Чарлс Соул
Годината на Оракула (5)

Глава 5

Сервитьорът — възрастен мъж с престилка — внимателно сложи голямо бяло плато в средата на масата. В него имаше огромна пържола — портърхаус стек, — потопена във вряло и ароматно езеро от сокове.

— Много е гореща — предупреди с лек немски акцент той и погледна клиентите си. — Пипнете ли я, ще съжалявате.

— Разбрано — отвърна Хамза. — Идвал съм тук и преди.

Сервитьорът извади инструментите си за месо и се зае с пържолата. Започна да я реже на малки парчета и да сервира порциите, като преди това овалваше месото в цвъртящата локва от топено масло в голямото плато, преди да ги сложи в чиниите им. Гарнира ястието с малко спанак и пюре от картофи, доля вино в чашите им и се оттегли, като за последно им направи знак да не пипат още.

Уил вдигна вилицата и набучи парче месо на нея. Вторачи се в него.

— Разбирам — каза Хамза. — Наслаждаваш се на момента. От този миг насетне животът ти ще се дели на времето преди и след тази хапка. Няма друго място в света като „Питър Лугър“. Най-добрите пържоли от 1887 година, точно тук в Уилямсбърг. Наслади се.

— Не е това — отвърна Уил. — Просто… все още ми е трудно да осмисля всичко. Това парче месо струва деветдесет долара. Това хранене ще ни коства повече от триста кинта. С тези пари изкарвам цял месец. Всичко ми изглежда малко…

Той остави вилицата в чинията. Хамза проследи спускането й с очи и се намръщи.

— Не го оставяй да изстине, човече.

— Каза, че си идвал тук и преди. Аз не съм. Никога не съм смятал, че ще дойда на подобно място.

— Можем да си го позволим, Уил. Можеш да се храниш тук цял месец и дори няма да забележиш.

— Нямам това предвид. Всичките ми инстинкти са дали накъсо. Не знам какво да правя. Откакто се преместих в Ню Йорк, прекарвам почти цялото си време в притеснения откъде ще изникне следващото ми участие. Постоянно се питам дали ще имам достатъчно работа, за да си платя наема, сметките и да остане за храна.

— Вече няма нужда да се тревожиш за такива неща.

— Знам. Но не ми е ясно за какво трябва да мисля. Исках тези пари, защото се предполага, че човек винаги иска пари. А сега… трудно ми е да повярвам, че положението ще си остане такова. Прекалено е. Постоянно очаквам нещо да се случи и да наклони везните, да ни прецака.

Хамза посочи вилицата му.

— Изяж това парче. След това ще ти кажа как ще се справим с положението.

Уил погледна вилицата си и лапна парчето месо. Пържолата беше крехка, ароматна и напоена с масло. Без никакво съмнение се нареждаше сред най-хубавите ястия, които беше опитвал през живота си.

— Ти си наред — подкани той приятеля си.

— Така — започна Хамза. — Продължавай да се трудиш над чинията си и само ме слушай. Докато работех в „Корман Брадърс“, постоянно виждах изключително некадърни задници на ниво директор и нагоре да се прибират с пет милиона долара годишен бонус. Това са пълни нещастници, получили постовете си благодарение на факта, че са били по-зли от хората около тях, докато са се изкачвали нагоре по йерархичната стълбица.

Хамза се наведе напред.

— Те не заслужават пет милиона долара, но въпреки това си ги вземат и нищо не им се случва. Няма никакво кармично правосъдие. Живеят си животите, държат се като пълни отрепки с всички около тях и на следващата година получават следващите пет милиона.

Той се отпусна на стола си, набучи парче месо и го налапа леко разгневен. Задъвка, преглътна, след което насочи вилицата си към Уил.

— Ти си в шок, приятелю. Нормално е. Промяната не е лесна, а случилото се с теб… с нас… направо е разтърсващо. Ще свикнеш… но най-голямата стъпка, която можеш да направиш в тази посока, е да спреш да търсиш някакъв смисъл в предсказанията. Зациклил си на цялата тази работа със съдбата, а ми се иска да разбереш, че няма такова нещо. Каквото се случва, просто се случва. Баща ми го повтаряше през цялото време. Винаги се дразнеше, когато хората в Щатите смятаха, та дори бяха морално убедени, че съществува някакъв по-висш план. Определено двамата с мама не са виждали такъв в Пакистан. Животът им е бил истински ад. Никой от нас не е предопределен за нещо и никой от нас не е предопределен за нищо. Животът е хаос, но също така е възможност, риск и начините, по които се възползваш от тях. Ако си умен, получаваш това… — Хамза посочи пълната със скъпи удоволствия маса. — Ако не си, не го получаваш. Няма нищо скрито-покрито.

Уил завъртя вилицата си в спанака със сметана и се замисли. Приятелят му отпи глътка вино, като не сваляше очи от него.

— Числата обаче… — започна Уил.

— Какви числа?

— Двайсет и три, дванайсет, четири. Последното предсказание, ако въобще е такова.

— Стига, човече — сопна се Хамза. Раздразнението направо струеше от гласа му. — Нямаш никакво доказателство, че тези числа означават нещо. Трябва да работиш с онова, което знаеш, а не с чувствата си.

— Аха. Но ако във всичко това няма никаква по-висша цел, то тогава съм просто един задник музикант, на когото му е излязъл късметът. Ако предсказанията не означават нищо, тогава същото се отнася и за мен.

