Кирстен Уайт
Влизам в мрака (13)

11

1448 г.‍ Одрин, Османска империя

Влад вървеше след султан Мурад, приведен от честите поклони. Лада гледаше примирено, но и предпазливо. Раду стоеше до нея, вкопчен в ръката й като малко дете. Наложи се тя да откъсне насила пръстите му от ръката си, защото беше намачкал ръкава на най-хубавата й рокля. Раду се беше държал сякаш пътуването им е за удоволствие и се беше сприятелил с войниците. Вражеските войници. Раду беше глупак. Те не бяха дошли тук за развлечение. Бяха избягали. Бяха оставили престола в алчните ръце на Мирча.

Мирча, който отдавна се подмазваше на болярите и на Хунияди. Мирча, който бе обещал да пази княжеската титла и да чака завръщането на баща си.

Лада не се съмняваше, че баща й ще има нужда от армия, за да се върне, и то не само заради болярите и Хунияди.

Няколко скъпоценни часа Лада си мечта, че ще успее да открие Богдан тук, но надеждите й се бяха изпарили. Бяха ги посрещнали и им бяха приготвили нарочни покои. Пищни, парфюмирани затвори, отрупани с възглавници, от които не ги бяха пуснали да излязат през последните два дни. Влад не бе спрял да крачи напред-назад, да си мърмори и да упражнява речта си. Копринената му долна риза се бе просмукала с пот. Раду бе гледал през прозореца, обкован с метал във формата на лоза. Лада бе гледала баща им и скъсаните нишки на властта му. Оставаше една. Една-единствена нишка, която той отчаяно се надяваше, че ще успее да увие около султана, за да си осигури своенравната му подкрепа.

Тя дръпна Раду за ръката, за да го накара да върви по-бързо и да не изостанат от групата възрастни. Не това бе поведението, което Лада очакваше от Влад Дракула. От баща си. От един дракон. Драконите не пълзяха по корем пред враговете си и не просеха помощ. Драконите не се кълняха да освободят света от неверници, които после канеха в собствения си дом. Драконите не бягаха от родината си посред нощ като престъпници.

Драконите изгаряха всичко около себе си, докато огънят не пречистеше света до пепел.

Групата спря на балкон, надвиснал над площад, който бе покрит с виещи се шарки от сини и жълти плочки. Одрин бе прекрасен — богато украсен и величествен, с една зашеметяваща елегантност, налагаща се от всички страни. Лада си представи какво би било да го срине със земята.

— Разбрахме се, значи — каза султанът, без да поглежда баща й, докато говореше. Очите му представляваха две черни точки под изкусно оформените вежди, които сивееха от възрастта. Султанът бе обвит в коприна, а главата му бе увенчана с огромна чалма. Той прокара ръка по мустаците си и надолу към брадата с пръсти, обсипани с пръстени с блещукащи скъпоценни камъни.

— Ще те пратя обратно с отряд еничари и пълната подкрепа на османския престол. Ще плащаш годишен данък от десет хиляди дуката и петстотин нови попълнения за еничарите и в замяна ще разполагаш с честта на нашата подкрепа, за да пазиш интересите ни по трансилванската и унгарската граница.

Лада спря да слуша, докато баща й се кланяше, даваше обещания и изразяваше благодарността си. Султанът си тръгна, оставяйки след себе си един от съветниците си, Халил паша, за да уточни подробностите на договора.

Лада вече не я беше грижа за нищо. При цялата си красота, Одрин бе чужд и студен, земята под краката й — твърда и равнодушна. Пет пъти на ден един глас някъде под прозорците й се извиваше в песен на език, който тя не разбираше, нотите се забиваха в нея като остриета. Раду се вълнуваше, когато пеенето започнеше. Лада си запушваше ушите.

Влашко бе някъде там. Нейното Влашко. Макар да презираше баща си заради слабостта му, тази слабост щеше да й помогне да се върне у дома.

Няколко войници извлякоха двама завързани мъже в центъра на площада. Лада забеляза редица дупки в земята. Плочките около тях бяха изцапани с нещо тъмно. Затворниците бяха оставени на земята до дупките. Мъж, облечен в развети виолетови одежди, с яркочервена чалма, украсена с перо, излезе на площада. Последваха го още войници, носещи два дълги, заострени кола.

— А.‍ — Халил паша прекъсна хвалебствията на Влад по адрес на султана. Макар баща й да беше княз, а Халил паша нищо повече от османски благородник, турчинът се държеше така, сякаш Влад му дължеше уважение. И Влад му го демонстрираше.

