Чарлс Соул
Годината на Оракула (4)

Глава 4

Преподобният Хосая Брансън примигна, за да прогони потта от очите си и се съсредоточи върху младата жена пред себе си. Тя му се усмихна, а погледът й блестеше захласнато. Не беше красива, но бе честна и отдадена — все качества, които компенсираха простотата в чертите й.

Брансън изпадна в екстаз. Изви глава назад и затвори очи. От отпуснатата му уста се понесоха екзалтирани звуци, а езикът му се движеше своеволно. Скова се и протегна ръце. Постави ги върху лицето на жената. Клепачите й затрепериха като паяци под дланите му.

Простена за последно и избута лицето на младата жена. В същия момент замлъкна напълно. Описа широк кръг с ръце и накрая ги събра пред себе си. Отвори очи.

Дяконите му хванаха момичето, преди да падне. Тя лежеше свита в ръцете им като новородено, а тънките й бледи крайници дращеха, сякаш лишени от кости. Брансън протегна длан към нея, а на лицето му танцуваше широка и успокоителна усмивка.

Младата жена сграбчи ръката му. Хватката й беше вяла, трепереше. Хосая я изправи на крака.

— Върви сега и бъди осветена от Божията светлина — каза той.

Гласът му беше усилен стократно от закачения на ревера му микрофон.

Лицето на момичето представляваше маска от сълзи и трескава руменина. Прожекторите на високия таван оживяха и очертаха пътека за нея, по която да се върне в публиката. Появи се една от сестрите, хвана я за ръка и нежно я отведе.

Брансън се измори. Работата беше хубава, но изтощителна. Смяташе да приключва за днес.

Преподобният се обърна към публиката си: хиляди хора, събрани в нескопосани редици на пода на катедралата пред него. Постоянно се движеха — олюляваха се, танцуваха и пляскаха с ръце в екстаз от Божията славна истина.

Носещите се от тълпата възгласи се вписваха перфектно с припяванията от хора на балкона, вляво от олтара. Те изпълниха катедралата му, този негов красив дворец от стъклопис.

Брансън вдигна ръце над главата си, хорът задържа един продължителен акорд и рязко спря да пее. Тълпата също утихна и зачака очаквания завършек: последната проповед за деня.

— Оракула — започна той, като говореше тихо, защото знаеше, че микрофонът ще разнесе усиления му глас в цялата катедрала.

Неколцина от тълпата се развикаха — заклеймяваха, — но останалите мълчаха и слушаха.

— Оракула е отрова — продължи Брансън. — Той е чудовище, което продава лъжи в този свят чрез Сайта. Много, много съм натъжен, от дъното на душата си, като виждам как някои ограничени безверници биват засмукани от неговата измамна игра.

Брансън млъкна, извади кърпичка от джоба на гърдите си и си избърса челото с нея. Пое си дълбоко въздух и премина към следващата фаза… щеше да хвърля огън и жупел, точно както очакваше публиката.

— Изход, 20:5. Не трябва да се кланяте на фалшиви идоли, тъй като Господ е ревнив и няма да търпи да служите на други богове! Чухте ли? Бог ще отмъсти на тези, които боготворят позьори. Той е ревнив бог! И с право, защото е единственият истински Бог и горко им… казвам горко им… на онези, които го предизвикат!

— Изход, 20:6 — продължи Брансън. — Но ако се кланяте на Господ и му се подчинявате, той ще ви дари с обич, грижа и просперитет до края на дните ви! Оракула е инструмент на дявола… самият той може да е дяволът, който се е промъкнал в животите ни по съблазнителен и нов начин. Сайтът ни залива с лъжи, представени ни като велики дарове. Странно ли е, че толкова много глупци са попаднали в примката на сатанинската игра в тези безбожни времена? Но въпреки всичко тая надежда, приятели мои. Тая надежда, защото знам, че вие, моите верни войници на Христа… вие сте подготвени да се сражавате срещу този лукав измамник. Вие разполагате с единственото необходимо ви оръжие.

Хосая отметна ръка назад с обърната нагоре длан. Един от помощниците му плесна толкова силно подвързана с кожа книга в нея, че се разнесе задоволително шляпване. Преподобният я вдигна пред тълпата, а сценичните прожектори осветиха златните букви на корицата й.

— Точно тук! Точно тук са Божиите думи! В Библията!

Публиката отново нададе вой — присъстващите повтаряха „Амин“, „Алилуя“ и подобни. Помощниците на Хосая тръгнаха сред присъстващите с табли за дарения.

— Отричайте Сайта. Отричайте Оракула, когато и където можете. Знайте, че съм с вас в тази борба, както и всички наши братя и сестри по света. Бог да ви благослови. Ще се видим скоро!

Хосая кимна на един от дяконите си, едър мъж, на име Хенри, и той заедно с останалите бързо застанаха зад преподобния, подобно на клин, чийто център беше той. Телевизионните камери от двете страни на сцената се преместиха, за да хванат случващото се от всички страни.

