Чарлс Соул
Годината на Оракула (7)

Глава 7

Преподобният Хосая Брансън седеше в дневната си и се взираше мрачно в един телевизор, на който излъчваха кадри от собствения му дом.

Джонас Блок беше застанал на прага на вратата, до която — след едно-две груби изречения — преди малко го доведе Мария Брансън. Обикновено съпругата на преподобния приличаше на весело говорещо животно от анимационно филмче на „Дисни“, но тази вечер изглеждаше бясна и изтощена. Стресът, налегнал енорията заради предсказанията на Оракула отпреди три дни, определено оказваше сериозно влияние.

Джонас прочисти гърло. Брансън се обърна към него и изражението му рязко се промени от мрачно и раздразнено на приветливо и усмихнато.

Преподобният стана и отиде при личния си секретар, стисна ръцете му между своите и ги разтърси за добре дошъл. Носеше дънки и тениска, косата му не беше сресана, а лицето му беше покрито с гъста четина, но усмивката му приличаше на светещия неонов кръст над седалището на енорията, който включваха всеки ден след залез и се виждаше от километри.

— Благодаря ти, че дойде, братко Джонас — каза Брансън.

— Разбира се, сър. Радвам се, че се обадихте. Всички много се тревожехме. Но трябва да знаете, че получихме обаждания от… ами от всички. Относно предсказанията на Оракула. Не знаехме какво да правим.

Брансън посочи телевизора, на който един репортер задъхано спекулираше защо преподобният беше повикал личния си секретар тази вечер.

— Наясно съм с интереса на медиите — каза Хосая. — Виждам ги всеки път, когато погледна през прозореца си.

Джонас кимна.

— Молихте ли се за решение, сър? — попита той.

Брансън взе дистанционното и изключи телевизора.

— Донякъде.

Закрачи из дневната, като мина покрай огромна, тежка дървена врата, която никак не подхождаше на луксозните мебели „Крейт и Баръл“ в останалата част от стаята, в която цареше усещането за удобство. Сякаш някаква злополука с телепорт беше свързала дневната на преподобния със стар английски селски имот. Вратата изглеждаше сложена преднамерено, за да предизвиква хората да питат какво има зад нея.

Брансън стигна до маса, на която имаше няколко бутилки, чаши и други принадлежности за приготвяне на питиета. Взе една гарафа с кехлибарена течност и наля две щедри порции. Подаде едната, след което вдигна своята в мълчалив тост и отпи глътка. Повдигна вежда към по-младия мъж и не я отпусна, докато той също не поднесе чашата до устните си.

— Великолепно е, нали? — попита Брансън. — Това е „Баяс Апостоле“. Не мисля, че може да се намери по-добро пало кортадо^[1].

Джонас кимна любезно.

— Много е хубаво, преподобни. Не съм голям разбирач, но наистина е приятно.

Личният секретар гледаше Брансън и го чакаше да му обясни защо го повика, но засега това не се случваше. Преподобният вдигна наполовина празната си чаша, завъртя я във въздуха и се замисли — само за миг, докато широката му усмивка не се завърна и не започна отново да безпокои госта му.

Джонас вече се дразнеше.

Сякаш Брансън нямаше никаква представа какво се случва пред дома му, в църквата му. Хората му нямаха водач, докато той се наливаше с алкохол в дневната си. Паството задаваше въпроси. Смятаха, че преподобният се страхува.

— Сър, осъзнавам, че за вас е било шок да разберете, че Оракула ви е споменал на Сайта, но моля ви, трябва да знаем какво да правим. Нуждаем се от план.

— О, имам такъв, Джонас. В края на краищата минаха три дни. Време е да се въздигна отново, нали?

Брансън се обърна към тежката дървена врата и се замисли. Отпи нова голяма глътка от шерито си и отново се обърна към личния си секретар.

— Мислиш ли, че съм добър човек? — попита той.

Джонас беше наясно, че за този въпрос може да има само един отговор.

— Да — отвърна, без да се поколебае.

— Добре. Радвам се. Аз също мисля така. Миналата година енорията на Брансън изкара повече от сто и трийсет милиона долара и много от тях се върнаха обратно. Инициативата за чиста вода в Африка. Училищата. Борбата против дрогата. Не съм от онези проповедници търгаши, които вземат всеки цент от хората си, за да си купуват ферарита или да си правят пластични операции.

