Кирстен Уайт
Влизам в мрака (16)

14

Мъжът беше дебел.

Лицето му бе нашарено с тънки лилави капиляри. Имаше воднисти очи и малодушна брадичка, а пръстите му се издуваха около множеството пръстени.

Мъжът трепереше от старост, от болест или от нерви. Лада трепереше от ярост.

Раду се помоли безмълвно на който бог го чуеше да не ги убият и двамата заради Лада. Той нямаше представа какво я беше вбесило дотолкова, че да се нахвърли върху прислужницата, но с този изблик бе привлякла внимание като потенциален проблем. Сега стояха в една от пищно обзаведените зали в двореца. В това единствено помещение имаше повече коприна и злато, отколкото в целия замък в Търговище. Наоколо стояха разни големци и си шушукаха в очакване да им дойде редът да говорят с Халил паша, ужасния човек, който бе накарал Раду и Лада да гледат за първи път набиване на кол. В друг ден Раду би се зарадвал на тази възможност да подслушва разговорите и да усети накъде духа вятърът в султанския двор, но днес бе парализиран от страх и не откъсваше очи от Лада. Де да беше Кумал тук, де да живееше в столицата. Раду знаеше, че той щеше да им помогне.

Но сега нямаха приятели. Нямаха съюзници. Помощ нямаше да дойде.

Лада не се оглеждаше. Взираше се право в Халил паша, който довършваше договора, свързваш я в годеж с османеца до нея.

— Баща ти ще се зарадва — каза Халил паша и й отправи тънка усмивка. — За рода Дракула е голяма чест да се свърже с империята.

Бъдещият зет на Раду написа името си на документа. Мастилото се виеше по пергамента в криви линии, подобни на капилярите по физиономията на мъжа.

Лада заговори с тих, ясен глас и всички в стаята замлъкнаха. Никой не очакваше от едно момиче да говори. Сигурно беше забранено. Раду знаеше, че Лада не я е грижа дали е забранено.

— В сватбената ни нощ — започна тя — ще ти отрежа езика и ще го глътна. Тогава и двата езика, произнесли сватбени обети, ще бъдат мои и аз ще бъда омъжена единствено за себе си. Ти сигурно ще се удавиш в собствената си кръв, което ще е неприятно, но аз ще бъда и съпруг, и съпруга, следователно няма да съм вдовица, която всички да съжаляват.

Годеникът на Лада изпусна перото. Върху мраморния под протече капка мастило. Халил паша се втренчи в нея, а тънката му усмивка се превърна в опасно замислено изражение.

Раду се запрепъва към тях, опитвайки се отчаяно да измисли някакъв начин да облекчи напрежението. Тогава някой се засмя и пукна балона на мълчанието, обгърнало всички. Раду се обърна и с изненада видя разплаканото момче от градината да стои на прага редом със слаб мъж с очила.

Раду бе търсил момчето всеки път, когато излизаха извън двореца или се намираха близо до някоя дворцова гощавка. През двата месеца, изминали от срещата им, не го бе видял нито веднъж, но въпреки това в погледа му грееше надеждата да намери нов приятел.

Сега обаче от тази надежда не бе останало нищо.

Момчето прошепна нещо на човека до себе си. Веждите на мъжа се присвиха около очилата. Той отвърна, но момчето поклати глава, без да сваля поглед от Лада. По лицето му танцуваше веселие. Тя отвърна с хладен поглед.

Раду се почуди дали ще убият първо него, или Лада. Дали ще е по-лошо да гледа как убиват Лада и да знае какво го чака, или… не, щеше да е по-лошо да остане втори. Надяваше се първо да убият него. Може да не беше много благородно от негова страна, но за всичко това бе виновна Лада.

Слабият мъж направи знак на двама войници с високи цилиндрични бронзови шлемове, увенчани с бели платна — еничари. Раду винаги се взираше отблизо в еничарите с надеждата да открие Лазар, но този град упорито му отказваше приятели. И тогава мъжът и момчето се обърнаха и излязоха. Раду ги проследи с поглед, докато изчезнаха.

Годеникът на Лада изглеждаше като една от рибките, които бяха гледали във фонтаните около замъка в Търговище. Отваряше уста, после я затваряше и после пак я отваряше. Погледна Халил паша, сви рамене и се прокашля.

— Може би султанът… Може би има друго… Никога не бих подлагал на съмнение думата на султана, но…

Беше се зачервил, беше ядосан, но от израженията на останалите ставаше ясно, че никой не е взел думите на Лада сериозно.

Раду знаеше, че беше казала самата истина.

Войниците изникнаха до нея.

— Тя идва с нас.

