Кирстен Уайт
Влизам в мрака (17)

15

Амасия, Османска империя

Друг град, друг учител. Животът на Лада изглеждаше като безкраен парад от мъже със скучни гласове, които наливаха информация в главата й. Но можеше да е и по-зле. Можеше да е безкраен парад от жени със скучни гласове. Халима, рисуваща картина на света с весел глас, докато Мара надвисва над нея и настоява тя да приеме съдбата си. Бродерия вместо история, дворцови маниери вместо езици. Но поне ако се учеше да бродира с Халима, щеше да има игли, с които да изчовърка очите на Молла Гурани.

Молла Гурани, безжизненият учител на Мехмед, или не осъзнаваше, или не го интересуваше, че Лада прекарва голяма част от времето си да си представя как строшава очилата на лицето му. Тя подозираше, че дори да се досети, това няма да промени изражението му. Той бе човек, лишен от страсти. Това значеше, че не бие Лада за неподчинение. За щастие, не биеше и Раду, за да й даде урок. Облекчението й от това вгорчаваше мисълта, че ще намерят друг начин, по който да я наранят. Винаги намираха.

По време на първия им урок, докато Раду трескаво се мъчеше да навакса, а Мехмед рецитираше цели пасажи от Корана, Лада говори само на румънски. Молла Гурани само я изгледа иззад противните си очила и й съобщи, че единственият му дълг бил да обучава Мехмед.

— И — добави той с безразличен тон — не смятам, че жените са способни да научат каквото и да било. Има нещо общо с формата на главата.

След това Лада стана отличничка. Научаваше наизуст повече пасажи от Корана от момчетата и ги рецитираше с подигравателен маниер, имитиращ този на Молла Гурани. Доказваше всяка теорема и решаваше всички математически задачи, които им даваше учителят. Познаваше историята на османската държава и родословието на Мехмед не по-зле от самия него. Мехмед бе на тринайсет, точно между Лада и Раду. Беше трети син, майка му бе наложница, а баща му предпочиташе двамата си по-големи синове, които плетяха интриги и унижаваха Мехмед. Всичко това беше ужасно и Лада положи доста усилия да не съчувства и да не съжалява Мехмед.

Най-много от всичко обаче, с най-голям интерес, Лада поглъщаше уроците за отминали битки, за исторически съюзи и гранични спорове.

Известно време се беше опасявала, че Молла Гурани я е подлъгал да учи усърдно с предизвикателните си думи, но той си остана все така равнодушен, без да демонстрира задоволство от усърдието й, без да захапва стръвта, която тя му пускаше всеки ден. Мехмед, от друга страна, много се дразнеше, когато Лада го надминаваше. Това се превърна в новата й цел.

Всеки ден Лада очакваше да ги набият или да измислят някакъв нов начин да изтезават нея и Раду, да им разкрият истинската причина, поради която ги бяха довели тук, в Амасия. От постоянното очакване бе станала мълчалива и потисната. Раду пък междувременно си възвърна част от килограмите, които бе свалил. Лада вече не го чуваше да плаче през нощта. Мразеше да го гледа как свиква с обстановката. Така урокът, който им готвеха, щеше да го нарани още по-жестоко.

В края на краищата Мехмед бе син на Мурад. Не им беше приятел. Беше им надзирател.

След основните уроци Молла Гурани неизменно започваше да разговаря с Мехмед за Пророка и за предопределението на османците да победят Византия и Константинопол веднъж завинаги. Лада се изнервяше от идеята, че над всички се издига някакъв тайнствен бог, който е избрал един султан да разпространи мюсюлманската религия по света. Тя никога не бе виждала такъв бог и нямаше доказателства за съществуването му. Османците постигаха успехи, защото бяха добре организирани, защото бяха богати и защото бяха много.

През повечето следобеди, изморена от учене, потисната от постоянното очакване на поредния дяволски кроеж на султана, Лада излизаше да се разходи, оставяйки Раду да кима, да се съгласява и да носи неща като послушно кученце. Амасия не беше Влашко, но бе по-близо до страната й от Одрин. Градът бе построен в скалистите хълмове и в основата му течеше пълноводна, бавна река. Много от сградите, включително твърдината, в която живееха Лада и Раду, бяха издълбани направо в скалата. Зад крепостта, на хълма, растяха безразборно ябълкови дървета.

