Кирстен Уайт
Влизам в мрака (14)

12

Раду се сви на кравайче и се подпря във вратата на Лада.

Държеше едната си ръка в другата — по дланта вече се оформяха подутини. Устната му бе започнала да оздравява, но само защото напоследък учителят го удряше само по ръцете.

Как можеше тя да му причинява това?

Как можеше да оставя учителя да го пребива заради нея?

Тя винаги го беше защитавала. Дори когато се държеше жестоко, никога не бе позволявала някой друг да го наранява. Въпреки всичко, което бяха видели откакто бяха пристигнали в Одрин, Раду никога не се бе чувствал истински уплашен или самотен, защото знаеше, знаеше, че Лада ще го опази от всичко.

Той заплака, защото нямаше кой да го види. Солта от сълзите опари сцепената му устна.

Тя знаеше ли? Можеше ли да познае, че той се е заинтригувал от исляма, че се е развълнувал и дори е започнал тайно да се моли? Това трябва да беше причината. Тя не допускаше да го бият по други причини, но щом учителят й зададеше въпрос за исляма, тя отказваше да отговори, макар да знаеше, че той ще нарани Раду.

Искаше да й каже, трябваше да й каже, че съжалява. Че ще спре да изучава исляма. Но… може би щеше да успее да й обясни как го кара да се чувства тази религия, как основите й му звучат толкова по-смислено от безкрайната върволица светци и икони в Търговище. Той никога не беше разбирал напълно думите, които чуваше в църквата — латинският бе толкова официален, че създаваше бариера между него и Бог. Из цялата религия бе пълно с бариери между Раду и Бог — Христос стоеше между тях, падението на Адам стоеше между тях, дори душата на Раду стоеше между тях.

Той винаги си бе представял Бог подобен на баща си — далечен, непознаваем, недоволен. Раду се боеше, че както винаги, каквото и да направеше, то нямаше да е достатъчно добро, за да заслужи любовта на един всемогъщ и непознаваем Бог.

Ислямът му звучеше смислено, привличаше го с щедрата си простота. Но ако Лада искаше от него да мрази мюсюлманството, той щеше да го намрази. Ако това бе цената да си върне защитничката, той щеше да я плати.

Той избърса следите от сълзи, скри слабостта си. После бутна вратата и влезе.

Лада, само по дълга риза, беше приклекнала пред огнището. Вместо от камък, като огнищата в Търговище, това бе облицовано с бели плочки с повтарящ се мотив на осмолъчни звезди. Макар да бе топло, Лада беше напалила буен огън. В момента хвърляше нощните си ризи в пламъците. На пода до нея бяха нахвърляни завивките от леглото. По тях имаше червени петна.

— Лада? — Раду пристъпи в стаята и се огледа за нападателя, огледа нея за раната. — Какво е станало?

Тя се обърна и го погледна с диви, пълни със сълзи очи.

— Махай се! — изкрещя.

— Но…

— Махай се!

Раду се дръпна, сякаш го беше ударила, и избяга от стаята й и от общите им покои. Не спря да тича, докато не излезе от замайващия лабиринт на двореца и се смеси с тълпите на улицата.

Изгуби се.

Продължи да върви, въртеше се в безсмислени кръгове, изпаднал в ступор. Прозвуча вече познатият призив към молитва, този път по-близо от всякога. Раду спря внезапно и най-сетне вдигна поглед, за да види минарето на една джамия. Сърцето му обаче бе сякаш пълно с олово, дърпаше го надолу. Не можеше да последва гласа нагоре към небето.

Мека ръка го докосна по рамото и той подскочи, настръхнал.

Един мъж, с глава, увита в проста бяла чалма, облечен в дрехи от скъпа материя, но с проста кройка, приклекна, докато лицето му се изравни с това на Раду. Очите му се разшириха за миг, когато видя белезите от бой по лицето на Раду, и после се присвиха в нежна усмивка. Не изглеждаше много по-голям от Мирча, но по лицето му бе изписана благост, която го караше да изглежда мъдър.

