Чарлс Соул
Годината на Оракула (46)

Епилог
Утре

Лий заслони очи и погледна над водата към трите наклонени палми, които отчасти бяха изкоренени от отдавна отминала буря и сега се бяха килнали над плажа в почти хоризонтално положение като пръчки за лимбо. Няколкото канала в брега не се виждаха над ватерлинията — суверенната Коралова република беше оградена от огромен коралов риф и единственият безопасен път беше маркиран от лимбо палмите.

Един бетонен кей стърчеше грубо на стотина метра в океана, а от него се подаваха колчета за акостиране. След като Лий мина през прохода в корала, завъртя щурвала на лодката си към най-близкото колче. Забеляза, че една фигура върви към кея, за да я посрещне. Усмихна се, но отново се зае с управлението на лодката.

Няколко плавателни съда вече бяха акостирали — моторница, която беше прекалено малка, за да се чувства спокойна с нея в открития океан, и великолепна яхта, която направо крещеше „майната ви, аз съм богат“ и беше прекалено огромна, за да я управлява сама. Лий смяташе, че Хамза я е купил само заради удоволствието да притежава толкова голяма лодка.

Тя си беше избрала „Дамата от Флорида“ — десетметрова рибарска лодка. Мислеше за нея като за нейната лодка, макар че принадлежеше на организацията на Оракула. Уил рядко ходеше до някой от близките острови. Опасяваше се, че прекалено много хора ще го разпознаят, дори тук.

Хамза беше създал Републиката като негова страна — не беше много наясно с подробностите, — но в общи линии имаше свои собствени закони и не екстрадираше. Докато Оракула се намираше на песъчливата земя на Кораловата република, на теория беше законово недосегаем.

Лий намали скоростта, за да вкара „Дамата“ в кея, и погледна вдясно, където недалече в джунглата се издигаше оранжевият покрив на онова, което двамата с Уил наричаха Капитолия.

В интерес на истината, той представляваше просто огромна удобна къща на кокили в разчистения район на джунглата, където се помещаваше цялото население на Републиката. В предната й част се вееше флаг — стилизиран клон от жълт корал на тюркоазен фон.

Лодката се удари леко в гумите, които бяха разположени на еднакво разстояние на кея. Лий изключи двигателя и излезе от кабината. Уил вече бе стигнал до края на кея и я чакаше с ръце в джобовете. Носеше шорти, сандали и слънчеви очила. Кожата му беше с приятен загар.

— Здрасти — поздрави я той. — Имаше ли някакви неприятности?

— Не. Трябваше да се пазаря, за да получа добра цена за вечерята, но иначе всичко мина по вода.

Лий хвърли единия край на въжето към Уил.

— Какво предлагаха? — попита той и уви края му около едно от колчетата на кея. — Взе ли от онези сините, които са с вкус на сьомга?

Повториха процедурата с второ въже от кърмата — добре бяха отработили и изгладили движенията, за разлика от онзи първи път отпреди четири месеца, когато пристигнаха на острова.

— Днес нямаше от тях на пазара в Калу Палу — отвърна Лий. — Но взех две от сребристите с червените опашки.

Калу Палу беше най-близкият населен остров — дом на рибарско общество от около двеста души.

— Добре ли е? — попита тя.

Уил опъна въжето, което току-що беше завързал, и вдигна палци, след което хвърли поглед към кърмата.

— Трябва да я прекръстим на „Дамата от Италия“ — предложи той.

— Какво имаш предвид?

— Най-накрая се чух с Кати и Беки. Отишли са в Италия, в Портофино, след случая с Тренера. Гледат да не се набиват на очи, но са преценили, че вече е безопасно да се свържат с мен.

— Добре ли са?

— Половината имейл беше за неизвестните италиански вина, които са открили. Добре са.

Лий отиде до мостика, за да вземе покупките. Натисна някакъв бутон на таблото. Част от парапета на „Дамата от Флорида“ се отвори, снижи се е тихо бръмчене и се превърна в малко мостче. Преметна чантите през рамо, слезе на палубата и напусна лодката.

Уил взе по-голямата част от багажа й и двамата тръгнаха по кея. Докато вървяха към брега, той погледна океана. Водата беше невъзможно чиста и тюркоазена — сякаш гледаше океанското дъно през стара бутилка от кока-кола. Над белите пясъци се появи пасаж от червено-златисти тропически рибки, които приличаха на есенни листа, промъкващи се през пипалата на водораслите.