Лада се развличаше, като лягаше по гръб на земята и подхвърляше нагоре ножа си в опит да прониже някоя ябълка. Понякога уцелваше. Друг път ножът падаше обратно и почти я пронизваше. Тя се забавляваше еднакво и от двата резултата. Самият факт, че отново й бе позволено да носи нож, доказваше колко невидима, колко незначителна е станала.

Дори най-сочните ябълки имаха гнил, горчив вкус в устата й тук, в Амасия.

Тъкмо в ябълковата градина лежеше тя един ден през ранната есен, докато светлината на деня помръкваше и придобиваше златист оттенък, натежала във въздуха така, сякаш можеше да я вкуси, представяше си Лада. Светлината нямаше да има вкуса на ябълките край затвора й. Щеше да има вкуса на дома. На дома.

Тя извади кесийката от пазвата си, притисна я към носа си и се престори, че все още подушва клонката от вечнозеленото дърво и цветето, толкова старо и изсъхнало, че се беше разпаднало на прах. Беше ги скрила в кесийката през нощта, в която избягаха от Влашко, и никога не се разделяше с тях.

Двама еничари минаха покрай нея, без да я забележат. Шегуваха се и макар да говореха на турски, единият явно все още носеше формата на румънските гласни в устата си. Лада се изправи и започна да прескача от дърво на дърво и последва войниците до казармата им — няколко ниски каменни постройки, вдигнати около плац от отъпкана пръст. Звънтенето на ятаганите се преплиташе с груб смях. Лада надникна иззад една стена.

Някой я хвана грубо за раменете и я блъсна напред, на открито.

— Шпионин! — извика неравен глас, вкопчен в последните остатъци от детството. — Или крадец!

За ужас на Лада поне дузина еничари се обърнаха да видят какво става. По лицата им се изписа любопитство, когато се събраха в неравен полукръг около нея.

— Тя не е шпионин — каза едно ниско, едро момче с дебели, сключени вежди. — Малкият фанатик я държи като наложница.

— Не е много хубава като за курва. — Войникът зад гърба й подръпна кичур от косата й. Тя се мушна под лакътя му, сграбчи го за китката и я изви зад гърба му, за да го обездвижи. Беше научила този номер по трудния начин от Мирча и го беше усъвършенствала върху Богдан и Раду. Войникът изкрещя гневно и се опита да се отскубне, затова тя изви ръката му още повече, усуквайки ставата. Той изпищя от болка.

— Ти си по-хубав от мен. — Тя натисна ръката му още по-силно. — Може би ти можеш да си предложиш услугите.

— Помощ! — изхриптя той. Лада вдигна поглед, стиснала зъби решително, и видя, че останалите еничари се усмихват широко и весело. Войникът със сключените вежди, който изглеждаше на не повече от осемнайсет или деветнайсет години, се засмя и пристъпи към тях, потупвайки снизходително заклещения си другар по главата.

— Горкият Иван. Да не би момиченцето да ти се подиграва?

Той обви шията на Иван с ръка. Лада го пусна и другият войник стисна ръка и запрати Иван на земята, след което седна върху гърба му. Иван започна да рита, но без резултат.

— Вече се запозна с Иван. Аз съм Николае. А ти си от Влашко!

Лада кимна и осъзна, че именно в гласа на Николае бе чула родните звукове.

— Владислава Дракула.

Прониза я болка, когато произнесе името си на глас. Не им позволяваха да пишат на баща си и не бяха получавали писма от него. Тя не знаеше дали баща им е уведомен, че са напуснали Одрин.

Не знаеше дали това ще го заинтересува.

Раду все още се безпокоеше за дойката им. Проклетата империя първо й бе отнела сина, а сега и поверениците. Лада се зачуди дали си е намерила друга работа. Надяваше се да е така. Не губеше време да се надява, че баща й ще се погрижи за жената, отгледала децата му. Но никога не говореше за това с Раду. Тревогите за дойката нямаше да му се отразят добре.

На Лада също й беше неприятна неловкостта, която я обземаше, щом се сетеше за жената, която винаги бе толкова добра с нея, а не беше получила почти никаква благодарност. Ако някога се върнеше във Влашко, Лада щеше да поправи тази грешка.

