Кирстен Уайт
Влизам в мрака (10)

8

Раду открай време мразеше Богдан, мразеше как той краде времето и вниманието на Лада, мразеше как го скубе и му дърпа ушите и как се смееше подигравателно, когато Раду си ожулеше коляното и не удържаше сълзите си.

Най-много мразеше това, че Богдан го пренебрегваше почти през цялото време.

А сега Богдан беше откраднал дойката на Раду, оставяйки на нейно място една празна обвивка. Дойката седеше на стола си и плачеше, а кошницата за шев стоеше забравена до нея. Лада беше още по-зле. Обикновено, когато нещо не станеше така, както тя искаше, Лада се превръщаше в ураган от ярост, в страховита буря, която помиташе всичко и после изчезваше така внезапно, както се беше появила.

След изчезването на Богдан обаче Лада стана мълчалива. Замислена. Спокойна.

Това ужасяваше Раду.

Сега той се беше притулил в един ъгъл в конюшнята — тъмно, миришещо на мухъл местенце, в което можеше да го намери само този, който съзнателно го търсеше. Но никой никога не търсеше Раду. По ръката му пропълзя паяк, той я вдигна и остави паяка на една греда, където никой нямаше да може да го нарани.

Двама наперени еничари вкараха в конюшнята запотените си, треперещи коне. Раду ги наблюдаваше с присвити очи как изчеткаха конете и им сложиха вода и пресен зоб.

Когато Мирча се връщаше от езда, той винаги скачаше от коня, хвърляше поводите на някой слуга и си отиваше. Мирча също така шибаше конете си с камшик — любимците му бяха белязани с дълбоки бразди по хълбоците. Веднъж Раду беше гледал как Мирча се връща, а наоколо нямаше коняр. Мирча просто слезе от коня, на чийто крак зееше дълбока кървяща рана, и си отиде.

Раду искаше да мрази всички еничари от вярност към Лада, но му харесваше как се грижат за конете си. Харесваха му и смешните им шапки и как никога не оставаха сами. Винаги се движеха поне по двама.

Сега тези двамата говореха с ниски, спокойни гласове.

— Забеляза ли новия кон? — попита единият. Той стоеше с гръб към Раду.

Другият еничар, млад мъж с лице, белязано от едра шарка, и тъмни очи, поклати глава.

— Боязлив е. Изглежда ми скъп, но още не съм виждал някой да го изкарва, за да го поязди. Жалко.

— А, имаш предвид онзи бледия? С големите очи? Къдрав? Крие се в ъгъла?

Страх впи нокти в сърцето на Раду. Те знаеха, че той е тук. Какво щяха да му направят?

— Да, същият! Изглежда доста нещастен. Може би, ако се сприятели с останалите коне… — Еничарят изпъна гръб и обърна глава към скривалището на Раду с усмивка в добродушния поглед. — Искаш ли да ни помогнеш с конете?

Раду не помръдна.

— Този е много кротък. Виждаш ли? — Еничарят потърка нос в муцуната на коня. Конят изпръхтя право в лицето му и двамата войници се засмяха. — Хайде, ела да се запознаеш със съквартиранта си.

Раду пристъпи напред, залепил гръб за вратичката на отделението, в което стоеше конят. Хвърли нервен поглед към входа на конюшнята.

Еничарят му подаде четка с твърди косми.

— Хайде, свърши нещо полезно. Ние трябва да се навеждаме ей дотук, за да изчеткаме всичко отдолу. Помогни ни да не ни заболят гърбовете.

Четката тежеше в ръката на Раду. Той я протегна напред колебливо и едва докосна коня. Бяха го научили да язди, но винаги, когато излизаха, начело бе Мирча, което значеше, че Лада подивяваше от състезателен хъс, а на Раду всички му крещяха през цялото време. Все още носеше на врата си белег от Мирча — беше го шибнал с камшика и беше казал, че се е целил в коня.

Еничарят с добродушните очи сложи ръка върху тази на Раду и му показа как да четка, колко силно да натиска.

— Доколкото разбирам, не си конярче.

Раду поклати глава, без да вдига поглед.

— А, аз знам кое е малкото ни животинче. — Белязаният еничар се ухили щърбаво. — Наистина ли държат малките принцове в конюшнята? Какви странни нрави има във Влашко! Предполагам, че обичаш да ядеш овес?