Халил паша обхвана с жест площада.

— Ето го главния градинар.

Лада се зачуди дали не си беше превела думите му грешно. Човекът изобщо не изглеждаше като градинар, а и по празния площад нямаше растения.

Халил паша не откъсваше поглед от площада.

— Като допълнителна услуга нашият двор ще се погрижи за образованието на децата ти.

Кръвта се оттече от лицето на баща й.

— Това е прекалено щедро. Не мога да приема такова предложение.

— За нас ще бъде удоволствие да ги обучим.

Влад погледна към площада, където бяха съблекли завързаните мъже. Той срещна питащия поглед на Лада и очите му се разшириха. Тя никога досега не беше виждала такова изражение на лицето на баща си.

— Раду, тогава — бързо каза Влад. — На момичето е отредено да влезе в манастир. Прекалено е своенравна и избухлива за обучение, а и бездруго да образоваш момиче е загуба на време.

При други обстоятелства това изявление би разгневило Лада, но сега беше объркана от изражението на баща си. Предишната година се беше запиляла към кланицата, привлечена от звуците, които издаваха прасетата. Очакваше, че пищят само докато ги убиват, но всъщност животните започваха да пищят и да въртят очи от ужас още при миризмата на кръвта на вече закланите си събратя.

Същото изражение се таеше под овладяното лице на баща й, виждаше се в белите роговици на очите, около тъмните ириси.

— Хмм. — Халил паша поглади замислено гъстата си брада. — Не ни се иска един злощастен брак да смени посоката на предаността ти на запад. Няма да ти е за пръв път да забравиш обещанията си. А и момичето говори турски гладко. Забелязах, че разбира всяка дума, която си казваме. В образованието й са вложени време и внимание. И много грижа. Децата са най-ценните ни притежания, не си ли съгласен? Султанът искаше Раду, но аз настоявам да образоваме и двамата.

Баща й преглътна мъчително, вперил поглед в Лада. После се извърна и кимна.

— Разбрахме се, значи — каза Халил паша. — Раду и Владислава ще останат при нас и ще бъдат в безопасност, докато помниш, че трябва да служиш на интересите ни от влашкия престол.

Раду погледна към Лада, опитвайки се да осмисли казаното. Лада чудесно разбра всичко, което каза мъжът. Животът им имаше стойност само дотогава, докато баща им правеше каквото му се каже. И вместо да вземе само Раду, Халил паша бе разбрал кой от двама им баща им ценеше най-много.

Всички години, прекарани в опити да спечели обичта и одобрението на баща си, я бяха докарали дотук.

Бяха я превърнали в затворничка.

Османците държаха всички нишки и бяха увили нишката на Влад около собствената му шия. Лада знаеше отдавна, че женитбата й, бъдещето й винаги ще бъдат единствено залози в преговори, но никога не бе предполагала, че самият й живот би могъл да се превърне в обект на сделка, в залог. Не беше и помисляла, че баща й с такава готовност ще го спазари.

— А! Готови са. Образованието ви започва сега, млади хора. Съзрете как главният градинар изкоренява измяната.

Те видяха как главният градинар направи прорез в тялото на всеки от двамата затворници и как с отработен жест пъхна в тях дългите, здрави колове. Вдигнаха мъжете във въздуха и вкараха коловете в дупките на земята. Лада видя как собственото тегло на мъжете бавно щеше да ги дърпа надолу, забивайки коловете все по-надълбоко, по протежение на гръбнака, докато накрая не излезеха през гърлата им.

Тя не отклони поглед, но нещо в мозъка й се размести и промени картината. Налагаше й се да я види по друг начин. Тези мъже не бяха истински. Те нямаха значение. Нищо в картината не се случваше наистина. Писъците им я разсейваха. Тя се опитваше да мисли. Трябваше да се съсредоточи върху нишките си. Стисна кесийката около шията си и продължи да гледа мъжете, без да мига, докато не се превърнаха в неясни форми. Готово. Не бяха истински.

Лада усети как Раду стиска ръката й, чу го как се опитва да си поеме дъх през сълзи. Видя терзанието в очите на баща си. Каквито и планове за нечисти сделки да си беше правил след сключването на този съюз, ръцете му бяха вързани. Беше допуснал непоправимата грешка да обича децата си, или поне Лада, достатъчно силно, че да могат други да използват тази обич срещу него.

Любов и живот. Неща, които можеха да бъдат дадени или отнети за миг в стремежа към власт. Тя не можеше да се откаже от живота си. Любовта, от друга страна…

Лада пусна ръката на Раду.