— Дъщерята на Дракона? — Николае се засмя, но смехът му прозвуча добродушно, а не подигравателно. — Нищо чудно, че Иван не може да ти излезе насреща. Какво те води насам, драконче?

— Не и курвалъкът. — Тя срита задника на падналия Иван.

— Аз не бих посмял да вкарам дракон в леглото си. Дори малкият фанатик би трябвало да се побои от това.

— На Молла Гурани ли казвате фанатик? Според мен той е направен от пергамент, не от плът.

Николае се засмя и поклати глава.

— Не, малкият фанатик е Мехмед.

Другите войници закимаха и си размениха криви усмивки.

Макар да знаеше от опит, че еничарите не се славят с доброто си възпитание, Лада се изненада от откритата подигравка със сина на техния султан. Тя скъта информацията настрана, с надеждата да може да я употреби някой ден.

— Тук съм с брат си. Компаньони сме на Мехмед, учим заедно.

— Сигурно умираш от скука, тогава. Ела. — Николае се изправи и издърпа Иван със себе си. — Гледай как ще науча Иван да уважава учените хора.

Поредният безкраен следобед се влачеше покрай нея, а Лада се взираше през прозореца с надеждата да духне ветрец и да разхлади тялото й. Мехмед рядко общуваше с нея — най-често само я гледаше гневно, когато покажеше по-добри знания от него. Тя често го хващаше да я гледа втренчено, сякаш я предизвикваше да изпълни някаква тайнствена задача. Тя винаги посрещаше този поглед с твърди, нетрепващи очи.

Раду ходеше по петите на Мехмед като кученце. И в момента бе седнал на пода в краката на Мехмед и се беше задълбочил в същите текстове, които Мехмед бе чел стотици пъти.

— Виждаш ли, ето тук — каза Мехмед и посочи един пасаж. — Пророкът, мир нему, говори за мъжа, който ще покори Константинопол и за това какъв велик владетел ще бъде.

Погледът в очите на Мехмед стана далечен, омекна.

— Но нали вече са правени опити — каза Раду.

— Да. Дори баща ми опита. Но сега е изморен от опитите на братята си да завземат престола му, от това, че единственото, което прави, е да опази това, което вече имаме. Много обича да говори и да философства, но не вижда дълга, към който го призовава вярата ни. По-големите ми братя може и да чуят този зов и да му се подчинят, но те не са отдадени на вярата. Пророкът, мир нему, е казал, че няма да имаме държава, а империя. Трябва да станем много по-велики, отколкото сме сега, но баща ми отказва…

Лада остави вратата да се затръшне след нея. Трепереше от ярост, докато ги слушаше отново да говорят за величието на османците и за предопределението им да се разпръснат по целия свят. Османците вече бяха проникнали като отрова в нейния свят и я бяха изтръгнали от всичко, което обичаше. Колко по-далеч щяха да отидат? Тя вървеше, кипнала, из крепостта и накрая стигна до малката оръжейна. Беше запустяла — повечето оръжия стояха в казармата, но и тук бяха останали няколко неща, с които никой не й пречеше да се занимава.

— Добре ли си?

Тя се завъртя и видя Мехмед, застанал на прага.

— Какво правиш тук?

— Изглеждаше нещастна, когато си тръгна.

Лада се засмя с горчивина като тази по кората на амасийските ябълки.

— Нещастна съм изглеждала, значи? Извини ме, че не мога да изпадна във възторг, докато те слушам как славословиш добродетелите на славната си империя и каква услуга ще направиш на света, като ги разпространиш с меч в ръка.

Тънките вежди на Мехмед, изкусно оформени като тези на баща му, се спуснаха ниско над очите му.

— Виждала си страната ми. Къде са бедните, страдащите и гладуващите по улиците? Къде са престъпленията? Раду ми каза, че по улиците на Търговище не може да се ходи през нощта, защото вилнеят крадци и убийци. Но из Одрин всеки може да се разхожда, без да се страхува от нападение.

— Да, но…

— Пътищата ни са безопасни за търговците, което значи, че поданиците ни могат да купуват и продават каквото им трябва и да живеят с онова, което им е дадено. Не са заплашени от глад или бедност.

— Но вие потискате онези, които не вярват във вашия бог!