Хосая вдигна ръце към небесата. Знаеше, че дяконите зад него са сторили същото. Бяха облечени в светлосини сака и червени панталони като взвод френски зуави^[1]. Собствената му малка армия и той в своя ослепителен бял костюм, по-бляскав от всичко, което прожекторите бяха осветили, изпъкваше като генерал в цялата си сценична грандиозност.

Светлините изгаснаха и Хосая излезе през една врата вляво на задната част на сцената, последван от своите дякони. Влезе в дълъг и леко осветен коридор. Килимът беше дебел и кремав, а стените бяха боядисани в абсолютно същия цвят. Веднага след като вратата зад него се затвори — дяконите му останаха отвън, за да се уверят, че ще си остане затворена, — възгласите на тълпата изчезнаха. Коридорът беше напълно шумоизолиран. След хаоса на сцената тишината тук беше като вана с топло мляко.

Брансън продължи по коридора, мина през друга врата и се озова в офиса си. Стовари се тежко в стола зад бюрото и изпусна дълга въздишка. Почеса се по носа, вдигна си очилата до челото, остави ги да паднат отново на мястото си и прокара ръка през голия си скалп. Усети пот под дланта си и се намръщи.

Погледна си часовника — евтин модел, какъвто човек можеше да си купи от всяка дрогерия. Телевизионните камери не трябваше да уловят нищо луксозно. Прокара ръка по бюрото си — което беше голо и бяло като леден къс — и протегна пръст към един бутон. Допря показалеца си до него, но се поколеба, преди да го натисне.

Хайде, Хосая. Нека се приключва с това, помисли си той.

Натисна бутона. Той се премести надолу с леко цъкане и миг преди да се върне на първоначалната си позиция, на стената срещу бюрото се чу почукване.

— Влез — провикна се преподобният.

Стената се разтвори и зад нея се разкри врата. В офиса влезе млад и изключително слаб мъж — брат Джонас Блок, главният помощник на Брансън. Измъченото му и намръщено лице се пулеше над черен костюм с вратовръзка и безупречно изгладена риза. Приличаше на елегантен гробар.

— Как мога да ви помогна, преподобни?

Брат Джонас винаги изглеждаше болнав, но точно в този момент приличаше на истински труп, като човек, направен от бял восък. Очите му постоянно се стрелкаха насам-натам — не можеше да срещне погледа на Брансън. Това не беше добър знак.

— Предполагам, че се е случило? — попита преподобният.

— Да, сър — отвърна Джонас, устата му се изкриви, а погледът му срещна за кратко този на Брансън, преди отново да го отмести. — Само преди няколко минути предсказанието на Сайта, че жена от Болдър ще спечели лотарията, се сбъдна. Но това не е…

Преподобният удари с длан по бюрото си. Беше изхарчил почти двайсет хиляди долара, за да направи офиса си акустично неутрален, доколкото това беше възможно, но въпреки това ударът му се разнесе като изстрел в помещението.

Завъртя се на стола, за да се извърне от Джонас, и се хвана за китката. Огледа офиса си, обзаведен в приглушени тонове, с изключение на няколко безвкусни изблика на цвят тук и там.

Синя лампа, тапициран във воднисто зелено диван. Голяма картина на стената точно зад бюрото му.

Светилище.

Ръката започваше да го боли. Погледна картината с присвити очи.

Тя беше творение на филипински художник, който изобразяваше с щедро нанесени маслени бои процесия от покаяли се по улиците на Манила във великденска неделя. Всяка година определени хора искаха да демонстрират дълбоката си вяра, като позволяваха да бъдат разпнати. На наистина отдадените им забиваха пирони в китките и им слагаха бодливи венци на главите.

— Сър… — започна колебливо Джонас. — Това не е всичко.

— Какво друго има? — учуди се измореният Брансън.

— Нали знаете как от време на време в Сайта се появяват нови предсказания… по няколко наведнъж?

— Да, разбира се.

— Пуснаха нова поредица веднага след като това за лотарията в Колорадо стана факт. Само три са, но едното от тях…

Джонас млъкна.

Хосая се завъртя в стола си. Натисна някакво друго копче и на бюрото му напълно безшумно се появи екран, последван от клавиатура, която се плъзна изпод него. Брансън се изправи на мястото си и натисна няколко клавиша, за да отвори страницата на Си Ен Ен.

Вторачи се в екрана. Известно време постоя така.

— Сър, едно от тях… — започна отново Джонас, преглътна, издаде жабешки звук, който се разнесе в тихия офис, и накрая довърши — … е за вас.

Личният секретар на преподобния беше прав. Това предсказание не бе дълго като останалите — представляваше само едно наглед напълно нормално изречение:

23 АВГУСТ: ПРЕПОДОБНИЯТ ХОСАЯ БРАНСЪН ЩЕ ПОРЪСИ ПЪРЖОЛАТА СИ С ЧЕРЕН ПИПЕР.

— Много съжалявам, преподобни — каза Джонас.

Само десет думи, но те променяха всичко.

Всичко.