Чарлс Соул
Годината на Оракула (8)

Глава 8

Хамза седеше на кухненската си маса, затрупана с купчини дебели книги и разпечатки, и разглеждаше съдържанието на „Законът на Швейцарската национална банка: Трактат“. Отиде на частта с правилата за обмен на валута.

Дори уводният параграф си беше истинско мъчение, тъй като представляваше поредица от толкова заплетени изречения, че трябваше да се разчепкват като овча вълна.

Хамза въздъхна и продължи да си води бележки.

Петнайсет минути по-късно, докато се опитваше да разбере причините Швейцария да предпочита да държи резервите си от американски долари в сметки на паричния пазар, чу телефона да звъни. Без да сваля очи от страницата, която четеше, се протегна за апарата си.

Тогава осъзна, че не звъни мобилният му. Звъненето идваше от спалнята, където Мико проверяваше домашни. И където беше монтирал изключително защитена (и изключително скъпа) сателитна линия, която използваше за комуникация с много избрана група от хора.

Хамза веднага остави книгата и стана бързо от стола си.

Тръгна към спалнята, но беше наясно, че е закъснял. Телефонът спря да звъни и се разнесе гласът на Мико:

— Ало?

Спря се на прага на вратата. Изражението на съпругата му говореше достатъчно за човека от другата страна на линията.

— Един момент — каза тя. — Сега ще го повикам.

Гласът й беше пресилен, като в моментите, в които се опитваше с мъка да запази самообладание. Хамза я беше виждал да го използва с учениците си, когато четвъртокласниците бяха на ръба да създадат истински хаос.

Мико сложи ръка на слушалката и се обърна към съпруга си.

— Хамза.

Същият тон… което го правеше четвъртокласника в този сценарий.

— Мийкс, чуй ме… — започна да се оправдава той, но съпругата му вдигна ръка и го накара да си затвори устата.

— Човекът от другата страна на линията поиска да разговаря с Негово величество Хамза Абу ал Каир Шейк, краля на Кораловата република.

Съпругът й се втренчи в нея за миг.

— Да, скъпа, това е, хм, за мен. Ще приема обаждането в другата стая.

Протегна ръка за телефона. Мико не помръдна.

— Знам, че е за теб, Хамза. Човекът каза, че името му е генерал Муата Кофу.

За известно време двамата просто стояха и се гледаха един друг. Устата на Хамза беше пресъхнала.

— Мико, наистина трябва да се обадя.

— Сигурна съм, че е така. Но има само един начин да получиш този телефон. Искам да се закълнеш, че когато приключиш, ще ми кажеш какво, по дяволите, става. Ще ми обясниш какво е Кораловата република, как така си неин крал и най-вече ще ми споделиш какво правите с Уил Дандо. Бях изключително търпелива с теб, но стига толкова. Чашата преля.

Мико сложи пръст на бутона за прекратяване на разговора на телефона.

— Не! — провикна се Хамза, като едва не скочи към апарата.

Съпругата му отстъпи назад и го погледна презрително.

— Добре, Мико — отвърна той. — Добре.

— Обещаваш ли?

— По дяволите, Мико, обещавам.

Тя му подаде телефона.

— Генерале! — започна Хамза с бодър глас. — Извинявам се за забавянето. Надявам се да не съм ви създал някакво неудобство.

Той излезе от спалнята и Мико го последва. Седна на кухненската маса с лице към ъгъла. Съпругата му, която видимо беше много разтревожена, си взе един стол и се намести точно срещу него. Бяха толкова близо един до друг, че коленете им се докосваха.

Хамза се намръщи, но не повиши тон.

— Това са чудесни новини, генерале. Ще ви преведа втората част от парите веднага след като Обединените нации публикуват в регистъра си признаването ви на Кораловата република. Оценявам бързата ви реакция към молбата ми.

Изражението на Мико се промени коренно — нямаше никаква представа какво се случва. Хамза слушаше гласа от другата страна на линията. Поколеба се, погледна съпругата си и продължи:

— Да, това е сумата, за която се споразумяхме. Петнайсет милиона американски долара.

Устата на Мико направо зейна. Хамза я погледна умолително и сложи пръст на устните си, за да я накара да мълчи.

— Разбира се, генерале. ООН няма да се бавят дълго. Страните ни ще се съревновават на Олимпийските игри, преди да сме се усетили. Позволете ми да изразя изключително голямото си удоволствие, че имаме такъв съюзник в Африка като вас. Говоря от мое име и от името на поданиците си.