Мехмед гневно поклати глава.

— Ние не се държим като твоите скъпоценни християни, които колят други християни, защото вярват в бог по грешен начин. Да, държим да ни се плаща. Това е цената на безопасността. Но позволяваме на всички наши поданици да вярват в каквото искат, стига да не клатят мира.

— Аз съм тук като доказателство за мира, който баща ти поддържа, за свободата, която дава на всички. Баща ми е свободен да управлява поданиците си, стига да ги управлява така, както смята за редно султанът! А ако не го прави, децата му ще понесат последствията.

— Знаеш ли какъв човек е баща ти?

Лада извърна глава от Мехмед, за да скрие срама, обагрил бузите й.

— Той е човек, който обещава на папата, че ще убива неверници, а после сключва примирие с тях. Той е човек, който оставя децата си под надвиснал меч, за да се върне на фалшивия си престол.

— Да, знам какъв човек е баща ми. Той е от хората, с които баща ти обича да се договаря. И двамата са дяволи.

— Ние пазим страната ти!

Лада се завъртя, прекоси стаята и изсъска в лицето на Мехмед:

— Предпочитам да видя как страната ми изгаря, вместо да я гледам подобрена под османско владичество. Не всички трябва да бъдат променени по ваш образ и подобие. Ако не бяхме толкова заети да пазим границите си и да се занимаваме с армиите, които непрекъснато ги прекосяват, щяхме да успеем сами да се опазим!

Мехмед отстъпи назад объркан.

— Значи не ме мразиш заради баща си?

Раменете на Лада увиснаха, натежали от изтощение.

— Баща ми е слаб. Влашко заслужава по-добър владетел.

— Може би ти заслужаваш нещо по-добро от Влашкото княжество.

— Не.

Лада усети как огънят в гърдите й отново се разпалва, как изгаря страха и изтощението й. Твърде дълго бе отсъствала от родината си. Понякога се питаше дали си я спомня правилно. Но тук, сега, тя разбра, че никога няма да я напусне истински. Земята й биеше във вените й, пулсираше в тялото й.

— Обичам Влашко. Родината ми принадлежи и аз принадлежа на нея. Тя е моята страна, трябва винаги да бъде моя и аз ще намразя всеки крал, султан, бог или пророк, проповядващ, че някой друг има права над нея.

— Моля те, не говори така за Пророка, мир нему. — Гласът на Мехмед бе мек. Не заповядваше, молеше я. — Защо отказваш да се вслушаш в онова, на което ни учи Молла Гурани?

Лада погледна към стената със закачени по нея тренировъчни ятагани. Макар Мехмед да се цупеше, че тя прекарва толкова много време с еничарите, тя никога не се уморяваше да наблюдава как се упражняват, как практикуват бойните си умения. След няколко седмици Николае дори й беше предложил да се присъедини към тях, коригираше стойката й, смееше се на грешките й, но все повече се възхищаваше на свирепостта и решимостта й да победи.

— Познаваш ли Богдан от Влашко?

Беше го попитала веднага щом се осмели. Думите пареха, докато излизаха от устата й, прорязваха я с надеждата, която съдържаха.

— Брат ми се казва Богдан — бе отговорил той.

— И братовчед ми се казва така! — бе казал един българин.

— И баща ми! — бе се включил един сърбин.

Николае се бе усмихнал извинително, а Лада бе преглътнала болката, която й бе причинило произнасянето на името на Богдан. После бе започнала да се бие.

Сега, без да обръща внимание на Мехмед, тя си избра един ятаган със затъпено острие, извит като онзи, закачен над престола на баща й. От самия вид на ятагана пламъците в гърдите й се извисиха. Тя претегли оръжието в ръка, пробва баланса. Обичаше да се ядосва, преди да влезе в схватка с Николае. Гневът изгаряше всички останали чувства — съмнението, страха, срама, и не оставяше място за нищо, освен себе си. Тя никога не се бе чувствала по-могъща от моментите, в които у нея пламтеше гняв, а в ръката си държеше ятаган.

— Спри — каза Мехмед и пристъпи към нея пред стената. — Не си отговорила на въпроса ми.

— Можеш да боготвориш пророка си, но той не е мой пророк и никога няма да бъде. Вярата е слабост.

