Кирстен Уайт
Влизам в мрака (11)

9

Драскотините по лицето и ръцете на Раду от нападението на Мирча в градината се бяха превърнали в тънки червени белези. Той бе излъгал дойката — беше й казал, че се е спънал и е паднал в розов храст. Разкритията за поведението на Мирча никога не водеха до нищо.

Но този път… този път може би щяха да доведат до нещо. Лада му беше казала да говори с баща им. И той можеше да го направи.

Щеше да го направи.

Раду крачеше напред-назад из стаята си. Информацията, с която разполагаше за заговорниченето на Мирча с болярите, щеше да навреди на всичките му врагове. На първо място и най-много на Мирча. О, Раду нямаше търпение да го види низвергнат. А пък болярите от рода Дан бяха основният двигател на идеята за коалиция, така че, ако баща му ги накажеше или отлъчеше от двора, от това щяха да пострадат и Арон, и Андрей.

Разбира се, Арон и Андрей сега го избягваха — избягваха почти всички. Те двамата вече се бяха превърнали в изгнаници в княжеския двор след фалшивото им престъпление и съвсем истинско наказание. Но Раду все още се боеше, че някой ден ще открият кой стои зад целия план. Беше помолил дойката да уреди слугата, който му беше помогнал, да замине с едно семейство в Трансилвания, за да не разкрие измамата му. Раду се опитваше да се самоубеди, че на Емил ще му е по-добре там, но осъзнаваше, че е уредил заминаването му от егоистични подбуди.

Но под всичко това, под желанието да нарани Мирча и да накаже Дановци, се криеше следното: ако Раду героично разкриеше заговора, баща му най-сетне щеше да го забележи. Щеше да разбере, че Раду е умен, че е ценен. И Лада щеше да се гордее.

Лада влезе в съвместните им покои и го изгледа ядно.

— Седни. Завива ми се свят от теб.

Той не седна, зачервен от вълнение.

— Ще разкажа на татко за Мирча и болярската коалиция. Толкова ще се гордее с мен!

— Той ще побеснее.

— Не и на мен!

— Да не си мислиш, че ще ти благодари? Че ще те прегърне с обич, смаян от новината, че собственият му син действа срещу него? Ти си глупак.

Всички внимателно построени надежди на Раду започнаха да рухват една по една. Той поклати глава.

— Ще се зарадва да разбере истината! Ще ми благодари!

— Не можем винаги да знаем предварително как ще реагира баща ни.

Тя погледна ъгъла, в който стоеше столът на дойката, с кошницата за шев под него. Тук дойката кърпеше чорапите на Богдан и го ругаеше, че ги износва толкова бързо. Вече не беше натоварена с тази задача.

Мрачно чувство обзе Раду.

— Ти ревнуваш. Искаш татко да вижда само теб.

Лада се засмя. Звукът бе изпълнен с горчивина.

— Не искам баща ми да ме види как му разкривам конспирация, целяща да отнеме още повече власт от ръцете му. Свободен си да се заемеш с тази задача.

Тя излезе от стаята с решителна стъпка.

Раду я откри по-късно през деня, застанала на тесния балкон, обрамчващ кулата на замъка.

— Каза ли му? — попита тя, без да поглежда брат си.

Раду не отговори.

— Страхливец — каза тя, но се премести, за да застане до Раду. — Ще измислим някакъв начин да му разкрием истината, без да те замесваме в бъркотията. Не ти трябва да привличаш вниманието на татко с участието си във всичко това.

— Но как?

— Трябва ни малко време. Имаме информация, което значи, че имаме власт. Трябва да измислим… — Тя спря и присви очи срещу нещо, което бе забелязала в далечината.

По главната улица яздеше мъж, заобиколен от войници. Когато се приближи достатъчно, Раду видя, че се усмихва, а едната му ръка бе вдигната в приятелски жест. Видът на хората му, с мрачни, корави лица, с ръце близо до мечовете, пращаше съвсем различно послание. Най-отзад няколко конници носеха увиснали флагове, които Раду виждаше за първи път.