Заслуша се отново.

— Да, ще се чуем скоро. Довиждане.

Хамза натисна бутона за прекратяване на разговора. Мико се пулеше насреща му, а устата й продължаваше да зее. Той я дари с несигурна усмивка.

— Добре, хайде да приключваме с това… честно казано, смятам, че ще е истинско облекчение. Искам да ти покажа нещо.

Хамза затършува из купчините с документи на кухненската маса и извади един плик от там. Отвори го. В него имаше снимка, която подаде на съпругата си.

Мико я погледна — на нея се мъдреше остров, видян от птичи поглед. Изглеждаше малък — палмите край брега създаваха представа за мащаб. Плаж с бял пясък заемаше по-голямата част от бреговата линия, а останалата беше заета от черни вулканични скали и тучна зелена растителност. Не се виждаше никаква следа от човешко присъствие.

— Какво…?

— Това е Кораловата република, Мико. За нея говорих току-що с генерала.

Съпругата му остави снимката на масата.

— Той те нарече крал.

— Да. А Уил е министър-председателят. — Хамза млъкна за миг. — Хм, държа да отбележа, че това те прави кралица.

Мико се хвана за главата и се загледа в снимките на масата. Хладилникът зад нея избръмча тихичко.

— Хамза, миличък — започна тя, — за какво, по дяволите, говориш?

Съпругът й се отпусна на стола си и се замисли. След малко я погледна.

— Добре. Да започна от факта, че сме богати. По-богати, отколкото някога бихме могли да станем, ако се бях задържал на работа в „Корман“. Никога вече няма да ни се наложи да мислим за пари.

Мико примигна насреща му.

— Това не е лошо начало на обяснението ти — отвърна тя.

— Така е — съгласи се Хамза. — Има ли някакъв шанс да спрем дотук с него?

Съпругата му го погледна косо.

— Никакъв. Как станахме толкова богати и как е замесен Уил? Миналата година не се ли наложи ние да му платим тока?

Устата на Хамза се изкриви в усмивка.

— Хм. Бях забравил за това. Слушай, Мийкс, Уил ни се отплати милион пъти. Буквално.

— Как, Хамза?

Съпругът й се извърна настрани и прокара ръка през косата си. Мико не отлепи поглед от него.

— Ахх, мамка му — отвърна най-накрая той. — Сайтът, Мико. Двамата с Уил работим над Сайта.

Съпругата му бавно повдигна вежда.

— За какво говориш? Сайтът? Сайтът за бъдещето?

— Да. Уил е Оракула, а аз му помагам.

Мико се ококори насреща му. Хамза зачака. Знаеше какво прави — искаше от него да реши дали е приключил с шегите, дали ще се засмее, усмихне или нещо друго. Съпругата му се намръщи. Стана от масата и отиде до хладилника, където сложи няколко кубчета лед в една чаша и си наля вода.

— Искаш ли и ти? — попита тя.

— Не, добре съм си… всъщност, да, идеята не е лоша.

Мико наля втора чаша и я постави пред съпруга си на масата. Изкриви уста.

— Ей сега се връщам — каза тя.

— Какво? — изуми се Хамза. — Не искаш ли да чуеш останалото?

Мико не отговори. Вместо това излезе от стаята. Хамза остана с отворена уста, защото за момент нямаше представа какво да каже.

От малкия им домашен офис се разнесе звукът на принтера. Миг по-късно съпругата му отново се появи. В ръката си държеше два листа хартия. Седна на кухненската маса и ги остави на нея един до друг. Хамза ги погледна наопаки и видя до болка познатия текст от Сайта.

Мико много бавно прегледа предсказанията. Съпругът й не продума, за да я остави на спокойствие. Най-накрая тя вдигна глава и срещна погледа му.

— Сайтът. Господи. Тъкмо проверявах есетата на децата, когато телефонът иззвъня. Темата беше по избор. Просто ги накарах да пишат за нещо, което е повлияло на света в наши дни. Почти всички са писали за Оракула, Хамза.

Мико зачука с показалец по разпечатките.

— Откъде е взел тези предсказания Уил? — попита тя. — Откъде са дошли?

Съпругът й сви рамене.