Раду разбираше, че му се присмиват, но всичко звучеше някак мило. Игриво. Той се престраши да се усмихне.

— Предпочитам сладкиши.

И двамата еничари се засмяха, а единият го потупа по рамото. И Мирча понякога го тупаше по рамото, но това тук бе просто потупване, а не маскиран удар.

Раду помогна на войниците с работата им по конете и дори зададе няколко въпроса, но най-вече слушаше. Когато свършиха, те му заръчаха да дойде пак на другия ден, но по-рано, за да им помогне с упражненията на конете. Той почти литна обратно към къщи, останал без дъх, зачервен от щастие. За късмет, Лада не се мяркаше никъде. Дойката беше на обичайното си място. Раду се покатери на стола й и се сгуши в нея, прегърнал я през шията. Тя въздъхна, без да го погледне.

— Знаеш ли — каза Раду, така внимателно, както бе поставил паяка на гредата, — че еничарите са на голяма почит в османското общество?

Дойката му се намръщи и го погледна за пръв път от няколко дни.

— Образоват ги, тренират ги и дори им плащат. Всички им се възхищават. Днес си говорих с един, който ми каза, че майка му го дала на еничарите, за да не се трепе цял живот по сухите ниви. Той каза…

Раду замълча за малко и продължи с по-мек глас.

— Той каза, че е благодарен. Че това е най-хубавото нещо, което му се е случвало някога. Винаги има достатъчно храна, има много приятели и пари, които харчи, когато му се прииска. Казва, че е по-силен и по-умен, отколкото е щял да бъде иначе. Казва, че се моли всеки ден от благодарност и от обич към майка си.

Еничарят всъщност не беше казал нищо такова. Но дойката притисна Раду толкова силно, че го заболя. Той не се дръпна. Тя кимна и избърса очи.

— Бъди добро момче, подай ми кошницата за шев.

Раду се настани на своето място и загледа как треперещите й пръсти стават по-сигурни с всеки следващ бод.

Въздухът бе натежал от влага. Раду влачеше пръчка по калдъръмената пътека към конюшнята. Тананикаше си весело, но рязко спря, когато някой го халоса по тила.

— Къде си тръгнал? — попита Мирча.

Раду не отговори. Мълчанието бе най-добрата тактика с Мирча.

Баща им се появи с развято наметало зад Мирча и Раду се дръпна още по-назад. Не беше говорил с баща си от… не помнеше откога. Черните очи на баща му се плъзнаха по него, все едно го нямаше. После Влад премигна и най-сетне спря поглед върху най-малкия си син.

— Раду. — Думата бе произнесена с лек въпросителен тон, сякаш Влад излагаше факт, чиито подробности беше забравил.

Зад него се показаха няколко боляри, повечето от рода Дан, техните отдавнашни съперници за престола. И Андрей бе с тях, дръпнат и мълчалив, какъвто бе напоследък. Всички бяха облечени за езда и сега се спряха и се втренчиха в Раду.

На Раду му се прииска да бяха жени. Много по-лесно му беше да общува с жените. Мъжете бяха груби и не се впечатляваха от светкавичните, бляскави усмивки. Лада щеше да знае какво да направи. Тя щеше да се намръщи, да вирне нос към небето и да предизвика всеки един от тях да си помисли дали наистина са нещо повече от нея. Раду поизправи гръб и си представи, че е Лада.

— Момчето може ли да язди? — попита най-старият Дан с тон, който издаваше досада, но и лека предизвикателност.

Влад изгледа сина си сурово.

— Разбира се, че може.

Раду забърза след баща си и Мирча. Притесняваше се, че не е поканен и ще го накажат, но още повече се притесняваше какво ще да стане, ако от него се очакваше да тръгне с тях, а той не го направеше.

Приятелите му еничари бяха в дъното на конюшнята и го чакаха. Лазар, онзи с щърбавата усмивка и веселия смях, погледна сценката и забеляза ужасеното изражение на Раду с един бърз поглед. Раду яздеше с еничарите почти всеки ден и под тяхното добродушно ръководство бе станал доста по-уверен, дори умел, на седлото. Също така може би им бе разказал твърде много за семейството си. Сега наведе глава, докато извеждаха конете за ездата. За него нямаше кон, което ясно говореше, че никой не е планирал той да участва в разходката. Или в каквото и да е изобщо.