— Кой е този?

— Хунияди — отвърна Лада. Думата се откъсна от устните й като проклятие.

Те продължиха да наблюдават от балкона и макар Раду да разбираше, че трябва да мрази Хунияди, мъжът предизвикваше страхопочитание у него. Хунияди бе навлязъл във владенията на друг, а минувачите го посрещаха с усмивки и поклони. Когато бащата на Раду яздеше, той се привеждаше напред и свиваше рамене. Раду не знаеше дали е за да се движи по-бързо, или за да се превърне в по-малка мишена. Хунияди седеше изправен на седлото, с опънати рамене и изпъчени гърди, които сякаш предизвикваха стрелите на убийците.

— Закъсняхме — каза Лада. — Информацията ти вече е на пълно безполезна.

Клепачите на Раду натежаха от срам. Никога не бе успявал да свърши нещо полезно за баща си и сега, заради страхливостта и закъснението си, за пореден път се беше провалил.

Лада се обърна към вратата.

— Е, да видим какви лоши новини ни носи Бичът на Трансилвания.

Раду се препъна в собствените си крака в старанието си да не изостане от Лада, когато тя се втурна надолу по стълбите на кулата, за да стигне до престолната зала преди Хунияди. Тя спря на прага и Раду се промъкна покрай нея и си намери един тъмен ъгъл, където често стоеше незабелязан от никого. Тя го сръга силно в ребрата и той се отмести, за да й направи място.

Няколко минути по-късно баща им влезе забързано в залата. Шапката му беше изкривена, а мустаците току-що навити — Раду усети миризмата на маслото, с което се мажеха. Влад седна на богато украсения си престол, задъхан, и си намести шапката.

Потеше се.

В този момент Раду осъзна, че баща му вече не управлява княжеството. Може би никога не го беше управлявал. Парливият вкус на бащиното му ароматно масло за мустаци натежа на езика на Раду, когато Янош Хунияди пристъпи уверено в залата.

— Великолепен е — прошепна Раду.

— С нас е свършено — отвърна Лада.

Когато баща му го издърпа от леглото, Раду бе сигурен, че сънува. Облече се в просъница на светлината на свещта, докато от устата на баща му се лееше поток от разтревожени думи. Раду бе сигурен, че е сън, защото баща му никога преди не бе идвал в стаята му, никога не му беше помагал да се облече и не беше питал дали му е топло. Раду беше на дванайсет, достатъчно голям да се облича сам, но сега остави баща си да му помогне.

Нямаше да прекъсне този сън, не и по своя воля.

Чак когато излязоха навън, на мразовития нощен въздух и Мирча дойде, водейки конете, паниката взе връх. Вдигнаха Раду и Лада и ги сложиха на седлата, макар те да можеха и сами да се качат. Наблизо чакаха няколко еничари, въздухът излизаше от ноздрите на конете им на малки бели облачета.

— Къде отиваме? — прошепна Раду. Никой не му беше казал да пази тишина, но над всички се беше спуснал тежък воал на мълчание и заплаха и Раду не искаше да го разкъса.

Никой не му отговори.

Конете тръгнаха напред. По средата на групата имаше каруца с припаси, а еничарите яздеха от двете им страни. Раду погледна през рамо и видя Мирча, застанал на улицата с факла в ръка, да ги изпраща с поглед. Той оставаше. И се усмихваше.

Раду потрепери. Не се страхуваше, докато не видя победоносното изражение на Мирча. Нямаше начин нещо, което толкова бе зарадвало брат му, да е хубаво.

Но напрежението поспадна и Раду задряма на седлото. Няколко пъти се буди стреснат, защото започваше да се изхлузва. Веднъж на място го задържа нечия ръка и той откри, че Лазар язди до него, хванал поводите и на своя кон, и на този на Раду. Успокоен, Раду се сгуши в наметалото си и заспа под успокоителните звуци на чаткащите конски копита и шепота на кожените поводи.