Кирстен Уайт
Влизам в мрака (15)

13

Лада не знаеше още колко време ще може да краде чаршафи, преди да я заловят. Раду се беше оплакал, че на леглото му е останало само едно одеяло. Тя пък седеше, опряла гръб във вратата, за да не влезе някой и да я види как къса плата на парчета, с които да спре потока кръв.

Стаята й бе задушна. Миризмата на изгорял плат не бе успяла да излезе цял месец, а сега кръвта се беше върнала.

Когато дойката й беше казала, че няма нужда да се тревожи от мисълта за женитба, докато не започне месечното й течение, тя се беше успокоила. До сутринта, в която Лада се събуди, плувнала в кръв, в дома на враговете си. Тя живееше в ужас от деня, когато ще я разкрият. Дотогава пъдеше слугите, дръзнали да се доближат до стаята й, с крясъци или, ако това не подействаше, с юмруци. Никой не биваше да разбере.

Само че разкриването й бе единствено въпрос на време. Вратата към покоите, в които живееха двамата с Раду, чисто и просто нямаше ключалка.

Въпреки всичко Лада не плачеше.

Раду мислеше, че сълзите му са тайна, но тя всяка нощ го чуваше да плаче през тънката стена, която делеше стаите им. Понякога го мразеше за това, че плаче, а друг път го мразеше, защото не можеше и тя да плаче с него.

Той изглеждаше щастлив само когато се измъкнеше, за да отиде на молитва — факт, който вбесяваше Лада. Тя го тормозеше безмилостно, но той не даваше вид, че забелязва гнева й. Накрая тя се отказа и потъна в сърдито мълчание. Ако не обръщаше внимание на заниманието му, може би Раду щеше да спре да се моли.

Дните се сливаха в безкрайна върволица от уроци и още уроци. Днес гледаха как увесват бандит, вилнял по пътищата, на кука, забита между ребрата му. Знаете ли, занарежда гласът на учителя им в главата й, защо в Османската империя има толкова малко престъпления? Нашите пътища са по-сигурни и домовете ни са по-безопасни от всички в незначителните, малки държави като тази, от която идвате вие. Нашите поданици обичат своя султан.

Лада бе принудена да признае, че в Търговище и околните градчета наистина вилнееха много престъпници. Вместо това обаче тя отбеляза, че може би османците са толкова отдадени на своя владетел заради чалмите, които са завити прекалено стегнато и притискат мозъците им.

Когато крадецът приключи дългия и мъчителен процес на умирането си, свалиха тялото му и го отнесоха, за да го сложат за назидание край пътя, заедно с надпис, описващ престъпленията му. Лада я боляха краката. Беше се изморила от тези уроци. Нямаше какво ново да научи. Султанът контролираше всичко. Ако ядосаш султана, умираш. Хората се подчиняваха не от любов, а по-скоро защото наказанията бяха светкавични, жестоки и изключително публични. Това бе ефективен начин за раздаване на правосъдие. Дори заслужаваше възхищение. Султанът не се страхуваше от никого и не му се налагаше да играе игри и да се подчинява на прищевките на по-нисшестоящи, както баща й бе правил толкова често.

Раду изглеждаше така, сякаш отново се готвеше да повърне, затова щом им позволиха да си отидат, Лада го повлече по коридорите и навън, на улицата. Вече беше проучила всички части на двореца, до които им позволяваха достъп. Сега подминаха джамията с минаретата й, протегнати към небесата, готови да ги прободат. На нея й се прииска наистина да го направят, да пробият дупка към Рая и да накарат Бог да стовари гнева си върху целия град. Тогава щяха да видят чий бог е истинският.

Или може би не. Тук не беше Влашко. Дори бога, с когото бе отраснала, тук го нямаше. Може би небесата щяха да погълнат нея, наказана от гнева на османския бог.

Минаха покрай висок зид, обграждащ пищна градина с дървета, чиито тежки, раззеленени клони бяха превити към тях, сякаш ги подканваха да влязат. Лада зърна смокиня, отрупана със зрял плод, до който не можеха да стигнат. Стомахът й изкъркори. Беше Рамадан и от двамата с Раду се очакваше да спазват поста. Лада крадеше храна и я криеше винаги когато й се удадеше възможност, но най-често гладуваше от зори до здрач. В ъгъла, където зидът срещаше стената на ниска сграда, се виеше възлеста, стара лоза. Тя се покатери по нея и стъпи върху стената.