Докато Раду гледаше как баща му се качва на коня си, а сълзите на срам заплашваха да прелеят от очите му, Лазар си прочисти гърлото.

— Конят ти.

Той подаде на Раду поводите и склони глава с уважение, сякаш Раду бе нещо повече от едно забравено от всички момче.

Раду пое поводите с широка усмивка, но после затвори уста и възприе дистанцираната официалност на Лазар.

— Благодаря — каза той, качи се на коня колкото сръчно можа, седна с изправен гръб на седлото и смушка коня да пристъпи напред и да се изравни с този на Мирча. Стискаше кожените ивици на поводите силно, за да спре треперенето на пръстите си. Групичката се насочи през полето към гората. Движеха се стегнато, всички заедно.

Баща му хвърли поглед през рамо и, сякаш изненадан за пореден път от факта, че Раду изобщо съществува, огледа одобрително отличната му стойка. Гърдите на Раду се издуха от гордост, че е тук, че язди редом с баща си и по-големия си брат, начело на групата боляри. Там, където му беше мястото. Той вдигна глава още по-високо и срещна погледа на баща си, очаквайки усмивка.

— Не ме опозорявай — каза баща му с равен глас и пришпори коня си напред, без да погледне Раду.

Гърдите на Раду хлътнаха, гордостта и надеждата се изкривиха и натежаха в стомаха му. Остатъкът от разходката се превърна в тежко изпитание в гора, пълна с жужащи насекоми. Той позволи на коня си да изостане и се озова сред по-маловажните боляри, които мърмореха и клюкарстваха помежду си, без да му обърнат внимание.

На два пъти клонки шибнаха Раду в лицето и го засмъди. Но той не извика и не се отклони от пътя. Слушаше разговорите, които се водеха около него, и отбелязваше, когато оплакванията станеха малко прекалено лично насочени към водача на групата.

Той не опозори никого. Остана незабелязан, невидим. Очевидно не можеше да направи за баща си нищо по-малко и нищо повече от това.

 

 

 

 

Да, не можеше да диша в замъка. Над всичко се носеше вонята на трескав страх. Хората се събираха в тъмните ъгли и си шушукаха. Баща й организираше пир след пир в опит да успокои болярите, които все по-открито демонстрираха враждебността си. Където и да отидеше, я следваха погледи. Богдан й бе служил като щит — винаги до нея, винаги готов да направи каквото му каже. Загубата му и сама по себе си бе тежка, но освен него, тя бе загубила и обичта и обожанието, които бе изпитвала към баща си.

Сега тя виждаше колко малко всъщност го е грижа баща й за Влашко. Всичко, което правеше, той го правеше за себе си, за да опази собствената си власт, независимо от цената. Бронята, която тя си представяше, че й е дала неговата обич, беше изчезнала и тя бе останала оголена и уязвима. Всеки ден бе изпълнен с рискове, всяка усмивка, всеки разговор бяха опасни. Един погрешен ход и може би и нея щяха да захвърлят като кърпичката. Баща й все още се отнасяше с нея като със своя любимка и тя подозираше, че по свой начин я обича, но тази обич бе презряна и непостоянна като всяко от безкрайните му лъжливи политически обещания.

Това лято щеше да навърши тринайсет години. Майка й бе вече омъжена на тринайсет.

В устата си Лада през цялото време усещаше вкус на кръв и желязо. Вкус на загубена битка. Една вечер, докато вървеше по коридора към кухните, един болярин я изблъска от пътя си, без да се извини. От това тя се почувства дребна и незначителна.

Тя беше дребна и незначителна.

Лада забърза към градината отвъд двора на замъка, потопи главата си в чешмата и си изплакна устата с вода, за да заличи онзи вкус. Вниманието й привлякоха глухи писъци. Тя познаваше тези звуци добре, защото обикновено бе причината за тях. В гърдите й избухна свирепо чувство за собственост и тя се втурна през градината към гласа на Раду и мъчителя му.

Мирча държеше Раду за врата и го тикаше в безмилостните тръни на един гъст розов храст. Мирча бе силен и едър като баща им, но космите по лицето му все още бяха редки. Понякога Лада го хващаше да се оглежда в най-близката отразяваща лика му повърхност и да подръпва редките си мустаци, сякаш можеше да накара този символ на положението си да порасне по-бързо.