Преподобният отново хвърли бърз поглед на дървената врата, преди да продължи да говори на Джонас:

— С други думи, ще се съгласиш ли, че енорията ни е ценна и ще е голяма загуба за света, ако спре да съществува?

— Разбира се, преподобни. Не знам дали някой мисли другояче.

— Съгласен съм с теб. Дотук установихме, че съм добър човек и че всичко, което съм постигнал, е важно.

Брансън затърка покритата си с четина буза, която издаде отчетлив дращещ звук под дланта му, и се загледа в нищото за известно време.

— Имам тайна — изрече накрая и посочи дървената врата. — Там вътре е.

Джонас неволно отстъпи крачка назад. Остави почти недокоснатата си чаша шери на масичката за кафе.

— Преподобни, мисля, че е време да си вървя.

Брансън отиде до дървената врата и извади тежък метален ключ от джоба си.

— Не ставай глупав, Джонас.

Отключи вратата и я отвори. Зад нея се разкри мрак. Той пристъпи вътре и потъна в тъмнината.

— Идвай. — Гласът му се понесе от вътрешността на помещението. — И си вземи шерито. Скъпо е.

Джонас поклати глава, хвана чашата и последва Брансън в другата стая.

Тя представляваше някакъв кабинет — мрачно помещение без прозорци, чието осветление осигуряваше една-единствена малка лампа на масата в средата. Светлината беше прекалено слаба, за да види нещо повече от няколко проблясъка метал върху стените.

Брансън затвори вратата, след което се зае с поредица от ключове вдясно от входа.

Задействаха се прожектори, монтирани в кухини в стените. Под всеки от тях имаше ниша, в която се съдържаше малък и красиво украсен предмет от метал и стъкло. Стените бяха боядисани в алено, а оскъдната мебелировка беше от черно дърво и кожена тапицерия. Естетиката тук беше в пълна противоположност на премерената и търсена неутралност на офиса на Брансън в седалището или дори на безличието на останалата част от дома му. Тук цареше пълен лукс, истинско удоволствие за сетивата.

Преподобният натисна друг ключ. Една камина се задейства и изпрати топли, танцуващи отражения върху металните предмети в нишите около стаята.

Той отиде до една, в която се мъдреше стъклен цилиндър, висок около трийсет сантиметра, гравиран със сребро и поставен върху четири малки златни крака. Вътре в него имаше едва забелязваща се жълто-кафява бучка. Вдигна го и го показа на Джонас.

— Знаеш ли какво е това?

Личният му секретар го разгледа с учудено изражение.

— Не съм сигурен, преподобни.

— Мощехранителница. Това са тленните останки на свети Грат от Аоста. Починал е през 470 година. Смятам, че това вътре е прешлен. Или поне така ми казаха, когато го купих.

Джонас огледа стаята и безбройните ниши, във всяка от които имаше малък сандък и контейнер от стъкло и метал, съхраняващи парче плът или кост, неразличими от това в ръцете на Брансън.

— Нима всички останали са… — Личният секретар посочи безпомощно около помещението. — Преподобни, това са католически светци. Не разбирам.

Брансън се усмихна тънко.

— Спокойно, Джонас. Не съм поддръжник на папата. Все още съм си послушен старомоден американски протестант.

— Тогава защо… — запелтечи личният секретар.

Преподобният се приближи до огъня, който за Джонас беше странен избор. В стаята беше достатъчно топло.

— Свещените реликви са туристически атракции — обясни Брансън. — Хиляди години наред църквите по цял свят са ги използвали, за да привличат вярващите, и до всяка от тях има кутия за дарения.

Преподобният се загледа в костта в мощехранителницата.

— Това наистина ли е парче от гръбнака на стария Грат? Или просто някоя църква се е нуждаела от ремонт на покрива си, хората й са отишли до гробището в задния си двор и са си изровили чудо?

Брансън погледна Джонас със спокойно изражение.

— Тайната ми е проста — заяви той. — Не вярвам в Господ.

Личният секретар се намръщи.

— Нима се съмнявате във вярата си? — изненада се мъжът. — Случва се, преподобни, или поне така съм чувал. Ако желаете помощта ми, можем да се помолим заедно. Ще направя всичко, което мога, и съм поласкан, че…

— Не — прекъсна го Брансън. — Никога не съм вярвал в Господ. Не виждам смисъл.

Джонас остана безмълвен.