— Трябва да се връщаме — смънка Раду и се огледа. Потърка ребрата си притеснено — сигурно си представяше кука, забиваща се в мускулите и органите му. Раду бе отслабнал, откакто пристигнаха, и не само от пост. Скулите му изпъкваха и караха очите му да изглеждат още по-големи.

— Хубаво. Чакай тук. Сам.

Той се покатери тромаво след нея и в бързината си едва не падна от стената. Качиха се на един клон и оттам слязоха по дървото до земята.

Имаше нещо нередно в миризмата. Зеленият аромат бе твърде наситен, сладостта на цветята малко в повече. Джамията се издигаше над главите им, дебнеше ги. Но виещите се като змии пътеки, по които тръгна Лада, с дървета и диви храсти покрай тях, караха градината да изглежда като тайно убежище. Тя откъсна няколко смокини и предложи една на Раду. Той отказа, затова тя го замери със смокинята по главата.

Захапала плода, тя прокара пръсти по твърдите, восъчни листа на един неподрязан храст и си представи, че е във Влашко.

Раду първи чу.

— Слушай — прошепна той. — Някой плаче.

— И не си ти. Каква изненада.

Той я изгледа ядно и после решително закрачи напред. Лада изсъска и тръгна след него. Раду се страхуваше да не ги хванат, че са влезли тук без разрешение, а какъвто беше глупак, точно това щеше да им докара. Тя сви зад ъгъла и го хвана за елека, но в следващия миг се закова на място при вида на едно момче, на дванайсет или може би тринайсет години, свито до ръба на едно декоративно езерце, с лице, обляно в сълзи.

— Боли ли те нещо? — попита Раду.

Момчето вдигна глава. Черните му очи бяха обрамчени от мигли — толкова гъсти, че сълзите оставаха по тях. Ръцете му бяха покрити с белези, жестоки, зачервени. Лицето му също носеше следи от наказанието. На едната му буза се оформяше синина.

Раду си свали елека и го натопи в езерцето. Внимателно сложи мокрия плат върху ръцете на момчето, за да облекчи болката. Лада никога не му беше позволявала да направи същото за нея и със сигурност не го бе правила за него.

Момчето гледаше, изправило гръб, проучваше ги с поглед, вирнало тънкия си, прав нос. Пълните му устни бяха свити от болка.

— Учителят ми — каза той. — Баща ми му даде разрешение да ме бие за неподчинение.

Раду потопи ръка във водата и я поднесе към бузата на момчето. Момчето се стресна. После погледна към Лада с израз на надменно очакване, сякаш я подканваше и тя да започне да го обгрижва. Тя скръсти ръце и го изгледа над закривения си нос.

— Ако си толкова слаб, че не понасяш да те бият, и толкова глупав, че да не можеш да избегнеш боя, значи заслужаваш още повече болка.

Ноздрите на момчето потръпнаха от гняв.

— Коя си ти?

Лада се облегна на едно дърво, откъсна си смокиня и отхапа голяма, сочна хапка.

— Аз съм Лада Дракула, дъщеря на Влашкото княжество.

— Би трябвало да постиш.

Тя изплю кожата на смокинята в краката му и отхапа нова хапка.

Той се намръщи замислено.

— Мога да наредя да те убият за това.

Раду трепна и започна да се навежда в поклон.

— О, я се изправи, Раду. — Лада го сграбчи за ризата и го дръпна нагоре. — Той е едно глупаво момче. Щом дори на учителите е позволено да го бият, много се съмнявам главният градинар да се подчинява на заповедите му. Сигурно и той е заложник като нас.

Тя не изпитваше никакво съчувствие към момчето. Напомняше й каква е тя — слаба и лишена от всякаква власт, и това я ядосваше.

Момчето се изправи и тропна с крак.

— Аз не съм роб. Това е моят град!

Лада изсумтя.

— А аз съм императрицата на Византия.

Врътна се на пети и дръпна Раду след себе си.

— Пак ще се видим! — извика след тях момчето. Това не бе въпрос, а заповед.

— Ще изгоря града ти до основи — извика Лада през рамо. Единствената реакция на момчето бе да избухне в изненадан смях. Лада се стресна, когато собствените й устни се разтегнаха в отговор на този смях — усмихваше се за пръв път от седмици.

Лада бясно търкаше кръвта от нощницата си.

Докато търкаше, проклинаше майка си, задето я беше родила момиче.

Проклинаше и баща си, задето я беше изоставил тук.

Проклинаше и тялото си, задето я правеше толкова уязвима.

Толкова бе погълната от проклетисване, че не чу как вратата се отвори.