Отстъпи встрани и продължи да гледа как главният градинар довършва работата си.

Лада се мразеше, че храната толкова й харесва. Пикантни меса с гладки, студени сосове, печени зеленчуци, пресни плодове — всяка хапка, която слагаше в уста, чувстваше като измяна. Би трябвало всичко румънско да й липсва. Би трябвало да мрази всичко в Одрин.

Но, о, колко сладки бяха плодовете. Може би и тя носеше в себе си малко от Ева.

Дрехите също бяха много по-удобни. Лек кафтан върху широки поли и плетени туники. Всичко беше ярко и меко, много по-свободно от стегнатите дрехи, които се носеха в Търговище. В тези дрехи човек се движеше по-лесно. Дишаше по-лесно.

Би трябвало да й е трудно да диша тук, заобиколена от врагове. Лада се бунтуваше, когато можеше, носеше си косата пусната, вместо елегантно завита на главата, каквато бе тукашната мода, и не сменяше румънските си обувки за тукашни. Освен това никога не сваляше безценната кесийка от шията си и я носеше притисната до сърцето си.

Защото храната и дрехите никога нямаше да заменят онова, което бе оставила и тя никога нямаше да забрави.

Сега ровеше из купа с фурми и ги изсмукваше колкото можеше по-шумно, за да дразни учителя. В момента им говореше за военната организация на империята. Което беше за предпочитане пред уроците по религия, но все пак противно.

— По какво се различават спахиите от еничарите?

Раду сбърчи чело в опит да класифицира информацията, която течеше към тях.

Учителят изгледаше отегчен. Той винаги изглеждаше или отегчен, или ядосан. Това бе единственото, в което си приличаха с Лада.

— Спахиите са запасняци, граждани на Османската империя. Не са редови войници. Викаме ги, когато има нужда от тях. Командват ги или валии на малки области, или бейовете на градовете, назначени от султана. Еничарите са редовна войска — единствената им работа е да воюват.

— Роби — каза Лада.

— Те получават образование, заплата и са най-добре тренираните войници на света.

— Роби — повтори Лада, без да променя тона си. Раду се сви до нея, но тя не го погледна.

— Еничарите могат да постигнат невиждани висоти. Ние признаваме и награждаваме изключителните постижения. Някои еничари дори стават бейове. Като Искандер, който… — учителят млъкна и пребледня, сякаш бе хапнал нещо развалено.

Лада се приведе напред, най-сетне заинтригувана.

— Кой е Искандер?

— Лош пример. Бях забравил за неотдавнашните събития. Той бе фаворит на султана, бе направен бей и му беше даден за управление град Круя в родната му Албания. Оттогава… той не е особено сговорчив. Това е най-висша форма на измяна и позор.

Лада се засмя.

— Значи вашият султан го е образовал и обучил, и сега този човек използва наученото да се бие с вас? Мисля, че е идеален пример.

Учителят се облегна назад, отвратен, и изгледа Лада кръвнишки, а Раду зачопли нервно перодръжката си.

— Да продължим. Избройте петте стълба, на които се крепи ислямът.

— Не. Другата тема ми харесва повече. Искам да науча повече за Искандер.

Учителят извади дървена пръчка и почука заплашително с нея по крака си. Ръцете на Лада бяха целите в синини. На местата, където засега нямаше пресни белези, кожата жълтееше. Без съмнение, скоро и там щяха да се появят пресни синини. Тя се облегна назад и се протегна лениво.

— Може би трябва да посетим тъмницата — изръмжа учителят.

— Може би.

Напоследък учителят често водеше Лада и Раду в затвора и килиите за мъчения, в допълнение към посещенията на публичните екзекуции. Като че ли прекарваха повече време във влажните, задушни коридори на затвора, отколкото в собствените си стаи.

Раду непрекъснато боледуваше. Очите му бяха потъмнели и хлътнали. Почти не ядеше и непрекъснато сънуваше кошмари.

Лада не страдаше от подобни проблеми. От време на време уведомяваше учителите си, че даден метод на мъчение не е толкова ефективен, колкото друг. Те скърцаха със зъби и си шепнеха, че е лишена от душа.