— Е, не е точно така. Вярвам в енорията и добротата. Но онези неща в Библията? Историите? Не. Бог не е истински. Поне не версията, която продаваме на паството си. Всичко е панаир. Рекламна кампания.

Преподобният отново повдигна мощехранителницата.

— Вярата е стока. Може да бъде опакована, купена и продадена. Същото се отнася за костите на светци и енорията ми.

Очите на Джонас потрепериха.

— Наясно си, че хората от паството ни също не вярват, нали? — попита Брансън.

— Не е вярно — възпротиви се с пламенен глас личният секретар.

— Разбира се, че е. Ако наистина вярваха, че има Господ, който да ги съди, щяха да са по-добри. Но сам виждаш какви са. Лъжат, мамят. И хич не им пука.

Преподобният пресуши чашата си с шери и я погледна унило.

— Трябваше да вземем бутилката. — Остави я на най-близката маса. — Преди доста време размишлявах за добрините, които един човек може да направи в живота си. Нещата, които наистина да стори, за да помогне на ближния си. Като задача по математика е. Колко добро може да постигне една обикновена личност през живота си? Осъзнах, че е много, в случай че реши да върви по този път. Но после погледнах какво правят същите тези хора и ми стана ясно, че… не е толкова много, нали? Никак не е много. Всеки мисли за себе си и вероятно не наранява умишлено останалите… Но да помага на нуждаещите се? Забрави. Повечето хора изпитват сериозни проблеми да преживеят дори деня.

Брансън се усмихна на Джонас.

— Не ми харесва тази математика. Много е дразнеща. Затова реших да я подобря. Реших да направя това.

Преподобният отново разклати мощехранителницата.

— Виж, не искам захаросани неща. Получавам пари, кофи с пари, от много, много хора. Но не съм крадец. Използвам ги разумно. Нашето паство… нашите клиенти… искат да се чувстват добре, искат да са по-добри от останалите и са готови да плащат луди пари за подобно удоволствие. Именно за това е нашата енория. Точно това желаят от нас. Погледни ме в очите и го отречи.

Джонас много искаше да вдигне поглед, да отрече думите на преподобния, да му се опълчи, но очите му останаха върху мощехранителницата, загледани в танцуващите върху нея пламъци.

— Хората от моето паство ми дават енергията, силата и парите си и са щастливи да го правят. Ако бях егоист в използването им, щеше да е лошо. Щях да съм същински дявол. Но аз не съм такъв, нали? Събирам всички тези малки късчета доброта вътре в мен. След това създавам промяна в света. Нося светлина.

— А сега — продължи Брансън — разполагам с вниманието на капитаните на индустрията и титаните на забавленията, защото имам армия. Моето паство. Наричам нещо дяволско творение и те го презират. Казвам, че друго е благословено от Господ, и те го купуват, гласуват за него или отиват да го видят. Това е моята сила и тя ми позволява да се движа с властимащи хора. Знаеш ли, че президентът Грийн ми звъни веднъж месечно, Джонас? Просто да си поговорим. Разполагам с всичката тази сила и не върша нищо друго, освен добро с нея. Колко души на мое място могат да се похвалят със същото?

Личният секретар осъзна, че току-що беше изслушал десетминутната реч на човек, който оправдаваше факта, че изкарва прехраната си, като лъже.

— Не вярвам в Господ — каза Брансън, — но вярвам в убежденията и силата им да създават добро в този свят. Отдадох живота си на този принцип. Но сега…

Преподобният отново повдигна мощехранителницата на свети Грат от Аоста и се усмихна.

— На кого му пука? — попита накрая и хвърли тленните останки на светеца в камината. Мощехранителницата се счупи и от огъня се разнесе странна миризма като от гъби.

Брансън отиде до една друга ниша, извади от нея втора мощехранителница и я размаха пред погледа на Джонас. Лицето на преподобния беше почервеняло — в помещението беше станало задушно и тежката миризма на горящи човешки останки влошаваше положението.

— Антоний от Падуа, Джонас. Задници. Покровителят на магаретата, за бога!

Нов трясък и Антоний последва Грат в пламъците. Личният секретар се отдръпна от горещината. Предсказанията на Оракула бяха побъркали преподобния. Искаше му се да избяга. В паниката си се зачуди дали да уведоми Мария и да я изведе от къщата. Не му се мислеше какво щеше да се случи, ако му се наложеше да се бие с Хосая Брансън — не можеше дори да си го представи.

