато не умрял. Ширин, с разбито сърце, предадена от баща си, изчезнала. Казват, че тръгнала към планината да търси Ферхат и никой повече не я видял. Заедно, двамата оформят сърцето на планината, което още бие и излива вода, толкова чиста, колкото е била любовта им.

— Прекрасна история — каза Раду и прокара почтително ръце през водата, сякаш тя носеше спомена за влюбените и те все още живееха в нея.

— Пълна глупост — рече Лада. — Умрели са за нищо.

Мехмед се намръщи.

— Умрели са за любовта си!

— Захвърлили са живота си на боклука.

— Не е вярно. — Раду се усмихна колебливо, свенливо. — Аз бих копал тунели през планината и за двама ви.

Лада се засмя.

— Значи и ти си глупак, защото не можеш да се ожениш за никого от двама ни.

Думите й го пронизаха след искреното му признание и Раду си спомни защо вече не й вярва.

— Не исках да кажа това!

Мехмед сложи ръка на рамото му и усмивката му излекува раната от подигравката на Лада.

— Аз знам какво искаше да кажеш. Мисля, че това езеро е старо и бистро като приказката.

— Значи ще бъде нашето езеро — светна Раду.

— Наша тайна — съгласи се Мехмед.

Раду се гмурна под водата. Цялото му тяло пееше, пропито от топлината на една благодарствена молитва за милостта да има красива, свята тайна и да я споделя с някого, когото обича.