Едната чанта на гърба на Лий беше студена — доста приятно усещане в тази екваториална жега. В нея имаше лед и разнообразие от риби, уловени по-рано сутринта от рибарите на Калу Палу. Подобно на хижата във Фелдспар Крийк, кухнята на Капитолия също беше заредена с всякакви видове замразена и консервирана храна, но тя нямаше как да замени прясната.

Прекосиха плажа и продължиха по прокараната в джунглата чакълеста пътека под сянката на дърветата. След малко пред тях се разкри разчистено пространство, на което беше построен Капитолият в цялата му прелест. Представляваше голяма квадратна кутия, издигната върху здрави греди, с двойни прозорци по цялото му протежение, които да осигуряват свеж въздух и светлина. Къщата беше снежнобяла с черни акценти, както и с капаци на прозорците, които можеха да се затварят при опасност от буря. Паркетни подове, веранди навсякъде… приличаше на сграда от роман на Съмърсет Моъм.

Уил й беше споделил, че планът е бил базиран на така наречената „черно-бяла“ къща, използвана като квартира за британските офицери в Сингапур през Втората световна война. Независимо какъв беше произходът на къщата, Лий беше влюбена в нея. Харесваше й да сяда горе пред прозорците с изглед към океана и да си мисли за апартамента си в Манхатън, който изглеждаше като малка кутийка в сравнение с това.

Влязоха в къщата и се заизкачваха по стълбите. Уил взе последната чанта от Лий.

— Ще прибера покупките. Намерих рецепта за къри със сладка риба и манго, която искам да изпробвам. Вероятно ястието ще стане по-хубаво с тази червеноопашатка. Добре ли ти звучи?

Лий се усмихна.

— Разбира се, пробвай се.

Първите опити на Уил с нови рецепти не бяха особено успешни, но с времето се подобряваха. Той определено беше готвач, който разчиташе на метода „проба-грешка“. Хобито му го правеше щастлив и тя не възразяваше срещу експериментите му. Обикновено си признаваше, когато нещо не ставаше за ядене, и тогава си намираха друго, с което да си напълнят стомасите.

— Добре, ястието ми трябва да къкри три-четири часа. Ще отнеса тези неща в кухнята и ще се заема с тях. Ти какво смяташ да правиш?

— Да завърша историята си.

Уил се усмихна.

— Наистина? Да не би да измисли финала?

— Може би.

— Е, успех тогава — каза той. — Сигурен съм, че краят е страхотен.

Уил я целуна по бузата и се насочи към кухнята, като по пътя си подсвиркваше. Лий го гледаше през цялото време и за стотен път се изуми от настъпилата в него промяна от онзи ден в Денвър. Беше й необходимо известно време, за да я забележи, но в интерес на истината, не беше виждала Уил щастлив, преди да дойдат в Републиката.

Отиде в стаята, която беше превърнала в свой кабинет — тя беше малка, но с гледка към океана. Седна на бюрото си, отвори лаптопа и файла, по който работеше: историята, която планираше, откакто Раймър й каза, че ще интервюира Оракула. Тя беше прераснала в доста дълго произведение, в което разказваше всичко, известно й за Уил и делата му. Този материал можеше да е основата за книга, ако решеше, че иска да види труда си публикуван.

Отиде в края на документа и прочете последната част, която беше написала. Тя беше обобщение на първите няколко дни след случилото се в Денвър, подробности от пътуването до Кораловата република: петдневно приключение, по време на което загърбиха летищата още на втория и завършиха пътуването си в продънена моторница, управлявана от набръчкан старец от Калу Палу.

Лий обмисляше да съкрати някои части, които не й се струваха толкова интересни, но пък, от друга страна, бяха важни за историческата перспектива. Имаше някои доста добри попадения. Например, когато Тренера ги остави в хижата във Фелдспар Крийк, за да могат да организират изнасянето си от САЩ, тя попита Уил дали е сигурен, че числата 23-12-4 наистина са резултатът от вота в Кандустан.

— На осемдесет процента — отвърна той. — Съвсем скоро ще разберем.

Лий много се смя, макар да беше наясно, че отговорът на Уил изобщо не е смешен.

В крайна сметка се оказа прав, разбира се. Предсказанията на Оракула винаги се сбъдваха.

Торокул получи джамията си обратно, макар да не я задържа особено дълго. Президентът Грийн организира мултинационална военна акция, която залови военния диктатор — акция, която случайно му спечели втория мандат, независимо че беше болен от рак.

