Чарлс Соул
Годината на Оракула (9)

Глава 9

— Господи, я виж това — каза Еди.

Юниън Скуеър беше претъпкан с хора — имаше някаква демонстрация или протест. Тук-там от тълпата се подаваха табели, но бяха прекалено далече, за да може Лий да прочете написаното на тях.

— Не обръщай, Еди — помоли тя. — Искам да видя какво става.

— Ако не се махна от „Бродуей“, ще заседнем в тази лудница — отвърна той и посочи към пъплещите коли пред тях, които се опитваха да си проправят път през тълпата от пешеходци на площада. — Бездруго вече закъсняваме и ако не обърнем, ще закъснеем толкова много, че човекът, който трябва да интервюираш, отдавна ще си е тръгнал, когато стигнем.

— Ще поема отговорността — заяви Лий. — Просто се приближи още малко.

Еди сви рамене и напусна колоната с коли, които чакаха да обърнат на „Бродуей“. Ванът запълзя бавно към Юниън Скуеър, а репортерката забеляза, че повечето от знаците съдържаха една и съща дума — „Оракула“.

— Знам какво е това — каза тя. — Демонстрацията заради Оракула.

— Днес ли беше?

— Поне така изглежда — отвърна Лий. — Искам да отида там. Това е нещо голямо. Нямах представа, че ще е толкова мащабно.

— О, Лий, недей. Не го прави.

— Много е важно. Можем да минем барикадите с пропуските си.

Ръцете на Еди бяха като замръзнали върху волана.

— Сигурен съм, че „Ню Йорк“ ще отразят събитието — рече той.

— Просто го направи, Еди!

Лий хвърли бележките си за интервюто с някакъв известен готвач, с когото трябваше да се срещне — о, преди петнайсет минути — на таблото на вана. Обърна се, взе си дамската чанта от задната седалка и я сложи в скута си. Целта й беше да извади бележник и химикалка от нея. След като осигури необходимите си занаятчийски инструменти, хвърли чантата на пода и започна да нахвърля въпроси, които да зададе на евентуалните кандидати за интервю.

В купето нахлу хладен въздух, когато Еди свали прозореца, за да покаже на полицаите, пазещи барикадата, журналистическия си пропуск. Ванът запъпли бавно през тълпата, за да си намери място за паркиране.

— Така — поде Еди и изгаси двигателя. — Хайде да го направим и да се махаме. Надявам се да се застъпиш за мен, ако Раймър се ядоса за това.

— Няма да ни уволни заради някакво тъпо интервю — отвърна Лий и си провери грима на огледалото на сенника. — Бездруго беше само за пълнеж, в случай че някоя друга статия излезеше по-кратка след редакцията.

— Няма да те уволни, защото си пропуснала интервюто. Ще те уволни, защото вече смята, че е трябвало да те уволни заради театъра, който изигра с онази история за Сайта. Не знам защо продължаваш да наливаш масло в огъня, като правиш подобни глупости.

Лий го погледна раздразнено.

— Ако наистина мислиш така, защо тогава спря?

Еди й се ухили насреща и отвори вратата.

— Защото и аз искам да видя какво става. А ако Раймър се ядоса, знам, че ти ще го отнесеш. Прекалено съм талантлив, за да бъда заменен от друг.

Лий изпръхтя.

Слязоха от вана. Еди плъзна голямата врата на пътническото отделение, за да си вземе камерата, батерии и друго оборудване. Лий провери собствената си екипировка — безжичния микрофон и връзката му със сигналния пакет, прихванат за колана на гърба й и прикрит под връхната й дреха. Със задоволство установи, че всичко работи както трябва, закопча си дългото палто, намести си шала, сложи си ръкавиците и взе бележника от предната седалка.

Еди все още се приготвяше, затова Лий огледа тълпата с намерението да добие представа какво се случва и се опита да си спомни какво беше чела за демонстрацията.

В другия край на Юниън Скуеър се разнесе рязък и усилен глас. Не можеше да разбере думите, но от време на време хората реагираха, като изригваха в равни дози одобрителни и неодобрителни възгласи.

