Чарлс Соул
Годината на Оракула (32)

Глава 32

Антъни Лютън седеше и гледаше Оракула. Изглеждаше толкова млад. Като един от стажантите в Белия дом.

Този мъж — Уил Дандо — засега отказваше да седне на дългата и невзрачна маса, която заемаше по-голямата част от правителствената конферентна зала без прозорци. Стоеше прав, със скръстени ръце и мрачно изражение. Очите му обхождаха помещението без нито миг покой, като прескачаха между малкото забележителности — каната с вода и няколкото чаши до нея, контингента от охранители от Тайните служби, морските пехотинци, самия Лютън, неговите помощници и поставения в началото на масата триножник, върху който беше разположена камера, улавяща едновременно и двете страни. Тя доста привличаше вниманието на Оракула — погледът му постоянно се връщаше към нея, поне няколко пъти през последните му няколко огледа.

Човекът не реагираше по очаквания от Лютън начин. В интерес на истината, беше изключително спокоен — държеше се, сякаш някакво ченге го беше спряло за превишена скорост и това го беше подразнило.

Поне приятелите му бяха ужасени.

Хамза Шейк беше прегърнал съпругата си с две ръце, сякаш се опитваше да я спаси от прииждаща приливна вълна. Лий Шор стоеше близо до тях с изпълнен със страх поглед, който я съпътстваше, откакто слезе от хеликоптера.

Тези хора очевидно разбираха ситуацията.

Но не и Оракула. Той беше отвлечен от агенти с неясна принадлежност и го бяха отвели във военната база в Куантико, Вирджиния. Бяха го вкарали в тази малка зала и го бяха запознали с началника на кабинета на проклетия президент на Съединените американски щати. И след това… нищо. Не беше промълвил.

Лютън обмисли тактиките, които можеше да приложи — всичко от жени до давене беше само на едно телефонно обаждане разстояние. Много беше важно откъде щеше да започне — манипулациите, които действаха при една мишена, не оказваха абсолютно никакъв ефект върху друга. А да се провали тук… не беше позволено.

Отново погледна Уил Дандо и се опита да разбере всичко за мъжа от езика на тялото му в добавка към онова, което Тренера беше научила за него, и досието, приготвено набързо от ФБР, след като установиха истинската самоличност на Оракула.

Всъщност, след като Лютън свърза всичко налично, откри доста за личността на Уил Дандо.

Очевидно обаче то не беше достатъчно.

Поведението на Оракула не отговаряше на човек, попаднал в подобна ситуация. Представлението свърши. Бяха го заловили. Вече беше безпомощен, но се държеше, все едно разполагаше с всички козове. Сякаш знаеше нещо, което те не подозираха — честно казано, беше си точно така. В крайна сметка той беше Оракула.

Лютън се обърна към помощниците си — егоистична шайка от кариеристи, които биха продали майките си в робство, за да получат възможността да се срещнат с някой влиятелен човек.

— Искам да излезете, приятели — нареди той.

За момент началника на кабинета си помисли, че ще се възпротивят. Раздразнението се изписа ясно на всяко от лъснатите обръснати лица, макар че тези хора бяха политици и можеха да прикриват емоциите си по-добре от играчи на покер. Нямаше по-могъща личност от Оракула. Не искаха да пропускат нищо.

— Начаса! — изкрещя Лютън.

Мъжете и жените неохотно напуснаха залата, като преди това се възползваха от възможността да огледат за последно Оракула и спътниците му.

— Приятели — започна началникът на кабинета, когато помещението се изпразни, — смятам да ви разпитам един по един и трябва да ви държим разделени, докато го правя.

Хамза поклати глава и прегърна още по-силно Мико.

— Не. Не, няма да стане — отвърна той. — Няма да оставя съпругата си. Не и след онова, което ни сторихте, копелета такива.

Единият от морските пехотинци, капитан, погледна въпросително Лютън. Той помисли малко.

— Добре. Не се опитваме да се отнасяме нечовешки с вас. Това е Куантико, едно от най-безопасните места на Източното крайбрежие. Огромна база на морските пехотинци. Знам, че ви е трудно да повярвате, но искаме да се чувствате като наши гости, докато сте тук.

Оракула изсумтя скептично и подразни изключително много началника на кабинета.

Лий Шор очевидно беше съгласна — тя хвърли остър поглед на Уил, сякаш си беше изгубил ума.