— Какво си чул? — изсъска Мирча, без да забележи, че вече има публика. Раду изкрещя, когато Мирча го натисна по-навътре в храста.

— Нищо, нищо — настоя Раду.

Лада безшумно извади ножа, който винаги носеше под пояса си, и го скри зад гърба си.

— Ето къде си бил — намръщи се тя. — Татко те вика.

Мирча погледна през рамо с открито, усмихнато лице, сякаш не го беше хванала да изтезава брат си.

— Така ли?

— Нещо за болярите. — Лада вдигна свободната си ръка и я размаха в жест на досада. Лъжата беше добра. С болярите непрестанно се случваше нещо, което изискваше внимание. Тя откъсна една роза и я поднесе към носа си. Мразеше аромата на розите, прекалено крехката му сладост. Искаше да си има градина от вечнозелени растения. Градина от камъни. Градина от саби. Тя се усмихна заговорнически на Мирча.

— Изглеждаше ядосан.

Мирча отвърна на усмивката й.

— ТОЙ винаги е ядосан.

— Може да го стяга шапката.

— Може да са му тесни панталоните.

— А може — каза Лада, забелязала, че Мирча е отслабил хватката си върху Раду и Раду проявява здравия разум да стои неподвижно — онова в панталоните му да е прекалено малко.

Мирча пусна Раду, отметна глава назад и избухна в смях. Той стовари длан върху рамото на Лада и я стисна до болка.

— Внимавай, сестро. Много ти е мръсна устата.

Той срита силно Раду по задника и забърза към замъка. Мирча бе злобен по душа. Лада го беше гледала как измъчва кучетата от замъка за забавление, как причинява болка без причина. Тя не го разбираше. Защо да вършиш каквото и да е, без да имаш причина? Тя не обичаше по-големия си брат, но доста се страхуваше от него.

— Хайде. — Лада издърпа Раду от храста. Ръкавите му се закачиха за тръните и се разкъсаха. Съдейки по виковете му, и кожата се беше разкъсала. Тя го повлече след себе си през градината, през портата, към една изоставена конюшня, която стоеше празна, изпълнена с миризма на гниещ овес. Всички коне, живели в тази конюшня, бяха продадени, за да покрият растящите дългове на баща й. По-голямата част от главната конюшня беше заета от конете на еничарите, тези на болярите и конете на кредиторите им.

— Ако Мирча открие татко, ще разбере, че съм го излъгала. — Лада седна на пода, полите на роклята й се смачкаха под нея.

Раду избърса нос в ръкава си.

— Защо ми помогна?

— Защо все ти трябва помощ? — Със смесица от досада и отчаяние, тя му посочи да седне до нея и огледа лицето му. Драскотините бяха плитки, нямаше нищо сериозно. Тя извади няколко тръна от ръцете му, без да се впечатлява от хленченето му. Никога не се държеше нежно или мило с Раду, но онова, което правеше, бе за негово добро. Той бе прекалено чувствителен за този свят и колкото по-скоро се променеше, толкова по-лек щеше да е животът му занапред.

— За какво се беше ядосал така Мирча?

Раду се размърда и извърна лице от сестра си.

— За нищо.

Тя го стисна за брадичката и го принуди да я погледне. Върху ухото му падна слънчев лъч и болката от загубата на Богдан и самотата я прониза в стомаха. Тя с въздишка обгърна раменете на Раду и го привлече към себе си. Дали баща им щеше да изпрати и Раду някъде далеч? Или щеше да позволи на Мирча, най-възрастният и най-големият му любимец, да го убие?

Бледият пролетен ден бе мразовит и от измокрената коса Лада я втресе.

— Стой настрана от Мирча — каза тя. — Той е по-зъл от сокола на татко и много по-тъп.

Раду подсмръкна и се засмя.

— И много по-грозен.

— И е много по-вероятно да има бълхи.

Двамата помълчаха малко, дишайки в синхрон. После Раду проговори.

— Бях се скрил зад завесата. Чух го да говори с един от Дановците.

През петнайсетте години, преди баща им да седне на престола, на него се бяха изредили десетима князе от два рода — Басараб, които бяха извън играта поради липса на достатъчно големи наследници, и Дан. Родът Дан не беше доволен от узурпаторите Дракула — първо чичото на Лада и Раду, Александру, а сега баща им. А и както бе доказала историята, князът на Влашко нямаше кой знае каква тежест.