Най-накрая успя да види какво пише на плакатите, които тълпата държеше — шизофреничен асортимент от про- и анти-Оракула възгледи.

„СПАСИ НИ ОТ НАС САМИТЕ, ОРАКУЛЕ!“

„ОРАКУЛА = НАДЕЖДА“

„ОРАКУЛА ЛЪЖЕ ОТ ИМЕТО НА ДЯВОЛА!“ беше най-популярното — то беше изписано с яркочервено мастило, а на О-то бяха добавени рога и опашка с шип.

По краищата на парка беше разположена конна полиция, а полицаи патрулираха през тълпата в групи от по двама-трима и внимателно се оглеждаха за… какво? Доколкото Лий си спомняше, тази демонстрация беше част от масов призив към Оракула да се разкрие — тя беше едно от много такива събирания, които се провеждаха по едно и също време в различни градове по света. Дори не си беше представяла, че ще е толкова голямо — в парка имаше поне десет хиляди души, а може би и повече.

— Също така си наясно, че Раймър няма да излъчи този материал, независимо от качествата му — добави Еди и вдигна камерата на рамото си. — Ти не работиш в новинарския отдел. Беше пределно ясен по темата. За него това са принципни неща.

— Знам — отвърна Лий. — Но тук не става въпрос за Йоханес Раймър, нито пък за шибания Ърбанити-точка-ком, за бога. Ние сме репортери. Това са новини. Трябва да ги документираме.

Еди посочи към стърчащите над тълпата антени на различни места в парка.

— Не мислиш ли, че онези момчета са се заели със задачата? Не ми харесва настроението тук.

Лий извърна поглед от тълпата и дари колегата си с най-сладката усмивка, на която беше способна.

— Само десет минути, Еди, заради мен. Едно-две интервюта и се махаме. Може би ще попаднем на нещо невероятно и дори да не бъде пуснато, можем да го качим в мрежата, да го впишем в резюметата си и да се разкараме от тази лайняна дупка.

— Тази така наречена лайняна дупка е работното ми място от петнайсет години, хлапе. Изключително съм щастлив в нея.

Бог да ми е на помощ никога да не бъда така щастлива, помисли си Лий.

Тя сложи ръка на рамото на колегата си, погледна го в очите и го дари с преднамерено пресилена усмивка.

— Моля те.

Той я гледа известно време и накрая завъртя очи.

— Добре, десет минути — отвърна накрая. — Сигурен съм, че гъмжи от пулицъри.

Лий вървеше по периферията на тълпата, а Еди я следваше по петите и търсеше някого, когото да заснеме. Демонстрантите представляваха смесица от най-различни хора — млади, стари, мъже, жени, всякакви народности. Единственото общо помежду им беше сериозното им изражение. За тях това не беше някакъв приятен ден в парка, за никого от тях.

Двама мъже с ръце в джобовете и увиснали заради студа рамене стояха на тротоара в северния край на парка до входа на хотел „Дабъл Ви“. Наблюдаваха опулени и изумени демонстрацията. Никой от тях не държеше транспарант на пръчка. Лий ги посочи.

— Какво мислиш за онези двамата, Еди? — попита тя.

— Както кажеш — отвърна колегата й.

Лий отиде при мъжете. Единият беше бял, а другият изглеждаше от Южна Азия — може би Индия. Бяха в средата или края на двайсетте си години.

— Извинете, казвам се Лий Шор от Urbanity.com — представи се тя. — Чудех се дали някой от вас двамата не иска да направим кратко интервю за случващото се тук днес.

— Не, благодаря ви — отвърна индиецът. — Просто гледаме.

— Ами вие? — попита другия мъж Лий.

Той се поколеба, преди да отговори.

— Добре.

— Хей — обърна се индиецът към приятеля си.

— Всичко е наред — отговори вторият мъж.

— Чудесно! — каза Лий. — Как се казвате?

Последва нова кратка пауза и накрая човекът се представи:

— Джон Бианко.

— Добре, Джон, имаш ли нещо против да дадеш тази раница на приятеля си? Има лого на нея и вместо да го замъгляваме, ще е по-лесно просто да я махнем от кадър.