— Имаш ли нужда от помощ?

Раду поклати глава, кимна и пак поклати глава.

— Искаш ли да се помолим заедно?

Раду никога не се беше молил досега, не и така. Беше виждал как се моли учителят му, но му се струваше странно и нередно да гледа, затова той най-често извръщаше поглед. Откакто бе пристигнал в Одрин обаче, му се искаше да влезе в джамия.

— Не зная как — каза Раду с пламнало лице, забол поглед в земята.

— Ще сложим рогозките си най-отзад. Гледай какво правя аз.

Мъжът поведе Раду нагоре по стълбите. Тук имаше фонтан с бистра вода. Мъжът спря и си изми ръцете старателно. Усмихна се и кимна към ръцете на Раду. Раду свенливо повтори движенията на мъжа.

Когато свършиха, мъжът свали от гърба си една рогозка за молитва. Раду се стресна, защото не си носеше, но мъжът му подаде своята и взе една износена от купчина, наредена в дъното на джамията. Без да вдига поглед от пода, Раду последва човека в огромното помещение, където останалите се нареждаха в редици с отработени, спокойни движения.

Мъжът заведе Раду в един ъгъл и му даде знак да постели рогозката. Раду повтори движенията на мъжа и коленичи нервно върху рогозката — вече съжаляваше за решението си да дойде тук. Джамията бе пълна с всякакви мъже — стари и млади, с най-скъпи дрехи и парцаливи. Но всички изглеждаха като у дома си, за всеки имаше място. Щяха да разберат, че той няма право да бъде тук. Може би и те щяха да го набият.

И тогава започна молитвата.

Раду гледаше с изумление как мъжете затвориха очи, как започнаха да се покланят и изправят в синхрон, как се молеха заедно и как телата и гласовете им се движеха в съвършена хармония.

Никога не беше виждал нещо по-красиво.

За пръв път в живота си той не искаше да наблюдава. Искаше да участва. Отворил едно око, за да следи движенията на приятеля си, Раду се присъедини към молитвата. Не след дълго се загуби в ритъма на гласа, в умиротворението, което носеше превръщането му в една малка част от по-голямо цяло, и макар да разбираше думите само откъслечно, те го караха да чувства, дърпаха изранената му, изтощена душа нагоре.

Когато молитвата свърши, той погледна нагоре и още по-нагоре, и още по-нагоре. Куполът се извисяваше над главата му, преплетените, многолъчеви звезди дърпаха погледа все по-нагоре към минарето, дърпаха го към небесата.

— Добре ли си?

Раду погледна приятеля си, стреснат, после си избърса очите. Усмихна се.

— Да. Благодаря ти.

Мъжът протегна ръка и помогна на Раду да се изправи. Върнаха старата рогозка обратно и излязоха обратно в света.

— Как се казваш? — попита мъжът.

— Раду Дракула.

— Аз съм Кумал вали. Ела да хапнем заедно. Изглеждаш, сякаш имаш нужда да си поговориш с някого.

Кумал поведе Раду по улиците, докато стигна една, по която се издигаха високи, тесни каменни къщи. Бяха близо до двореца, значи бяха на важни особи, но не чак толкова близо, че да влизат в дворцовия комплекс. Раду разбра, че „вали“ не е името на човека, а титлата му. Явно беше, че е важна личност, може би дори приятел на султана.

На вратата ги посрещна слуга, който се поклони и взе рогозката на Кумал.

— Приятелят ми Раду ще обядва с нас — каза Кумал.

Те последваха слугата до стая в дъното на къщата. Стените бяха облицовани със стъкло и се отваряха към скромна, но добре поддържана градина. В средата на стаята имаше ниска маса, заобиколена от възглавници. Кумал седна и даде знак на Раду да направи същото.