— Синко — обърна се Лютън директно към Хамза, — казаха ми какво е сторила тази жена на теб и съпругата ти. Приеми най-искрените ми извинения. Тя е независим агент. Не упражняваме контрол над методите й.

— Аз… — започна Хамза.

— Вие я изпратихте, нали? — прекъсна го Оракула. — Дайте да се изясним. До каквото и да е прибягнала, тя го е направила, защото вие сте го поискали от нея.

Лютън се намръщи. Изчака да минат няколко дълги секунди, преди да отговори.

— Вие тримата можете да отидете в чакалнята — посочи Хамза, Мико и Лий. — Ако се нуждаете от нещо, просто го поискайте от някой от пехотинците и те ще ви го осигурят. — След това посочи Уил. — Ти. Оставаш. Сядай.

Една малка групичка войници се откъсна от постовете си до стената, за да изведат от залата всички, освен Оракула. Дандо направи няколко крачки към тях, но спря, когато няколко автомата се насочиха към главата му. Той вдигна високо ръце в знак, че се предава, и се провикна след приятелите си:

— Всичко ще е наред. Наистина. Съвсем скоро отново ще сме заедно.

Вратата се затвори. Оракула седна на масата срещу Лютън и скръсти ръце.

— Защо ни отвлече? — попита той.

Сега беше ред на началника на кабинета да изпръхти скептично.

— Господин Дандо… не съм ви отвличал. Ние сме правителството на САЩ. Не отвличаме. Ти и приятелите ти бяхте задържани.

Оракула разпери ръце.

— Има ли разлика?

— Огромна — отвърна Лютън. — Когато го правим ние, е законно.

— Добре — намръщи се Дандо. — Защо ни задържахте?

— Виж, синко, не искаш да играеш тази игра с мен. Знаеш кой си и аз знам кой си. Тук си, защото Уил Дандо е Оракула.

Дандо сви рамене.

— Арестуван ли съм?

— Не точно — отговори началникът на кабинета. — Просто искаме да поговорим с теб и да обясним нещо, което е важно да знаеш. Търсим те от много дълго време, за да ти разясним ситуацията. Ти обаче се скри толкова надълбоко, че трябваше доста да се постараем, докато те открием.

— Да се постараете? Убихте хора, предизвикахте токовите удари, заплашихте мен и приятелите ми…

— Млъкни — сряза го Лютън.

Хлапето изпускаше парата и вероятно имаше основание да го прави, но Оракула трябваше да разбере, че не контролира тази дискусия.

— Аз говоря, ти слушаш. Има някои неща, които трябва да чуеш.

Дандо отвори уста, очевидно за да продължи да спори.

— Уил — заговори бързо началникът на кабинета, преди младежът да успее да се обади, — мога да ти кажа откъде дойдоха предсказанията. Мога да ти обясня всичко, което се случва с теб, ако млъкнеш за две минути, мамка му.

Оракула затвори уста, което доста се хареса на Лютън.

— Желаеш ли нещо, преди да започна? Вода например? Знам как ти пресъхва устата, когато те ударят с един от онези тейзъри.

Дандо се поколеба, но накрая кимна. В средата на масата имаше кана и картонени чашки. Един от пехотинците напълни една и му я подаде. Той изпи половината наведнъж.

На Лютън хич не му пукаше дали на Оракула му беше пресъхнала устата, ни най-малко, но се нуждаеше от време, за да обмисли следващия си ход.

Това беше точният момент. В тази зала, на този ден — всяко парченце власт и връзки, които беше натрупал през живота си, трябваше да гарантират, че ще се случи. Не го очакваше, не знаеше, че ще му се отвори такава възможност, и то по този начин, но в крайна сметка не беше и от особено значение. Ко-гато шансът се появи, той беше готов.

Точно това чакаше през целия си живот. Знаеше как ще изглежда светът от утрешния ден — знаеше го по-добре от всеки друг — и сега седеше на една маса с човек, който можеше да направи необходимото, за да се случи.

Бъдещето беше на една ръка разстояние.

Просто трябваше да го улови и да го стисне здраво.

— Слушам те — каза Оракула и остави чашата.

— Ето каква е ситуацията, Уил — започна Лютън. — Вече повече от десет години правителството на САЩ разработва технология, която може да предава информация директно в главите на хората — визирам войници, агенти, всички на земята, — като използва сателитни сигнали. Изпратеното просто се появява в главата на получателя под формата на мисъл, която човекът смята, че е генерирал сам.

Оракула присви очи.

