Чарлс Соул
Годината на Оракула (44)

Глава 44

На покрива на Кей Ю Ес Ей имаше голяма площадка, обозначена с огромно черно Х в бял кръг. Около него се беше събрала тълпа — поне стотина души.

Тренера се извърна от прозореца към пилота на хеликоптера.

— Не спирай перката — нареди му тя. — Ще се наложи да се изнесем доста бързо.

Грънфелд провери направените с черното въже възли, омотано около кръста на Уил. Другият край беше хванат за една от седалките в хеликоптера. Ако не разполагаше с нож, щеше да му е необходим половин час, за да се освободи от него. Поне.

— Така — започна Тренера почти извинително, — смятам, че трябва да си го кажем направо. Опитай някоя глупост и ще получиш куршум в главата.

— Няма ли да го получа, така или иначе? — попита Уил.

— Вероятно. Но ако ти дойде вдъхновението… — Тренера посочи с палец към Лий, — тя ще е следващата. Ще я хвърлим след теб и ще отлетим.

Погледите на всички в кабината бяха насочени към Уил. Той забеляза с периферното си зрение как Лий се раздвижва… бавно се пресегна към пистолета в колана на един от наемниците до нея.

О, не, не — помисли си той. — Лий, недей…

Успя да го извади наполовина от кобура, преди ръката й да бъде ударена и наемникът да я стисне за врата. Лий започна да се задушава. Мъжът погледна Тренера в очакване на нареждания.

— Господи — отвърна тя. — Не знае ли кога се е уредила с добра сделка?

Наведе се и навря лице в това на репортерката.

— Просто се успокой — каза й. — Ще си тръгнеш от тук след пет минути, ако господин Дандо се придържа към плана.

Наемникът отпусна хватката си, но не освободи Лий. Тя заблъска ръцете му, но със същия успех можеше да се опита да събори дъб.

— Накарай я да млъкне — заповяда Тренера и мъжът покри устата й с другата си ръка.

— По-полека, за бога — скастри ги Уил.

— Искаш ли да я пуснем? Заемай се за работа — отсече Тренера.

Той я изгледа намръщено, постави длан на вратата и дръпна ръчката. Чу се изщракване. Отвори я и тя се раздели на две части — едната се вдигна нагорена другата се разтвори в няколко стъпала надолу.

Уил слезе от хеликоптера, брулен от вятъра, който перката завихряше, и овързан с черното въже. Двигателят продължаваше да работи, както нареди Тренера, но дори той не му попречи да чуе изкрещените въпроси от страна на тълпата.

— Това ли е краят?

— Съпругът ми ще остане ли с мен?

— На петнайсет или на двайсет и шест да заложа?

— Кой ще спечели следващата Суперкупа?

— Божият меч ще излети ли?

— Някога ще кацнем ли на Марс?

— Къде е дъщеря ми?

Лицата около хеликоптера бяха маниакални, изплашени, изумени.

Уил не се беше излагал на толкова много дивашка сила, откакто преравяше имейлите, изпращани на Сайта… като че ли преди цяла вечност. Беше дезориентиращо, като ярък прожектор, насочен право в очите ти.

Пое си дълбоко въздух, с цел да се съсредоточи. Обърна се към хеликоптера.

— Изгасете го! — провикна се той.

Грънфелд, който стоеше на отворената врата на кабината с въжето в ръка, като че ли не го чу. Изражението на лицето му беше празно, както винаги. Уил направи въртеливо движение с ръка в опит да възпроизведе перката, след което прокара пръст през врата си, за да му покаже да я спре.

Най-накрая получи реакция… веждите на Грънфелд се вдигнаха почти до косата му. Майорът поклати глава. Уил покри уши с ръце и сви рамене. Грънфелд се намръщи, но в крайна сметка изкрещя нещо в кабината. Последва един дълъг миг и тежкото боботене на двигателя затихна. Перката спря да се върти.

Без да обръща внимание на тълпата, молеща за информация относно бъдещето на любими хора, борсови съвети, за отговори, отговори, отговори, Уил махна на близкия снимачен екип да дойде при него. Сякаш начело беше един добре облечен мъж на средна възраст с прошарена коса — носеше костюм, държеше микрофон и имаше излъчването на водещ на новините.