Тя нямаше да се поддаде на исляма, както бе направил Раду. Но не чувстваше близко и православието, с което бе израснала. Религията бе средство за постигане на цели. Беше я виждала размахана като оръжие. Ако се наложеше да я използва, щеше да го направи, но нямаше да допусне религията да използва нея.

Мехмед я стисна за лакътя и я завъртя, за да го погледне.

— Грешиш, Лада. Вярата не е слабост. Вярата е най-голямата ни сила.

— Може ли вярата да ме отведе обратно във Влашко?

— Вярата може да ти покаже, че има по-важни неща.

Лада изсумтя.

— Ако държиш някой да ти слуша празните приказки, иди да намериш Раду, аз си имам друга работа.

Тя отвори вратата, но Мехмед се втурна напред и я бутна обратно.

— Не сме свършили!

Кръвта на Лада замръзна във вените й.

— Ще ми наредиш да остана на мястото си ли? И ако откажа, какво? Ще заповядаш да ме набият? Да ме нашибат с камшик? И това, и повече съм виждала в двора на баща ти. Тогава не сведох глава пред твоя бог и султана, няма да го направя и сега. Защо ме доведе тук, Мехмед? Аз няма да позволя да бъда управлявана.

Лицето на Мехмед посърна. Той свали ръка и гърбът му, досега толкова изправен, се преви.

— Никога не съм искал да ти бъда господар. Имам слуги. И учители, и телохранители, и баща, който ме презира. Искам ти… да ми бъдеш приятел.

Това не бе отговорът, който Лада бе очаквала. Тя се обърка.

— Защо би искал това?

— Защото — Мехмед забоде очи в пода. — Защото не ми казваш онова, което мислиш, че искам да чуя.

— По-скоро бих се постарала да ти кажа нещо, което не искаш да чуеш.

Тъмните очи на Мехмед срещнаха нейните. В тях имаше нещо дълбоко, нещо жадно. Той се ухили. Крива усмивка, която разтегли пълните му устни и превърна изражението му от арогантно в палаво.

— Точно затова те харесвам.

Лада изпръхтя и се отказа да се опитва да го разбере.

— Много добре. Какво точно прави един приятел?

— Никога не съм имал приятели. Надявах се ти да знаеш.

— Значи си по-глупав, отколкото изглеждаш. Раду е този, който създава приятелства. Аз съм тази, която кара хората да искат да я бичуват.

— Спомням си как ми даде съвет, за да избегна бичуването. Това ми се струва добра основа за едно приятелство.

Той протегна ръка.

Лада я изгледа. Какви нишки щеше да изплете това развитие на нещата? Тя веднъж вече си беше отдала сърцето на приятел и загубата на Богдан почти я беше съсипала. Но Мехмед не беше син на дойка.

— Баща ти няма да погледне с добро око на нашето приятелство. В Одрин не прояви и намек за доброта към нас.

— Не ме интересува какво мисли баща ми. Ако не си забелязала още, никой не се интересува какво правя тук. Никого не го е грижа за Амасия. Или за мен. Свободен съм да правя каквото поискам.

— Късметлия си.

— Достатъчен късметлия, че да мога да те наричам своя приятелка ли?

— Е, добре тогава.

Част от напрежението, обзело Лада, изчезна, когато тя осъзна, че наказанието, което очакваше, откакто пристигнаха, няма да дойде. Не се бяха освободили от Мурад, но бяха далече от очите му. Засега това стигаше.

— Добре. В духа на приятелството ни, трябва да ти кажа, че дълбоко ревнувам заради цялото това време, което прекарваш в компанията на еничарите. Искам да спреш да тренираш с тях.

— Все така в духа на приятелството ни, трябва да ти кажа, че ни най-малко не ме интересува дребнавата ти ревност. Закъснявам за упражненията си.

Тя закачи глезена на Мехмед с крак и после удари рамо в неговото, с което го препъна и повали на земята.

Той онемя от възмущение.

— Аз съм син на султана!

Лада отвори вратата и прокара острието на ятагана си на няколко сантиметра от гърлото му.

— Не, Мехмед, ти си мой приятел. А аз съм ужасна приятелка.

Смехът му накара стъпките й, винаги устремени и решителни, да звучат по-леко.