— Технологията не е перфектна. Доколкото разбрах, най-големият проблем е прицелването. Все още не могат да гарантират, че трансмисията ще се осъществи в правилния череп. Ако разполагаш с десет души, наредени в десетметров кръг, със сигурност един от тях ще получи информацията. За съжаление, не се знае кой точно.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита Дандо.

Гласът му се беше повишил с половин октава, което според Лютън беше обещаващ знак.

Той вдигна ръка, за да го накара да бъде търпелив.

— По време на тестовете на избраните субекти бяха изпратени дълги информационни потоци — продължи началникът на кабинета. — Получателите записаха съдържанието им. Ако го получеха цялото, фантастично! Ако имаше някакви пропуски… е, тогава разбираха къде е проблемът. Схващаш идеята.

Лютън млъкна за миг.

— Уил, предсказанията ти бяха един от тези тестове. Агенцията, която разработва въпросната технология, проведе опити преди около година. Нещо се обърка със сателита и трансмисионният лъч прекалено се отклони от пътя си. Никой не знаеше къде точно е попаднал. Предполагаха само, че е в Ню Йорк. Оказаха се прави.

— Всички предсказания се сбъднаха — отвърна Оракула. Звучеше объркан. — Всички предсказания се сбъднаха. Това е невъзможно.

Лютън кимна и изкриви лице в честно и открито изражение.

Сега беше моментът за окончателния му удар. Моментът, в който щеше да отбележи гол.

Пое си дълбоко въздух.

Това беше неговата съдба.

— Не е невъзможно, Уил — отвърна Лютън. — Ние се погрижихме всички те да се сбъднат. Трябваше да разберем колко е успешен тестът в действителност. Представи си как хората започват да чуват гласове в главата си, напълно реални гласове, без да имат каквато и да било представа откъде са се появили. Подобен феномен ни осигурява съвсем нови възможности за употреба на технологията, които не сме предвидили.

— Контрол над ума, предполагам? — попита Уил. — Ще се престорите, че сте Божият глас, и ще карате хората да вършат разни неща.

Началникът на кабинета се усмихна.

— Психолозите предположиха, че ще си много умен. Очаквахме получилият информацията човек да се качи на някой покрив и да се разкрещи, че вижда бъдещето. След това щяхме да го задържим за разпит. Но ти не постъпи така. Не смятахме, че ще запазиш самоличността си в тайна. Или дори да го стореше, не вярвахме, че ще е толкова трудно да те открием.

— Защо оставихте всичко това да продължи толкова дълго?

— Заради теб, Уил. Заради стореното от теб. Ти накара целия свят да повярва в онова, което публикува на сайта си. Никой не го оспорва, никой не се съмнява в него, просто му вярва. Това е невероятна сила. Полезна.

Оракула се отпусна в стола си и леко потръпна. Вероятно все още изпитваше болка от тейзъра.

— Струва ми се, че искаш да лъжа за вас, да си измислям нови предсказания. Искаш да го направя, защото все още не сте открили начин да хакнете Сайта — отбеляза Дандо.

Лютън също се облегна на стола си и поклати глава… едва.

— Не си далече от истината. Ако вземем предвид влиянието, което една публикация на Оракула може да окаже, ние — под „ние“ имам предвид правителството на страната ти — ще въздействаме положително на световните дела.

Дандо се намръщи.

— Единствената причина, поради която хората ми вярват, е, че досега не съм ги лъгал. Още след първия път, в който някое мое предсказание не се сбъдне, никога вече няма да повярват.

— Е, нали в крайна сметка зависи от нас? — попита Лютън. — Можем да спрем да изпълняваме предсказанията по всяко време. Тогава отново ще се превърнеш в най-обикновен човек. При това с много врагове, бих желал да добавя.

— Просто… просто не вярвам на нищо от казаното — отвърна Дандо. — През цялото време си мислех…

— Знам, Уил — отвърна мило началникът на кабинета. — Няма за какво да се тревожиш. Молим те просто да помогнеш на страната си. Разбира се, ще те компенсираме за услугите ти. Може би не толкова, колкото изкарваш, като продаваш предсказанията си, но никой не иска да работиш без пари. Ако не друго, ти и приятелите ти няма да бъдете съдени.

Дандо погледна масата. Заигра се с чашата с вода, като я плъзгаше напред-назад, и едва не я разля, но винаги спираше навреме и водата само облизваше ръбовете. Най-накрая вдигна поглед. Усмихваше се. В интерес на истината, цялото му поведение се беше променило. Отново се беше превърнал в онзи двайсет и няколко годишен задник, който влезе в залата за първи път.