— Майната му на това — отвърна Хамза. — Ако си богат, си значим. Така е устроен светът, в който живеем. А двамата вече сме много богати, независимо какво ще се случи оттук насетне. Недей… недей да се самосаботираш.

— Това ли правя? — попита Уил.

— Не знам. Надявам се, че не. Забелязах, че си качил три нови предсказания на Сайта.

Уил вдигна поглед.

— Аха. Безсмислици.

— Ами третото… относно Хосая Брансън?

— Чувал си го какви ги плещи за мен. Аз пък от своя страна разполагам с предсказание за него. Струваше ми се глупаво да не го използвам.

Уил лапна още едно парче от пържолата и задъвка много показно. Дори отбранително.

— Брансън не говори нищо за теб, приятелю — отвърна Хам-за. — Говори за Оракула. Не искаме нещата да стават лични. Никога. Ние просто продаваме предсказания за половин милиард долара бройката. Не съм убеден, че вече е добра идея да ги раздаваме безплатно. Сайтът изигра своята роля. Той не е фейсбук. Не е нужно постоянно да го ъпдейтваме.

Уил се намръщи. Най-лошото качество на Хамза беше склонността му да обяснява.

— Знам, че съм просто един тъп басист, но не съм чак толкова зле, нали? Мисля, че мога да различа кога едно предсказание си струва — заяви той. — Освен това колко точно пари ни трябват? Кога ще теглим чертата?

— Когато имаме толкова, че буквално да няма значение как сме ги изкарали. Дори в един момент да бъдем разкрити като хората зад Сайта, ще разполагаме с достатъчно, за да сме недосегаеми.

— За каква сума говорим?

— Повече, отколкото имаме сега. Все още кроя планове — поясни Хамза. — С това си запълвам времето. Парите означават работа. Корпорации черупки, множество сметки, пълният комплект. Едно е да имаш няколко милиарда в офшорни сметки, съвсем друго е да имаш достъп до тях през близкия банкомат. Предполагам, че двеста хиляди трябва да ни стигнат засега.

Уил обмисли думите на приятеля си.

— Говори ли с Дамите от Флорида? — попита той. — Може би ще могат да помогнат. Нали затова им плащаме?

Хамза се намръщи.

— Нямам намерение да ги въвличам по-надълбоко в делата ни. Сигурен съм, че са чудесни и си струват всеки цент от допълнителните хонорари, които им плащаме, но ако няма проблем за теб, предпочитам да не знаят какви са цифрите в банковите ни сметки. Аз ще се оправя с тази част, не се тревожи.

Настъпи неловко мълчание.

— Както и да е — съгласи се накрая Уил.

— Както и да е — съгласи се и Хамза. — Не всичко е толкова зле. Изплатих кредитните карти, които използвам, откакто напуснах банката, и студентските си заеми. Както и тези на Мико. Не е много секси, но по дяволите, чувството беше прекрасно.

Уил довърши виното в чашата си и се загледа в дъното й.

— Как обясни на съпругата си откъде са парите? Все още ли ти задава въпроси?

— Не, Уил. Тя охотно прие факта, че Провидението е благословило съпруга й с милиони долари. Разбира се, че задава въпроси.

— Какво й отговаряш?

— Обяснявам й, че сме получили бизнес кредит, което си е, малко или много, истина. Тя не ми вярва, но двамата си имаме негласно споразумение. Мико ме обича, нали така? Знае, че и аз я обичам. Ако не желая да й казвам какво правя, тя ми има достатъчно доверие, за да е наясно, че си има основателна причина и че ще й споделя истината, когато мога. Но — добави той — това няма да трае вечно. А и не искам. Като преграда между нас е.

Уил изгледа приятеля си.

— Разбрах, Хамза. Но колкото повече хора знаят… — Той снижи глас, преди да продължи: — Аз съм Оракула, нали така? Ще загазя, ако хората разберат кой съм. Знам, че в един момент ще се наложи да кажеш на Мико, но сме почти към края. Ще продадем още няколко предсказания, ще си опечем работата и след това Оракула ще изчезне. Тогава можеш да й кажеш. Нали?

Приятелят му се подвоуми, но в крайна сметка кимна. Наля му вино, след което допълни и своята чаша. Вдигна тост.

— Стига толкова обвинения и глупости. Все пак празнуваме, човече. За най-странната идея, хрумвала някога на някого, и за факта, че в действителност проработи — каза той. — И за невероятния ти бизнес партньор.

— Наздраве. За всичко това — отвърна Уил и чукна чашата си в неговата.

Известно време се храниха в мълчание и се наслаждаваха на пържолите. Малко бяха изстинали, но това по никакъв начин не отнемаше от вкусовите им качества.

— Хей — започна Хамза със спокоен тон, който звучеше малко пресилен. — Следващия път, в който решиш да променяш нещо по Сайта, първо го обсъди с мен, става ли? Не искаме някой да разбере самоличността ти, преди да сме готови. Нали публикува новите предсказания по начина, по който Дамите от Флорида ни казаха?

— Да — отвърна Уил. — Мислех си, че не ги харесваш?

— Наясно съм защо се нуждаем от тях. Просто ми се иска операцията ни да беше малко по-самостоятелна, това е. Както и да е, сигурен съм, че всичко е наред. Ако не беше, в момента щяхме да киснем в някоя килия на ФБР.

— ФБР? — учуди се Уил и вдигна чашата си. — Стига де, да не сме престъпници.