— За какво е говорел с Дан?

Раду се дръпна и Лада осъзна, че стиска рамото му толкова силно, че му причинява болка. Тя го пусна и той каза:

— Говори се за коалиция между болярите. Споменаха Хунияди.

Лада настръхна. Хунияди бе военачалникът, който управляваше Трансилвания и Унгария, съседите им на запад, където границите непрекъснато се меняха. Докато баща й се беше клел да се бие с османците, Хунияди го беше направил наистина. Няколко пъти бе побеждавал войските на султана.

Лада не можеше да реши какво да мисли за Хунияди. Досещаше се, че е заплаха за властта на баща й, но не можеше да не признае, че Хунияди бе човекът, който нейният баща би трябвало да бъде. Тя подслушваше винаги, когато можеше, крадеше писмата и картите със записки на баща си и проучваше стратегията на Хунияди. Беше вълнуваща личност. Биеше се като бясно куче, нападаше в изненадващи моменти и после изчезваше, за да се върне по-късно и да тормози врага отново. Макар войските му да бяха по-малобройни, той редовно изтощаваше османските сили.

Хунияди бе съюзник на Дракула, но беше и опасен и не одобряваше двойната игра на баща й.

— Мислех, че болярите подкрепят връзките ни с османците. Те насърчиха татко да потърси помощ от тях.

— Повечето боляри са недоволни. Виждат колко са успешни кампаниите на Хунияди срещу султана. Сега искат да останем само негови съюзници. Говори се за годеж.

Лада замръзна.

— Кой? — попита, макар да знаеше отговора.

— Матей, синът на Хунияди.

Лада усети остра болка под ноктите и осъзна, че дращи по гниещите дъски на пода толкова силно, че в плътта й се бяха забили няколко тресчици. Щяха да я омъжат, за да осигури предимство на някого другиго. И когато съюзът се разпаднеше, както ставаше с всички съюзи, тя щеше да бъде захвърлена. Изпратена в манастир, изоставена и изключена от живота.

В съзнанието на Лада изплува образът на майка й, която тя отдавна бе забравила. Споменът за тази жена я накара да се сгърчи вътрешно. Безпомощна. Пречупена. Един провален съюз я беше превърнал в затворница в чужд дом и чужда страна.

Лада стисна ръка въпреки тресчиците, забити в нея. В дланта й се стекоха топли капки кръв и покриха белега от детската й „сватба“ с Богдан. За нея нямаше да има щастлив брак между равностойни партньори. Никой нямаше да я остави да управлява.

— Никога няма да се омъжа.

Раду разтвори ръката й насила и се опита да извади някои от тресчиците. Лада не му попречи. Той бе доста по-внимателен с нейните рани, отколкото тя с неговите.

— Откъде знаеш всичко това? — Тя го гледаше изненадано. Беше си мислила, че Раду прекарва времето си в мечти. Погледът в големите му черни очи най-често изгледаше лишен от съдържание, сякаш той дори не чуваше, че някой до него разговаря с някого другиго. Докато Лада изучаваше тактика и Хунияди, тя бе пропуснала интригите на болярите. Сега разбра, че това е било грешка.

— Хората забравят, че слушам, а аз винаги слушам.

— Трябва да кажем на татко за плановете на Мирча.

Раду замръзна, свел глава. На Лада не й трябваше да вижда лицето му, за да разбере как изглежда. Ужасен.

— Той ще се ядоса. А Мирча ще ме убие. Страх ме е да умра.

— Всеки умира някога. А аз няма да позволя на Мирча да те убие. Ако някой ще те убива, това ще бъда аз. Ясно ли е?

Раду кимна и се сгуши в нея.

— Ще ме защитиш ли?

— До деня, в който те убия.

Тя го мушна с пръст в ребрата, където най-много го беше гъдел, и той изквича от болка през смях. Погледът, който й отправи, бе познат на Лада — същият гладен, отчаян поглед, който тя бе отправяла към баща им. Раду я обичаше и искаше и тя да го обича. За пръв път, откакто той бе влязъл в живота й — кротък, красив и безполезен, тя откри, че Раду й е интересен. Може би дори полезен. Освен това, за пръв път, след като й бяха отнели Богдан, тя усещаше, че някой отново й принадлежи.