— Не знам. Нито пък той. Според него един ден просто се събудил от сън в пет сутринта. Сещаш се за какво става въпрос. Моментът между спането и събуждането. Буден си, но имаш чувството, че още сънуваш. Уил каза, че сънят му бил само глас, който му изрецитирал поредица от събития, като всяко от тях било придружено с дата. Сто и осем отделни предсказания, които трябва да се случат през следващите три години.

— Сто и осем? Защо точно тази бройка?

— Нямам представа. Просто толкова.

Мико обмисли чутото за момент. Потрепери и погледна Хамза донякъде раздразнена, донякъде засрамена.

— Току-що осъзнах, че съм изпратила въпрос на Сайта на имейл адрес, който ти си създал.

— Така ли? Какво си питала?

— Не е твоя работа. Беше лично. Това е уловката. Смятах, че задавам въпрос на Оракула, а се оказва, че съм го задавала на Уил.

— Е, не съм виждал въпроса ти и Уил не е споменавал нищо. Получаваме милиони имейли, Мико, а успяхме да прегледаме няколкостотин хиляди. Повечето от тях дори няма да бъдат прочетени.

— Защо въобще сте искали да получавате въпроси от хората?

Хамза отпи глътка вода.

— Идеята беше да осигурим на корпорациите и богаташите начин да се свържат с нас, без да бъде очевидно, че предлагаме предсказания за бъдещето за продажба.

— Но така сигурно сте получили много писма от хора, които копнеят за отговори, за надежда. Въобще отговорихте ли на някои от тях?

Хамза изведнъж се почувства много жалък.

— Защо си ме лъгал? — попита Мико, а от очите й се сипеха пламъци. — Можеше да ми кажеш. Траял си си месеци наред. Още от онзи ден, в който се прибра у дома и ми заяви, че си напуснал, без да ми дадеш основателна причина. Заблуди ме с онази глупост за биотехнологиите и рисковия капитал…

— Исках да ти кажа, Мико, но Уил изключително много държеше всичко това да остане в анонимност, защото се страхуваше, че колкото повече хора знаят кой е, толкова по-голям е шансът да бъде разобличен.

— Аз съм ти съпруга! Не съм някоя… случайна! Не мислиш, че можеш да ми се довериш ли?

Хамза се пресегна и докосна ръката на Мико.

— Слушай, мога да ти доверя абсолютно всичко, наясно съм. Затова си моя съпруга. Но тази тайна не е моя, за да я споделям.

Мико не се отдръпна, което си беше някакво облекчение.

— Защо ми казваш сега? — попита тя. — Да не би Уил да си промени мнението?

— Не. Казвам ти, защото си моя съпруга и мога да ти доверя абсолютно всичко.

Ъгълчето на устата на Мико съвсем леко се надигна.

— Дяволски си прав. Какво друго?

— Всъщност няма много повече. Поработихме, за да определим правилата… сещаш се, да видим дали нещата, които предвиди, ще се осъществят и дали може да бъдат променени.

— И може ли?

— Не, доколкото ни е известно. Досега всичко се случи точно както го предрече, дори когато се опитахме да се намесим в някои предсказания или да ги насочим в друга посока. Просто… не стана.

— Звучи зловещо.

— В интерес на истината, е много хубаво от гледна точка на продажбите. Означава, че можем да сме уверени в продукта си… но да. Не всичко, което Уил знае, е добро и това го измъчва. Не е правилно, никое от тези събития не е по негова вина, но му съчувствам. Не му е лесно. — Хамза млъкна и насочи поглед към другия край на кухнята. — Вероятно е най-известният човек в света, но не в хубавия смисъл на думата. Знаеш какво мислят хората за него. Половината са ужасени от факта, че някъде там има някой, който предвижда бъдещето, а другата половина са ужасени и искат да го убият.

— Не е точно така.

Хамза завъртя очи.

— О, така е — каза той. — Пълно е с откачалки, които смятат, че е Второто пришествие или извънземен.

Мико поклати глава.

— Не, не е вярно. Учениците ми му се възхищават. Те все още са прекалено малки и смятат, че съществува магия, а Оракула е тяхното потвърждение. Освен това съм водила много разговори с хора, които се изпълват с надежда заради него. Той им показва, че има план, че животът не е низ от случайности.

Мико обгърна с ръце чашата си с вода.

— Аз също се надявам да е така — каза тя.

— Защо? — попита Хамза.

Съпругата му вдигна глава и срещна погледа му.

— Защото съм бременна.

Хамза се изправи в стола си, зашеметен.

— Добре — каза Мико. — А сега ми обясни защо ни е необходим остров.