Но тя имаше душа. Сигурна беше, че има. Но в онзи първи ден, докато гледаше главния градинар, се бе научила да вижда хората така, както ги виждаше султанът. Те бяха предмети. Можеше да ги буташ и дърпаш, да ги храниш или да ги оставиш да умрат от глад, да ги режеш и убиваш по всякакви начини, в зависимост от вида власт, който се стараеш да упражниш или придобиеш. Понякога се случваше някоя подробност да я порази — очи, гледащи я с поразителна яснота от мръсно, сломено лице, или пък чифт стъпала, твърде малки, за да са на възрастен човек, подаващи се от някой тъмен ъгъл. Тези картини я измъчваха. Подръпваха завесите, които тя плътно бе увила около тази част от разума си.

Но тя можеше да забрави за тези картини. Трябваше да забрави за тях. Защото ако не я беше грижа какво й показват ИЛИ как я нараняват, тогава на тези мъже, тези абсурдни учители, този чудовищен двор, щеше да им остане само един начин да я подчинят: като я убият.

Това те не можеха да направят засега, иначе учителят отдавна да я е удушил собственоръчно.

— Време е да продължим с уроците. Избройте петте стълба на исляма — настоя учителят.

Лада се прозя.

Раду заговори вместо нея и даде точен, безупречен отговор. Бяха отраснали като православни, но досегът им до религията се ограничаваше в присъствието на служби в параклиса на замъка веднъж в седмицата. За Лада редовното практикуване на вярата беше непоносимо, макар да имаше едно посещение на църква предишната пролет, за което тя пазеше скъп спомен.

Баща й редовно правеше дарения на църкви в опит да си купи божията милост така, както си купуваше подкрепата на болярите и султана. Веднъж, в замяна на дарение, ги бяха поканили да прекарат седмица в един островен манастир насред езерото Снагов. Когато лодката се оттласна от брега, Лада усети особено чувство на освобождение. На мир. На острова живееха единствено мълчаливи монаси, които изглеждаха много по-безобидно от патриарха и свещениците, с техните помпозни одежди и церемонии. Тя се бе запиляла из острова сама, беше обходила целия му бряг с чувството, че водата е бариера между нея и напрегнатия живот в Търговище. Стаичката й в дълбините на манастира бе украсена с икони на светии и с образа на Христос, които я гледаха равнодушно от позлатените си рамки. Не я беше грижа за тях и тях не ги бе грижа за нея. В тази стая тя спа по-спокойно от всякога.

Тук нямаше мир, нямаше възможност да се отдели от света. А Лада копнееше за това. Вместо това бе принуждавана да учи една религия така, както учеше езици или история. Всичко това бе дълбоко дразнещо. Поне у дома не им даваха да четат библията сами — религиозното познание бе само за свещениците. Единствената й отговорност бе да се преструва, че слуша службите.

Тук тя отказваше да направи дори това. Учителят кимна с досада на отговора на Раду и после изведнъж изправи гръб. Блясъкът се бе върнал в очите му.

Лада се престори, че не забелязва, но застана нащрек в очакване на решението, което той бе намерил в отговор на нейната безочливост.

— Владислава отговори грешно. — Учителят вдигна ръка, с пръсти, натежали от масивни пръстени, и зашлеви Раду с опакото на ръката през лицето. Главата на Раду се отметна и той падна от стола си с вик на болка и ужас.

Лада щеше да го убие. Щеше да отреже ръката на този човек от тялото му за това, че бе ударил брат й. Щеше…

Тя се овладя, преди учителят да я погледне, задъхан, със светнали очи. Тръпнещ в очакване на реакцията й. Ако го убиеше, те щяха да убият нея и нямаше да има кой да пази глупавия, крехък Раду. Нейният глупав, крехък Раду. А ако се ядосаше, учителят щеше да разбере — всички щяха да разберат как да я подчинят. Както бяха разбрали как да подчинят баща й. Както еничарите бяха разбрали как да я наранят, като й отнемат Богдан.

Тя вдигна вежди равнодушно.

— Кои са петте колони на исляма? — попита той, докато Раду се надигаше и сядаше обратно на стола си с очи, пълни със сълзи и шокирано изражение на лицето.

Лада се усмихна и поклати глава.

Учителят отново удари Раду.

Раду остана на пода и с пресекнал дъх отговори на въпроса. Фъфлеше заради пукнатата си устна, която бързо се подуваше, но Лада не отмести поглед от лицето на учителя. На своето бе надянала любезна усмивка, ръцете й бяха прибрани в скута. Лада се контролираше. Контролът означаваше власт. Никой нямаше да я накара да изгуби контрол. Накрая учителят щеше да разбере, че тя ще го остави да удря Раду отново и отново.

Едва тогава Раду щеше да е в безопасност.