Седнал срещу Кумал, един непознат, Раду изведнъж се запита дали идването му тук не е било огромна грешка. Никой не знаеше къде е. По-лошото бе, че той дори не беше сигурен, че му е позволено да излиза от двореца. А Кумал беше държавен служител. Дали щяха да накажат Раду? Или направо да го убият?

Кумал откъсна парче топъл безквасен хляб и го подаде на Раду. Без да вдигне поглед, заговори.

— Бих искал да разбера кой те е наранил и дали има нещо, с което мога да ти помогна.

Раду поклати глава и се изправи.

— Трябва да си вървя.

— Остани, моля те. Ако не можеш да говориш за случило то се, тогава нека разговаряме за нещо друго. Хареса ли ти молитвата?

Раду бавно седна обратно и затвори очи в опит да преживее отново онова усещане.

— Беше… прекрасна.

— Да, и аз мисля така. Винаги с нетърпение чакам да ми се отвори път до града, за да мога да се присъединя към братята си в молитва.

— Не живееш ли тук?

— Не. Имам имот в провинцията. Не идвам често в Одрин, тъй като отговорностите ме задържат у дома. Тази вечер си тръгвам всъщност.

Раду посърна. Той нямаше право да очаква нищо повече от Кумал, но кратките проблясъци на надежда, които бе усетил в негово присъствие, сега му се сториха като жестока шега.

— Ти не си османец.

Раду поклати глава.

— От Влашко съм.

Кумал се намръщи замислено.

— Но не си еничар.

— Баща ми е Влад Дракула, войвода на Влашко. Остави ни със сестра ми тук за… за да се образоваме.

По лицето на Кумал плъзна разбиране, последвано не от гняв или присмех, както очакваше Раду, а от съчувствие.

— А, разбирам. Изглежда, че образователният подход не е особено мек.

Раду засрамено вдигна ръка към лицето си.

Кумал взе ръката му, стисна я и я свали долу, за да накара Раду да го погледне.

— Моля те, не съди за страната ми по жестокостта на отделни нейни граждани. Макар да има един Бог и един Пророк, мир нему, не всеки общува с него по един и същи начин. Има различни степени на вяра и начин тя да се практикува, както във всичко друго в живота. Но имаш избор.

— Нямам чувството, че ми е останал какъвто и да е избор.

Кумал кимна.

— Може би така ти изглежда сега. Но избор винаги има. Можеш да избереш да намериш утеха и покой в Бог. Можеш да избереш да бъдеш смел и състрадателен. И можеш да избереш да виждаш красотата и щастието във всяко тяхно проявление. — Той се усмихна. — Но аз мисля, че ти вече знаеш това. Надявам се да запазиш това знание през идните години, защото имаш какво да предложиш на света, Раду, и то не е никак малко.

Едно момиче с блестящи очи и пухкава, малка уста, се плъзна върху възглавницата срещу Раду. Дрехите й бяха красиви като нея самата, а косите й покриваше шал в яркожълто. Тя му се усмихна свенливо и си взе парче хляб.

— Брат ми отново ли проповядва?

Раду поклати глава и сведе поглед към чинията си.

— Не.

— Хубаво. Той много обича да проповядва. Аз съм Назира.

Кумал сложи ръка на рамото й.

— Назира е най-малката ми сестра.

— И най-любимата.

— И най-любимата.

Кумал се засмя. После слугата се върна и сервира блюдо с печени птици, зеленчуци и разхлаждащ сос. Кумал обеща на Раду да го заведе обратно в двореца, след като се нахранят. После с Назира започнаха да си разказват история след история, обгръщайки Раду в смеха си и в общата си история, сякаш той бе естествена част от всичко това.

Топлотата помежду им би трябвало да накара Раду да се чувства студен в сравнение с тях, но той открадна частица от тази топлота и я скри в себе си за идните дни, през които бе сигурен, че ще му потрябва.