Лада погледна равнодушно годеника си. Той започна да се усмихва, презрително, самодоволно, но нещо в силата на погледа й смрази усмивката му на половината път и той придоби малоумно изражение. Начинът, по който се разшириха очите му, показа, че той най-сетне разбрал, че заплахата й не е била напразна.

Мъжът отстъпи назад.

Лада последва войниците навън, без дори да погледне Раду. Халил паша ги изпрати с поглед. Нещо в този поглед подсказа на Раду, че Халил паша знае повече за случващото се от всеки друг. И то не му харесва.

— Чакайте!

Раду хукна след тях. Вдигна ръце в умолителен жест.

— Моля ви, тя не искаше да обиди никого. Просто се шегуваше. Във Влашко има обичай… годениците да… да се заплашват взаимно. В знак на привързаност. Когато родителите ни се сгодили, майка ни казала на баща ни, че ще го изкорми и ще закачи червата му на шията си вместо огърлица.

Двамата войници гледаха Раду втренчено и вярваха на всяка абсурдна дума, която излизаше от устата му. Лада сподави смеха си. Как успяваше да остане толкова спокойна?

Спри, умоляваше я той всяка вечер. Спри да ги ядосваш. Спри да ги караш да ни нараняват. Ти си виновна. Заради теб и двама ни ще убият.

Накрая тя го беше срязала. Никой няма да те убие.

Но ако убият теб, аз ще остана сам. И ще искам да умра.

Той съвсем не искаше да умира, но и никак не искаше да умира след нея. Раду срещна погледа на сестра си и с очи й предаде болката от предателството, която го мъчеше. Тя дори не можеше да се престори на любезна, за да спаси и своя, и неговия живот.

Лада заговори на румънски със спокоен, безгрижен глас, сякаш нямаше войници, които най-вероятно я водеха към смъртта й.

— Халил паша е причината да съм затворена тук. Няма да му позволя да отнема още от свободата ми. Не мога да приема, че съдбата ми е да сключа брак по политически причини. Това би означавало да ме захвърлят настрани и забравят, а аз предпочитам да ме убият, пред това да ме забравят.

— Никога няма да позволя това да се случи — каза Раду, без да знае дали има предвид, че няма да позволи да я убият или да я забравят.

Искаше му се да има повече възможности на разположение.

— Наредено ни е да я заведем в южното крило — каза един от еничарите. — И ти можеш да дойдеш, ако искаш.

Раду веднага се обърна към войниците и им отправи усмивка, сияйна като лятно слънце. Тръгна редом с тях и ги заразпитва кой откъде е, за да ги разприказва. Не след дълго бе научил имената им, какви са задълженията им и какво се надяваха да има за вечеря. Ръцете им останаха далече от дръжките на ятаганите, а той не спря да говори с приятен, дружелюбен тон в опитите си да не ги раздразни, за да не провокират сестра му да свърши още някоя глупост.

Лада вървеше зад тях, за щастие, без да продума.

Войниците им наредиха да чакат на една позлатена пейка пред двойка врати, обковани с мед. После си тръгнаха.

Раду се отпусна на пейката и прокара ръце през очите си, успокоен.

— Щом ни оставиха тук, може и да ти се размине.

— Как го правиш?

— Кое?

— Караш хората да си говорят с теб. Защото си момче ли?

Раду знаеше, че тя му завижда за способността да кара хората да му се доверяват. Тя изглеждаше груба, хитра и винаги готова да противоречи. Имаше лице на лисица, погнала кокошки. Раду имаше лице на ангел. Заболя го от мисълта, че според нея това е номер. Някой някога беше ли го харесвал истински, или Лада бе права? Нима лицето и сладкодумието му само заблуждаваха хората, че го харесват?

Раду вдигна изнурен поглед към позлатения таван.

— Хората откликват на доброто отношение, Лада. Те вярват на усмивките повече, отколкото на заплахата, че ще ги оставиш да се удавят в собствената си кръв.

Лада изсумтя.

— Да, но моята заплаха беше по-искрена от твоята усмивка.

Права беше, разбира се. Бяха минали векове от последния път, когато бе усетил усмивката си като нещо повече от отчаяна маневра за заблуда на противника. Той подсмръкна и се опита да задържи доброто си настроение, да запази спокойствието на сестра си.

— Само че никой не го знае.

— Някой ден ще го узнаят, Раду. Някой ден ще разберат.

И двамата се стреснаха, когато вратите до тях се отвориха. Слабият мъж излезе в коридора. Беше облечен в проста кафява дреха, необичайно скромна за султанския двор. Дори чалмата му изглеждаше по-скоро практична, отколкото красяща главата му. Той ги изгледа поред с проницателен поглед, засилен от очилата. Раду никога не беше виждал такива очила. Стъклата бяха изрязани в идеална форма и излъскани до съвършенство, закачени на носа му чрез тънка метална жица, която свързваше стъклата и ги държеше на мястото им.