Голяма част от тези събития се случиха, докато двамата с Уил пътуваха към Кораловата република. Когато стигнаха плажа на острова, той вече знаеше, че е прав за числата. В този момент като че ли свали от себе си стокилограмовото бреме, което носеше, откакто го познаваше.

Уил направи нещо окончателно, поне доколкото на Лий й беше известно, преди да се пенсионира от ролята си на Оракула. Обнови Сайта за последен път. Премахна всички предсказания и имейл адреса от него и остави само едно изречение:

ТОВА НЕ Е ВСИЧКО, КОЕТО ЗНАМ.

След което добави една-единствена дума:

КРОТУВАЙТЕ.

Лий свали курсора на нов ред, където смяташе да напише заключението си. Историята беше добра — силна, почти красива, — но нямаше да е завършена, преди да напише черно на бяло своите мисли по въпроса.

В стаята долетя музика — безцелно, но умело свирене на китара. Много умело. Напоследък се чуваше често. Започна да си задава въпроса дали Сайтът не беше избрал Уил тъкмо заради това — музикант, свикнал с импровизациите, способен да долови мелодията в делата си, макар и само на подсъзнателно ниво.

Лий се отпусна на стола си и завъртя глава. От тук можеше да види седналия във фотьойла Уил с отворен на табуретката пред него лаптоп и китара в скута. От екрана му се усмихваше бебе, вдигнато от две ръце, които бяха по-тъмни от карамелената му кожа. Хамза и Мико бяха кръстили дъщеричката си Вилхелмина.

Лий се усмихна. Сложи ръце на клавиатурата и започна да пише.

 

 

Минаха четири месеца, откакто Оракула предотврати ядрена катастрофа, която в най-добрия случай щеше да унищожи град Ут и жителите му, а в най-лошия щеше да погълне целия свят.

Оракулският ефект ни поведе към едно ново време на компромиси: хората от всички нации разбраха, че сме се доближили до ръба на унищожението по-близо от всякога, и всички си казаха едно: „Никога повече“. Човечеството загърби омразата за сметка на разбирателството.

Или по-скоро лидерите на човешкия род се ужасиха, че Оракула ще изпълни заплахата си от последния ъпдейт на Сайта и ще публикува нови предсказания, които драстично ще пренаредят света в картина, която той смята за правилната. Затова всички си кротуват.

Както и да е.

В края на краищата остават въпросите… кой и какво? Кой изпрати предсказанията на Оракула и защо реши да изпълни целта си по този начин?

Знаем, че предсказанията са били предадени от някого с уникални познания, способен да предвиди проблемите, с които човечеството ще се сблъска в предстоящите години, и който иска да ги предотврати. Това отговаря на въпроса „кой“.

Този човек, това създание избра Уил Дандо за свой инструмент на промяната. Измъкна го от обикновения живот и го дари с необикновен. Уил премина през болка и несигурност, каквито останалите от нас не могат дори да си представят.

Освен гореспоменатото, не знаем нищо друго, което ни отвежда до въпроса „защо“.

Сайтът можеше да сподели с Уил цялата си схема, стъпка по стъпка, от самото начало. Но не го направи. Планът му зависеше изцяло от факта, че Оракула, колкото и парадоксално да звучи, не знаеше какво ще се случи.

Той трябваше да използва — както всеки от нас в живота си — своята свободна воля. Той не беше кукла на конци. Нито за миг не се намираше под нечий контрол. Всяко решение, което взе по пътя, беше негово и се градеше на уменията и знанията му, придобити с течение на времето. Тези решения бяха взети с надеждата, че са правилните.

Честно казано, всяко от тях представляваше риск, но той продължи да ги взема. Уил можеше да се предаде, да остави Сайта да прави каквото си поиска. Но не го стори. Той се бори на всяка крачка, за да намери по-добра посока за себе си и всички нас. В края на краищата успя.

Смятам, че това отговаря на въпроса „защо“.

Съдба, орис — подобни концепции са само митове.

Ние сме решенията, които вземаме.

Вземайте добри решения.

 

 

Лий спря да пише. Прочете отново текста и за първи път, откакто беше предприела множеството си опити да завърши историята на Оракула, не натисна бутона „Изтрий“.

Нотите се носеха от китарата на Уил.

Тя стана, извърна се от бюрото и тръгна по посока на музиката. Ако се окажеше, че има още какво да каже… е, можеше да го каже и утре.