Преподобният отиде до следващата ниша и вдигна малък кристален сандък… който също полетя в пламъците. Миризмите, носещи се от огъня, придобиха нови измерения — индийско орехче, примесено с някаква остра химическа воня.

В главата на Джонас се появи видение, което беше изключително ясно — съпругата на преподобния отваря вратата на кабинета след часове и намира съпруга си и помощника му мъртви на килима пред камината, отровени от изпаренията на древен консервант.

Той пристъпи напред и сложи ръка на рамото на Брансън.

— Моля ви, спрете, преподобни. Какво точно… какво правите?

Хосая завъртя поглед към Джонас. По челото му течеше пот и се събираше на веждите му. Избърса я с ръкава си.

— Това предсказание беше директна атака, Джонас! Той се опитва да срине реномето ми… иска да ме направи за посмешище. И не само мен. Индуси, мюсюлмани… всички сме в кюпа. Но не можем да се съревноваваме с него. Оракула все още не е заявил, че е гласът на Бог, но е само въпрос на време и тогава… Пророк, чиито предсказания всъщност се случват? Свършени сме. Тъжно ми е да го призная, но вярата е променлива величина. Оракула прави същото като нас, само че го прави по-добре и хората го слушат. Прехвърлят лоялността си. Сайтът съществува само от три месеца, а даренията ни са спаднали с…

— Четиринайсет процента — отговори Джонас, без да се поколебае.

— Четиринайсет процента — повтори Брансън и закима с глава. — Трябва да го спрем. Няма да позволя трудът на живота ми да бъде унищожен от някакъв шарлатанин.

— Шарлатанин? — учуди се личният секретар. — Имам предвид… предсказанията, които прави…

— Да, шарлатанин. Мошеник — отвърна Брансън. — Признавам, че по-рано се съмнявах. Предсказанието за мен… черен пипер върху пържолата ми… Не можех да си намеря място. Бях полудял. Затова имах нужда от това време, от тези дни, за да помисля. Но сега… знам какво трябва да направя. Ще го смачкаме, Джонас. Двамата с теб и с някои от могъщите ми приятели. Ще стане. Знам, че ще стане. В крайна сметка Господ е на наша страна.

Брансън отново го озари с неоновата си усмивка.

— Наистина ли смятате, че ще е толкова лесно, преподобни? — попита личният секретар. — Имам предвид, че Оракула може да предвижда събитията, преди да се случат. Не знаем на какво друго е способен. Какви сили може да има.

— Не. Ще се справим — увери го Брансън.

— Но… откъде знаете?

— Оракула не е бог. Не разполага с никаква магия. Той е просто човек. Няма никакво съмнение в това. Знаеш ли откъде знам?

— Не, сър.

— Той се прецака.

Брансън се стовари на един от диваните и кожата изскърца под него.

— Малко се е поуплашил — каза той. — Запрати това предсказание по мен като куршум от снайпер, като някаква атака, но то ще го захапе за задника, можеш да бъдеш сигурен в това.

Преподобният отпи от шерито на Джонас, подуши го, не бързаше да продължава.

— В началото не го прозрях. Признавам си, че вероятно и самият аз бях малко поуплашен. Сайтът е толкова убедителен… че понякога дори аз забравям как всичко е лъжа. Но едно ще ти кажа — няма нищо свръхестествено около Оракула. Глупакът каза, че ще поръся пържолата си с черен пипер на еди-коя си дата. Е, нали имам избор? Разполагам със свободна воля. Когато времето настъпи, Джонас… просто е. Няма да го направя.

— Не разбирам как…

Брансън му обясни:

— Ще изям тази пържола на живо, в катедралата на енорията, по телевизията, пред целия свят. Ще вдигна пиперницата, ще я погледна, ще се усмихна и ще я оставя обратно неизползвана. Всички хора на планетата ще видят, че Оракула може да греши. Дотогава ще използваме всеки ресурс, с който организацията ни разполага, всяка моя връзка и всяка услуга, която ми дължат, за да го намеря. Ще разберем как се казва, ще му отнемем силата и тогава… с него ще е свършено.

Преподобният вдигна чашата с шери и я пресуши.

— Оракула ни даде оръжието, с което ще го победим. Сам се прецака. Така разбрах, че е обикновен човек.

Брансън погледна към камината, в която пламъците бяха подхранвани от овъглените, димящи и натрошени светци.

— Бог не прави грешки.