— Можете да влезете — каза той, посочи вратата зад себе си и си тръгна.

Раду и Лада влязоха. В сравнение с техните стаи, тези покои изглеждаха така, както изглеждаше Одрин, сравнен с Търговище. Таванът се издигаше нависоко, боядисан в ярко, смело синьо, украсено със златни надписи покрай ъглите. От тавана висяха полилеи, запалени въпреки дневната светлина. Прозорците, по-високи от Раду, се изостряха в горния си край и бяха обрамчени със спираловидни метални решетки. Коприна в сини, червени и пурпурни нюанси — цветовете на богатството, покриваше всичко. Подът под краката им лъщеше толкова силно, че Раду можеше да се огледа в него. В средата на стаята бълбукаше шадраван, а покрай стените бяха наредени ниски, покрити с възглавници пейки. На една от дузината пухкави възглавници около шадравана седеше момчето.

Сега то плесна с ръце и се изправи.

— Ето ви и вас!

— Къде сме? — попита Лада.

— В покоите ми!

— И кой си ти, за да заслужиш такива покои от дявола?

Раду я сръга с лакът. Усмивката на момчето стана пакостлива.

— Но аз съм синът на дявола. Мехмед Втори, син на Мурад.

— Мили боже — сепна се Раду и притисна ръка към стомаха си. Поклони се ниско. Беше се надявал да види момчето отново, често беше мислил за него, откакто се бяха видели за пръв път, и си беше представял как ще станат приятели. А сега това. Лада го беше заплашила, беше обидила баща му и без съмнение смяташе да продължи да прави и двете. Изнурено примирение смени страха в гърдите на Раду. Лада щеше да му докара смъртта и тази смърт щеше да дойде скоро и да е бърза.

— Аз заповядах да ви доведат тук. — Мехмед размаха пренебрежително ръка. Раду погледна през миглите си и видя друга просторна стая отвъд тази, с няколко врати.

— Да, поздравления — каза Лада. Не беше помръднала, откакто разбра, че се намират в покоите на султанския син. Нямаше и следа от уважение и намек за почитание в позата й с разкрачени крака. — Но защо сме тук?

— Защото мразя Халил паша и братовчед си.

Лада поклати глава раздразнено.

— И кой е братовчед ти?

Раду трепна от тона й. Изправи се. Нямаше смисъл да продължава да се кланя, след като Лада вече бе решила съдбата им.

— Но как, годеникът ти, разбира се! Мъжът, чийто език възнамеряваш да отрежеш и погълнеш. — Мехмед падна назад върху една кадифена възглавница с размерите на кон, повален от смеха. — Помислих си, че ще се напикае, толкова беше унижен! От момиче! О, той е отблъскващ, противен човек. Никога не съм се забавлявал толкова, колкото днес.

— Мислех, че ще накажат Лада. — Раду направи обнадеждена крачка напред.

Мехмед поклати глава и качи крака върху друга възглавница.

— Не. Настоях тя — и ти също, предполагам, да бъдете доведени при мен. Пращат ме в Амасия, да управлявам. Подозирам, че целта е да ме махнат оттук, защото баща ми не може да ми намери работа, а наставникът ми, Молла Гурани — той ви отвори вратата, не се разбира с Халил паша.

Лада започна нетърпеливо да потропва с крак. Раду я ощипа и тя го плесна през ръката.

Мехмед щракна с пръсти.

— Да! Причината да сте тук. Пожелах да ме придружите в Амасия като мои компаньони.

Лада седна на една възглавница до вратата.

— Значи наистина съм наказана.

— Тя не говори сериозно! — Раду изгледа сестра си кръвнишки и после обърна поглед към Мехмед, като се постара да прикрие надеждата, която без съмнение се изписваше по лицето му. Далеч оттук! Далеч от учителите и главния градинар! И то с Мехмед, момчето от градината, което може би в края на краищата наистина щеше да му стане приятел. Той искаше да опознае Мехмед с болезнен, отчаян копнеж. Дори сега, след като бе разбрал кой е той всъщност.

Мехмед се усмихна.

— Мисля, че говори напълно сериозно. Но аз нямам нищо против. Намирам сестра ти за много забавна.

Раду седна на една възглавница до Мехмед, с изправен гръб и с ръце, внимателно прибрани в скута му.

— Значи трябва да внимаваш. Тя много мрази да забавлява когото и да било.

Лада хвърли една възглавница по Раду със злобна точност. Мехмед ги гледаше с физиономия на неподправена радост. Раду не знаеше какво да мисли за всичко това, но си позволи да подхрани семенцето на надеждата, поникнало в душата му. Усмивката, която отправи на Мехмед, този път не беше престорена.