— О — каза прислужницата, — крехко, нервно като птица момиче.

Лада вдигна ужасен поглед. Доказателството за превръщането й в жена бе полепнало по ръцете й — алено, категорично доказателство. Бяха я хванали. В главата й се появи собственият й образ как пълзи и плаче. Това бяха съпругите. Това правеха.

А сега тази прислужница, тази шпионка, беше разкрила, че Лада е достатъчно пораснала, за да стане съпруга.

Лада с крясък се хвърли върху прислужницата и я удари по главата. Момичето се строполи на пода, сви се и завика от болка. Лада не спря. Удряше, риташе и хапеше, без да спира да крещи ругатни на всеки език, който знаеше. Усети да я дърпат нечии ръце, чу един познат глас да я умолява да спре, но не спря. Не можеше да спре. Това бе краят на последните остатъци от свобода и бе дошъл само заради любопитните очи на една прислужница.

Накрая се наложи двама от дворцовите пазачи да я издърпат от момичето. Раду я гледаше с ужаса на малко животинче, изненадано в леговището си. Лада отказваше да отговори на въпросите му. Те нямаха значение. Нищо вече нямаше значение.

Лада бе очаквала наказание, така че поканата за следобедна закуска с жени й се стовари като шок. Един мъж с тесни рамене и плешива глава я придружи до част от двореца, в която никога не беше влизала.

Щом влезе в елегантно обзаведената стая, две жени станаха да я посрещнат. Едната беше млада, може би няколко години по-голяма от Лада. Косите й бяха увити в жизнерадостно син шал, а долната половина на лицето й бе скрита зад прозирен воал. Жената имаше големи очи и бляскава усмивка.

Лада се дръпна, когато жената се втурна към нея, но тя само я хвана за ръцете и ги стисна.

Заговори на турски.

— Ти трябва да си Владислава. Горкото момиче. Ела, седни. Аз съм Халима. Това е Мара.

Лада й позволи да я заведе до възглавниците, подредени около една маса, разглеждайки другата жена, която седеше с изправен гръб, стегната в тясна рокля, толкова различна от разветите копринени одежди на Халима. Косата на втората жена бе тъмнокафява, изкусно накъдрена и подредена в прическата, която се носеше в сръбския двор.

— Защо съм тук? — попита Лада. Опита се да говори грубо, доколкото беше възможно при объркването й.

— Защото НИКОЙ не знаеше какво друго да направи. — Гласът на Мара бе студен, очите й присвити. — Когато разбраха защо си пребила онова клето девойче, мъжете отказаха да се занимават. Помолиха ни да говорим с теб по женските ти въпроси.

— Не разбра ли какво става? — Халима се приведе към нея, около очите й се образуваха бръчици на състрадание. — Сигурно много си се изплашила! Аз очаквах месечното си течение и въпреки това за малко да припадна, щом видях кръвта! А ти си сама тук с брат си. Трябва да се виждаме, да ни позволиш да те научим и да ти помогнем.

Тя плесна радостно с ръце.

— Ще бъде забавно!

Лада стоеше сковано права до масата.

— Не ми трябва нищо, което вие можете да ми дадете.

— О, но сигурно имаш въпроси! Не се страхувай. Не би могла да ни накараш да се чувстваме неудобно. Ние сме съпруги, все пак.

— Точно тази съдба се опитвам да избегна — измърмори Лада.

— Значи си глупачка — заяви Мара.

— О, дръж се по-мило, Мара! Тя не разбира. Да си съпруга, е чудесно! Мурад е толкова внимателен и за нас се грижат много по-добре, отколкото бихме могли да се надяваме другаде.

В гласа на Халима нямаше и следа от лукавство или потайност. Думите й бяха искрени като големите й, глуповати очи.

— Ти си омъжена за Мурад? — попита Лада. Името на султана загорча на езика й.

— И двете сме омъжени за него — усмихна се широко Халима. Лада погледна с ужас Мара.

Усмивката на Мара бе като мразовита зима срещу слънчевата пролет на Халима.

— Да. И двете сме му съпруги, наред с други съпруги и наложници.

Лада потръпна от отвращение.

— Но това е отблъскващо.

— Ако помня правилно — каза Мара, — баща ти има и друг син, от любовницата си.

Лада не отговори, но изражението й потвърди думите на жената. За другия Влад никога не се говореше, но тя знаеше, че той съществува.

Халима я подкани да седне с нетърпелив жест, сякаш можеше да извади мислите от ума на Лада и да ги изглади в по-приятна форма.