Джон Бианко свали раницата от рамото си и я подаде на индиеца, който като че ли беше на път да получи пристъп.

— Фантастично. А сега застани тук. — Тя дръпна мъжа за ръкава и го обърна с гръб към демонстрацията. — Когато отговаряш на въпросите ми, говориш на мен, а не на камерата. Ясно?

— Няма проблем — отвърна Джон.

— Еди, готов ли си? — попита Лий.

Колегата й кимна.

— Добре, започваме. Давай — нареди тя.

— Записваме след пет, четири, три — отброяваше Еди на пръсти по същото време, като последните две цифри не бяха съпроводени от думи, и когато стигна до нула, посочи репортерката.

— Аз съм Лий Шор — започна тя — и се намирам на Юниън Скуеър, на мястото на демонстрацията за Оракула в Ню Йорк. Днес в големите градове по цялото земно кълбо се провеждат такива мероприятия, целящи да убедят мистериозния пророк да разкрие самоличността си. Разговаряме с Джон Бианко, за да разберем какво мисли той по повод случващото се тук днес. — Лий се обърна към него и продължи: — Джон, от самото начало ли си тук?

— Откакто започна, да.

— В Ню Йорк ли живееш?

— Да.

— Какво те накара да дойдеш?

— Предполагам, че същото, каквото е накарало повечето хора тук. Исках да видя какво ще се случи.

— Мислиш ли, че тези демонстрации ще накарат Оракула да се покаже?

— Съмнявам се — отвърна Джон.

— Наистина? — учуди се Лий. — Изглеждаш много сигурен. Защо да не го направи?

— Просто смятам, че щом не желае обществото да знае кой е, вероятно си има основателна причина. Какво си мислят всички, нима Оракула не знае, че светът иска да разбере кой е? Смятат, че ще излезе на бял свят само защото няколко души са казали „моля“?

Лий кимна с усмивка. Този тип й харесваше. Имаше право.

— Много от хората тук днес смятат, че Оракула е длъжен да сподели дарбата си със света по-директно, отколкото го е направил до момента — каза тя. — Да бъде на разположение, да помага на човечеството да се пази от всички бедствия, които би могло да застанат на пътя му. Какво мислиш ти?

— Смятам, че това е негова работа. Според мен не разполагаме с цялата картина какво точно се случва с този човек, затова е глупаво и дразнещо да му приписваме мотиви и отговорности.

— Дразнещо? Интересен подбор на думи. Защо се дразниш от мнението на хората за Оракула?

— Просто смятам, че всички трябва да го преживеят. Да го оставят на мира.

— Но все пак си тук.

Джон Бианко се засмя.

— Да, предполагам, че сте права.

Някъде дълбоко в тълпата зад тях се разнесоха викове. Бяха достатъчно силни, за да заглушат високоговорителите в южния край на парка. Лий и Джон Бианко се обърнаха да видят какво се случва, но беше трудно да разберат каквото и да било от мястото си.

Еди сграбчи колежката си за ръката.

— Хайде. Тръгваме си — каза той.

— Защо? — учуди се Лий. — Какво става?

Колегата й кимна към конната полиция в края на тълпата. Всички разговаряха по радиостанциите си и някои от тях бяха тръгнали напред, като оставяха конете си да им разчистват път.

— Те виждат по-добре от нас, а и съм сигурен, че са разположили полицаи по покривите. Нещо се случва там и определено не искаме да сме в центъра му.

Шумът, който се носеше от тълпата, се усилваше и беше подкрепен от няколко писъка. Мобилната антена на най-близкия до тълпата ван се вееше насам-натам, вероятно защото го блъскаха от всички страни. Най-накрая падна върху хората като отрязано дърво.

Лий погледна Джон Бианко и приятеля му. Те наблюдаваха като хипнотизирани нарастващия хаос. Индиецът се обърна, сграбчи рамото на приятеля си и се опита да го издърпа.

— О… о, не — изуми се Джон Бианко тихичко.

Направи крачка напред към тълпата, но индиецът го хвана и с другата си ръка и насила го издърпа.

— Нищо не можеш да направиш — каза той. — Трябва да се махаме от тук, Уил, и то веднага!

