Кирстен Уайт
Влизам в мрака (12)

10

Спряха да починат след изгрев-слънце. Групата им беше малка. Няколко еничари, неколцина слуги, кочияш на каруцата, Лада и баща им.

Раду потърка схванатата си шия и се сепна, щом осъзна, че дойката не е с тях.

— Лада! — Той я дръпна за ръкава, прекъсвайки яростните й опити да сплете косата си на плитка. — Забравили са дойката!

Тя го изгледа кръвнишки, с очи зачервени и присвити от изтощение. После огледа внимателно лагера, проследявайки движенията на войниците.

— Тя няма да дойде.

Раду преглътна мъчително болезнената буца, появила се в гърлото му. Никога в живота си не бе оставал и за ден без дойката си. Да е тук с баща си, но не и с дойката? Усещането бе същото, като онова, което бе изпитал върху замръзналата река, когато ледът под него започна да се пука, заплашвайки да го потопи в ледения ужас на водата.

— Колко време ще отсъстваме?

Лада мина покрай него и издърпа бохчата с личните си вещи от ръцете на Лазар.

— Това е мое — сопна му се тя. — Никога не ми пипай нещата.

После се обърна на пети и закрачи в обратна посока, към шатрата на баща си.

Лазар се поклони пресилено и после намигна на Раду.

— Очарователно момиче е сестра ти.

На устните на Раду изплува усмивка, за пръв път този ден.

— Трябва да я видиш, когато се е наспала.

— По-мила ли става?

— О, не, много по-груба е.

Смехът на Лазар накара Раду да се поотпусне. Лазар му направи знак да го последва и Раду го направи — помогна на еничарите да разтоварят нещата си и да установят спретнат, самостоятелен лагер.

Пътуваха повече дни, отколкото Раду се сети да преброи. Отначало той се притесняваше какво ще си помисли баща му за начина, по който си запълваше времето, но баща му изобщо не разговаряше с него или с Лада. Тревогата се бе вдълбала в чертите му, беше се увила около него плътно, по-плътно от наметалото. Мърмореше си, упражнявайки някаква реч, и прогонваше всеки, който се приближеше прекалено много.

Така Раду бе свободен да язди с еничарите. Страшно му харесваха постоянните им шеги, преувеличените истории, спокойният, уверен начин, по който яздеха, сякаш не бягаха — което Раду подозираше, че правеха, макар никой да не му беше казал, — а бяха тръгнали на приключение.

— Сестра ти язди като мъж — рече, докато прекосяваха камениста долина, един от еничарите, мълчалив българин със стар белег от порязване на брадичката.

Раду вдигна рамене.

— Опитаха се да я научат да язди като дамите, но тя отказа.

— Аз мога да я науча да язди като дама — каза българинът. Нещо в тона му прозвуча различно. Неколцина еничари се разсмяха, а Раду се размърда неловко, сигурен, че е пропуснал нещо, но без да разбира какво.

— Твърде е млада — презрително рече Лазар.

— И грозна — додаде друг войник.

Раду ги изгледа кръвнишки, но не можа да познае кой го беше казал. Погледна сестра си, която яздеше с изпънат гръб, гордо вдигнала глава, сама.

— Тя може да победи всекиго от вас.

Войниците се разсмяха, а Раду се намръщи.

— Сериозно говоря. Всекиго може да надвие.

— Тя е момиче — каза българинът, сякаш с това приключваше разговорът.

— Шшшт. — Лазар поклати глава. — Мисля, че никой не й е казал. Няма да е много умно да го разбере от нас. — Той се ухили на Раду, приобщавайки го към шегата, и Раду се усмихна, макар и без обичайната готовност, с която се усмихваше на еничарите.

След тази случка Раду започна по-често да язди редом с Лада. Тя се преструваше, че не забелязва, но раменете й се отпускаха малко, когато той бе до нея. Ръцете й често посягаха към малката кожена кесийка, завързана около шията й, скрита под яката. Раду се зачуди какво има в нея, но и през ум не му мина да я попита.

Движеха се на юг, през българските земи, и усърдно избягваха всички градове, яздейки през долини и планини. Раду бе видят достатъчно от пътя, за да разбере, че отиваха към столицата на Османската империя, Одрин. Колкото повече се доближаваха до целта си, толкова по-надълбоко в наметалото си се свиваше баща им. Проговаряше само когато се наложеше и хвърляше тежки, тревожни погледи на Лада и Раду кран лагерния огън.

— Ще ги пратя обратно — каза той една вечер. — Не ги искам със себе си. Забавят ни, а и момчето е прекалено немощно да пътува толкова дълго. Винаги е бил чувствителен.

Раду не разбра за кого говори баща му, докато не видя как всички еничари се обръщат към него и Лада. В какво бяха сбъркали? Раду не бе споделил с никого мъката по дома на дойката. Без съмнение никой не го бе забелязал да плаче безмълвно първите две нощи. Беше яздил, без да се оплаква, беше помагал да се вдигат и събират шатрите, всичко беше свършил както трябва!

Очакваше Лада да се възпротиви на начина, по който ги отхвърляше баща им, но тя не продума, загледана в пламъците на огъня. Баша им гледаше навсякъде, но не и към тях, лицето му бе маска в мрака.

Лазар положи ръка на рамото на Раду.

— Раду се справя много добре. Язди като опитен войник. Освен това не можем да си позволим да отделим хора да ги охраняват по пътя обратно. Гостоприемството на султана е безкрайно. Едва ли бихте искали да лишите децата си от възможността да се насладят на щедростта му.

Бащата на Раду изсумтя и извърна лице, зареял поглед в мрака.

— Добре. Няма значение.

Той се прибра в шатрата си и през остатъка от пътя нито ги заговори, нито ги погледна. Раду се опита да попита Лада какво става, но и тя се бе умълчала, замислена.

Когато най-сетне превалиха последния хълм и видяха Одрин да лежи пред тях, сърцето на Раду се изпълни с радост и изумление. Сградите в града бяха от белезникав камък, а покривите — червени. Улици, покрай които растяха пролетно раззеленени дървета, се виеха из града и водеха до сграда, увенчана с толкова висок шпил, та Раду се учуди, че не драска синевата на небето. Покривът на сградата се състоеше от няколко кубета, от които се издигаше и втори, по-къс шпил, който сякаш ги приветстваше.

Наблизо се издигаше друга величествена сграда, на червени и бели ивици, от тухли и бял камък, но Раду не можеше да откъсне очи от шпиловете, които така уверено се протягаха към небесата.

Бяха пристигнали.