— Тук така се прави. Мъжете имат право на няколко жени, стига да могат да ги издържат. А султанът по традиция държи цял харем. Всички сме обичани и за нас се грижат. Да бъдеш съпруга, е истинска привилегия!

Мара отпи глътка от фина чаена чаша. Лада за пръв път виждаше такава. После жената заговори на унгарски.

— Халима е идиотка.

Халима наклони глава настрани.

— Какво?

Мара продължи.

— Тя е дете. Мисли си, че е принцеса в приказка. Това, че Мурад избра нея за жена от целия харем, е най-великото постижение, на което би могло да се надява момиче като Халима. Не знам дали да я удуша, или да положа усилия да я задържа в бляскавия й въображаем свят.

Лада отговори също на унгарски, заинтригувана от искреността на Мара.

— Ами ти?

— Аз съм тук по същата причина като теб. Женитбата ми с Мурад бе печатът, който скрепи примирието му със Сърбия. Тук съм, за да е в безопасност Сърбия.

Лада изсумтя подигравателно.

— Но Сърбия не е свободна.

Мара вдигна вежда.

— Ти какво мислиш, че е свободата?

— Правото сам да управляваш себе си! А не да си заложник на друга страна, за да си в безопасност.

— Всяка страна е заложник на други, за да е в безопасност. За това са съюзите и границите.

— Но това е различно.

— Нима? И как?

— Заради теб! Не бива да те женят насила! Не е справедливо.

Халима се изкашля многозначително, нацупила устни.

— Може би ще е по-добре да говорим на език, който всички разбираме? За да не се обиди някой, който се чувства изключен от разговора?

Мара продължи, без да дава вид, че е чула какво казва другата съпруга.

— Хмм. А какво мислиш, че щеше да стане с мен, ако бях останала в Сърбия? Щяха да ме омъжат за друг мъж, който отново някой друг щеше да избере. Ненавиждам съпруга си и империята, но поне тук постигнах нещо. Благодарение на брака си с Мурад, Халима е в безопасност и е обградена с грижи. Моят брак с Мурад пази цяла Сърбия и я обгрижва. Не е справедливо, вярно. Но е по-важно от справедливостта. Ти обичаш ли Влашко?

Лада се намръщи, съзирайки капана в думите на Мара. Знаеше къде ще я отведе, но трябваше да отговори честно.

— Да.

— И аз обичам Сърбия. Служа на страната си и семейството си с изгнаничеството си. Всички трябва да правим каквото можем, Владислава. Това бе моят принос.

Халима се прокашля кокетно.

— Сега може ли да започнем да говорим на турски? Сетих се за няколко съвета, които бих искала да споделя с Владислава!

Лада ровеше в чинията си и наблюдаваше двете разновидности на султанска съпруга пред себе си. Никога не би могла да стане като Халима, благодарна и наивна. Но дали би могла да стане като Мара — примирена със съдба, която не бе избрала сама, за да защити страната си?

Халима не спря да чурулика, говорейки празни приказки с такава омаяна радост, че Лада започна да разбира защитническото отношение на Мара към нея. В цялото безсмислие тук имаше нещо успокоително. Освен това Лада се забавляваше с ироничните забележки на Мара, които тя най-често правеше на език, който Халима не разбираше. Може би Лада трябваше да поиска да се види с тях отново. Щеше да е приятно да има с кого да разговаря, освен Раду и омразните учители.

Халима разказваше някаква протяжна история.

— … И Емине, тя ми е много близка приятелка, тя пък дойде в харема по собствена воля! Стана доста голям скандал. Избяга от семейството си и влезе право тук! Разбира се, наложи се да я приберат, защото семейството й нямаше да я приеме обратно и…

— Какво? — прекъсна я объркано Лада. — Само защото е влязла в харема?

— О, да! Затова се срещнахме с теб тук. Ако влезеш в сградата на харема, се превръщаш в собственост на султана! Нали разбираш, така трябва. За да се запази кръвната линия.

Мара видя ужаса в очите на Лада и се усмихна мрачно. Когато се нахрани, тя акуратно избърса устни и заговори отново на унгарски.

— За теб ще е добре да дойдеш при нас. Опитвай се да се държиш като тази красива идиотка. Колкото по-скоро спреш да се бориш, толкова по-лек ще е животът ти. За това си родена.

Лада се изправи толкова рязко, че политна назад.

— Не.

Тя се обърна и избяга от тежкия, знаещ поглед на Мара, но дълго след това чувства тежестта му върху раменете си.