— Случва се отново!

Лий се зачуди какво може да означава това, докато до ушите й не достигна нова порция писъци. Тя завъртя рязко глава към центъра на площада, където измежду демонстрантите се издигаха облаци бял дим.

— Еди, трябва да отидем там — каза тя. — Трябва да разберем какво се случва. Да го документираме.

Една бутилка се пръсна на асфалта на половин метър от тях и експлодира на хиляди малки остриета.

— Майната му на всичко. Този бял дим е сълзотворен газ — провикна се в ухото й Еди и я хвана за ръката. — Тълпата ще се панира всеки момент. Лий, трябва да…

Втора бутилка се удари право в камерата им. Еди я изтърва и изруга. Тя падна на земята с хрущящ звук. Колегата й вдигна ръка и я погледна невярващо. Кръвта се стичаше свободно от няколко дълбоки рани по дланта и китката му.

Лий се наведе и вдигна камерата от асфалта. Зад тях се разнесе грохот, който наподобяваше хвърлен в огън бензин. Обърнаха се да погледнат и видяха стотици зачервени и ужасени хора да тичат към тях, далече от облаците бял газ, които покриваха южната част на парка.

Побягнаха.

ОРАКУЛА В ПУСТИНЯТА

На хоризонта се появиха някакви форми — бяха закръглени и тъмни и потреперваха на зноя. Селото. Арно Тюлер намали и се замисли.

Не можеше да отрече, че шансовете Оракула да живее в колиба в североизточните пустини на Нигер бяха… слабо вероятни, в най-добрия случай. Въпреки това бе живял дълго време в Африка и беше видял доста странни неща. Освен това в гърдите му бушуваше надежда, каквато не беше изпитвал от години, и вероятно си струваше деветчасовото шофиране в пустошта. Дори само едно-единствено предсказание за бъдещето можеше да бъде продадено за достатъчно пари, с които да си стъпи отново на краката, да се върне във Франция и да започне отначало. Освен това с какво толкова беше зает? С размисли за провала си? Беше се изморил от тях още преди десетилетие, когато урановите му мини спряха да работят.

Джипът му вече се намираше достатъчно близо до селото, за да различи повече подробности от него. Не беше голямо, само шест-седем къщи, разположени около дълбок кладенец. Тюлер спря автомобила и слезе. Демонстративно извади револвер и провери патроните му. Разполагаше само с два, но селяните не знаеха това. Не искаше да подхожда агресивно, но съвсем не беше в безопасност тук и ако се окажеше, че тези хора са злонамерени, искаше да им покаже, че няма да им се даде лесно.

Тюлер прибра револвера и нагази през прахта към селото. Няколко мъже излязоха да го посрещнат. Бяха четирима. Носеха дълги и ярки роби, а лицата им бяха сухи и груби, покрити с тюрбани и шалове. Зад тях стояха останалите селяни, които наблюдаваха с любопитство новодошлия. Тюлер забеляза няколко младежи — всъщност все още бяха деца, момчета — в сенките на колибите, които го гледаха със зачервени очи и се крепяха на подпрени в земята АК-47.

Най-възрастният от групичката, която беше излязла да го посрещне, спря на няколко крачки от него и вдигна ръка. Заговори. Тюлер трудно го разбираше — говореше на някакъв диалект на хауса^[1].

Отговори на същия език, като отправи обикновен поздрав. Без значение дали старейшината го разбра, или не, той знаеше за какво е дошъл. Любезно направи знак на Тюлер да го последва, след което се обърна и тръгна към най-голямата колиба в селото.

Момчетата се разделиха, като увесиха автоматите на раменете си и ги вдигнаха вяло. Те заобиколиха мълчаливо Тюлер, а очите им като че ли светеха в червено. Единствената възможна посока беше пътеката, по която вървеше старейшината.

Тюлер държеше ръцете си далече от револвера и го следваше.

Голямата колиба имаше завеса, която играеше ролята на врата. Старейшината я дръпна, ухили се, показа комплект тъмни дървени зъби и посочи към мрачната вътрешност.

— Кой е там? — попита Тюлер на хауса, но не получи отговор.