Когато се приближи до него, Уил се наведе към ухото му и му заговори силно, за да надвика глъчката на тълпата.

— Ще се наложи да направим сателитна връзка — обясни му.

Репортерът го изгледа учудено. Уил посочи към камерата.

— Искам видео връзка с точно определено място — продължи той в опит да разясни по-подробно ситуацията. — Как се казваш?

— Крендъл Фонтейн — отвърна мъжът, който явно все още не беше осмислил случващото се.

— Добре, Крендъл, водиш ли със себе си техник, с когото мога да поговоря? — попита Уил.

Репортерът кимна и махна на един едър мъж, който стоеше наблизо.

— Джери! Ела тук — провикна се Фонтейн.

Техникът се приближи колебливо, а погледът му нито за миг не се откъсна от лицето на Оракула.

— Джери — започна Уил, като се опитваше да говори спокойно и търпеливо, — задръж секунда, ще се нуждая от помощта ти.

Обърна се към хеликоптера.

— Пак се нуждая от телефона — провикна се към Грънфелд, който все още стоеше до отворената врата.

Очакваше да прекара още няколко минути в убеждаване на Тренера да му даде пожеланото, но този път апаратът полетя към него без излишни приказки. Очевидно жената беше решила да си пъхне главата в торбата. Уил улови телефона без проблем. Обърна се към техника.

— Виж, Джери, след малко някой ще се обади на този номер. Ще говориш с него и ще насочиш сигнала, накъдето ти каже. Видеото от тук трябва да бъде изпратено на друго място. Мисля, че става чрез сателит. Ти ще получиш друга връзка по същия начин. Човекът от отсрещната страна трябва да ме вижда и чува, както и аз трябва да го виждам и чувам. Можеш ли да го направиш?

— Да, сър — отвърна техникът. — Ще е много лесно, ако разполагат с правилното оборудване.

— Добре.

Уил подаде телефона на Джери, след което отстъпи назад и огледа покрива, като срещна очите на различни хора в тълпата и усети прилива им на адреналин, когато си помислиха, че са осъществили връзката. Те искаха той да им помогне. Искаха от него да спаси света.

Уил се обърна и се качи обратно в хеликоптера. Затвори вратата след себе си. Летателният апарат имаше добра шумоизолация, която беше необходима заради врявата, която вдигаше двигателят. Внезапно настъпилата тишина беше истински мехлем за осквернения слух на Уил.

Той пристъпи към мястото на Лий и наемника, който я охраняваше.

— Изчезни — нареди на мъжа.

Двамата се измериха с поглед.

Секунда.

Войникът се надигна. Уил седна до Лий.

— Какво става? — попита тя.

— В момента подготвят всичко. Ще отнеме няколко минути.

Репортерката обмисли чутото.

— Мога ли да те питам нещо?

— Разбира се.

— Какво работя, Уил?

— Имаш предвид каква си по професия ли?

— Да — отвърна Лий. — Каква ми е професията?

— Журналистка си.

— Каква по-точно?

Уил обмисли въпроса й.

— Журналистка в уеб сайт — отвърна той.

— Точно така. Тогава откъде знам каквото и да било за телевизионните станции в Денвър?

Уил се намръщи.

— Ами… май не съм се замислял по въпроса. Просто ми се стори, че е възможно да го знаеш. И ти го знаеше, нали така?

Лий го изгледа много настоятелно.

— Докато бях в колежа, излизах с едно момче. След като завършихме, се премести тук и го назначиха в Кей Ю Ес Ей. Идвах му на гости няколко пъти, за да видя къде е работното му място. Това е единствената причина да разполагам с тази информация. Не би трябвало, но все пак разполагам с нея. Нямахме абсолютно никакво време… След две секунди Тренера щеше да нареди на своя човек да ни убие, а аз разполагах с необходимата информация в точния момент. Какво е това, Уил?

Оракула изпусна дълга и бавна въздишка, която олицетворяваше липсата му на каквато и да било изненада от чутото.

— Какво да ти кажа, Лий? Сайтът се грижи за мен.

Репортерката се пресегна и го стисна за ръката.

— Моля те, Уил, кажи ми, че наистина имаш план.

— Отговори на дамата — намеси се в разговора им Тренера. — Какви ги вършиш, господин Оракул?

— Чакам — отвърна Уил.

Отпусна се в седалката си и затвори очи.