Накрая въздъхна и влезе в колибата. Очите му се нуждаеха от няколко секунди, за да привикнат към мрака. Въздухът в малката закръглена постройка беше хладен и почти приятен след жегата отвън.

— Здравейте, мосю — поздрави един глас на френски от другия край на колибата.

Тюлер присви очи и се опита да прогледне в мрака, за да намери човека, който беше проговорил. Направи крачка напред.

— Кой си ти? — попита той. — Дойдох да се видя с Оракула. Ти ли си?

Някакъв мъж беше седнал на килим в единия край на колибата, заобиколен от подноси с храна, пушки, изящни каменни изделия и други подаръци. Приличаше на останалите селяни — може би само дрехите му бяха малко по-хубави, но иначе беше обикновен човек на около трийсет години.

— Защо си дошъл? — попита го той.

— В града се носят слухове, че Оракула живее тук и че е готов да продава предсказания за бъдещето. Ако наистина е така, тогава искам да сключим сделка. Донесох стоки за търгуване.

Мъжът се засмя и продължи да го прави десет дълги секунди. Тюлер го изчака да се насмее. Все повече му се струваше, че е изгубил времето си и няколко туби с гориво, което не можеше да си позволи.

— Името ми е Идрис Юзуф. И да, аз съм оракулът — каза мъжът и спря да се смее. — Успях да предвидя деня, в който един малък самолет се разби тук. Беше пълен с провизии, откраднати от лагера на Обединените нации в Буркина Фасо. Оттогава селото ми се храни добре. А сега хората идват при мен с въпросите си и ме питат какво ще се случи утре. Давам всичко от себе си, за да им отговоря.

— Значи, е истина — изуми се Тюлер. — Но как?

— Как? — повтори мъжът. — Много просто. Аз съм единственият на стотици километри, който може да чете на френски.

Отново се засмя.

Тюлер се обърка.

— Не разбирам.

Оракулът посегна към една платнена чанта. Извади от нея вестник и го показа на посетителя си. Тюлер пристъпи напред. Видя, че е екземпляр от „Репюбликен“ отпреди няколко месеца. На първа страница с големи букви бе поместена статията за Оракула и предсказанията му, препечатани от Сайта. Едно от тях — сред първите като дата — се отнасяше за самолетна катастрофа в пустинята на Нигер.

Тюлер разбра всичко. Катастрофата се беше случила, преди Сайтът да се насади трайно в съзнанието на хората. Тогава никой не си беше направил труда да пътува до пустошта на Нигер, за да провери дали някакъв американски сайт наистина може да предсказва бъдещето. Сега, разбира се, беше различно. Местоположението на всяко от предсказанията на Сайта се беше превърнало в обект на огромен интерес, особено с наближаването на датите, и в огромна туристическа атракция за хора от цял свят. Журналистите, от своя страна, им отделяха огромно внимание и много време.

Този човек беше съзрял възможност и се беше възползвал от нея. Това беше всичко. Риск, който се беше отплатил.

— Значи, разбираш — продължи мъжът, — че хора идват при мен отдалече, за да молят за съвета ми и да ми предложат богатствата на селата си. Това направи мен и племето ми богати. Ти си първият бял, който идва да ме види. Задай ми въпроса си, остави ми даровете, си и ще те възнаградя с онова, което търсиш.

— Майната ти — изсъска Тюлер. — Ти си измамник. Нищо Няма да ти дам.

Фалшивият оракул поклати тъжно глава.

— Много неприятно, приятелю. Имам планове, разбираш ли. В тази мъртва земя хората отчаяно желаят бъдеще. Каквото и да е то. Защо да не съм аз този, който ще им го даде?

Мъжът присви очи.

— По-добър съм от твоя вид, който само взема.

Фалшивият оракул вдигна глава и изстреля дълга поредица от думи на хауса, която беше прекалено бърза за Тюлер, за да я разбере. Въпреки това схвана смисъла й. Изруга, посегна към револвера си и се завъртя.

Първият куршум го уцели високо в гърдите. Имаше достатъчно време, за да види вдигналите автоматите си деца войници на входа на колибата, преди вторият да мине през бузата му и да му пробие черепа.