— Добър опит — рече Оракула, — но нямам намерение да правя нищо подобно.

— Моля? — изуми се Лютън. — Явно не разбираш, Уил. Ако поискаме, няма да пуснем теб и приятелите ти да си тръгнете от тук. В интерес на истината, повечето от хората, с които работя, са твърдо против тази идея. Оракула разтърси света изключително силно. Всички се страхуват от теб, а ти използваш този страх, за да постигаш целите си. Знаеш ли какво означава това за Оракула? Знаеш ли какъв си ти в очите на закона, Уил Дандо? Терорист.

Началникът на кабинета млъкна, за да може смисълът на думите му да попие в мозъка на Дандо.

— Нали си чувал за онези тайни затвори, за които всички конспиратори говорят? Зандани насред нищото, в които никой не знае какво се случва? Наистина съществуват. Всички слухове са истина. Разполагаме с много от тях и правилата ни позволяват да ви държим там завинаги. Човек като теб… не мисля, че някога отново ще видиш дневна светлина.

Оракула продължи да се усмихва. Беше много изнервящо.

На Дандо току-що му беше казано, че всичките му предсказания са изфабрикувани глупости. Самият той явно нямаше представа откъде са се появили, ако се съдеше по записките от интервюто на красивата чернокожа репортерка. Приятелите му бяха тук и със сигурност вече му беше хрумнало, че може да бъдат използвани срещу него, за да осигурят сътрудничеството му. Все пак се намираше във военна база на САЩ. Можеше да изчезне за нула време.

Въпреки това се усмихваше.

— Той слуша ли? — попита Оракула.

— Да слуша? — учуди се Лютън. — Какво имаш…

— Не, обзалагам се, че гледа ей оттам. Червената лампичка свети през цялото време. — Дандо посочи към камерата. — Трябва да му кажа нещо — каза той. — Само на него. Не на теб. Сигурен съм, че иска да го чуе. Повярвай ми. Оракула не лъже.

Лютън не помръдна. Дандо изглеждаше изключително спокоен.

Изключително спокоен, помисли си началникът на кабинета и усети стичащата се по гърба му пот.

— Имаш десет секунди — добави Оракула — или ще го изрека на глас, точно тук, в тази зала. Той ще го чуе заедно с всички останали.

Дандо посочи пехотинците и агентите на Тайните служби и започна да отброява на обратно от десет.

— Синко — отвърна Лютън, — не знам какво си мислиш, че правиш, но не си в позиция да отправяш заплахи. Тук сме само двамата с теб. Никой не ни гледа.

Оракула спря да брои и изгледа началника на кабинета с вкиснат поглед.

— Ако ме наречеш „синко“ още веднъж… Пет.

Какво ли ще каже?, запита се Лютън.

— Четири.

Какво, мамка му, ще каже? Мога… мога да накарам войниците да го нокаутират или да му запушат устата… или просто да го застрелят, за бога. Мога да го накарам да замълчи. Все още мога да го спра.

— Три.

Лютън осъзна прекалено късно, че в тази мръсна конферентна зала във военната база във Вирджиния наистина е настъпил съдбовен момент. Бъдещето щеше да покълне от този момент и да се превърне в нещо ново.

— Две.

Той присъстваше на него. Щеше да види всичко с очите си. Всичките му избори, всичките му саможертви… те му донесоха толкова много. Но в крайна сметка… бъдещето принадлежеше на Оракула.

Лютън се пресегна и натисна един бутон на телефона в средата на масата.

— Сър, тук има някой, който желае да разговаря с вас.

Последва пауза. Дълга и напрегната пауза.

— Изпратете го при мен — нареди президентът с леден тон. — Сам.

Оракула се изправи с удовлетворено изражение на лицето. Двама от агентите на Тайните служби застанаха от двете му страни. Лютън само ги съпроводи с поглед. Не помръдна от мястото си. Морските пехотинци все още бяха в залата — вероятно те също нямаха представа какво да правят, но не желаеше да говори с тях. Минаха пет дълги и изпълнени с мълчание минути.

Вратата се отвори и Оракула се върна в конферентната зала, следван от Даниъл Грийн, президента на Съединените американски щати. Лютън стана на крака.

— Сър, всичко наред ли е? — попита той.

Грийн не изглеждаше никак, ама никак добре. Обикновено имаше вид на червендалест мъж в добро здраве. Сега кожата му беше като излята от восък и бръчките на челото и бузите му се открояваха, подобно на дълбоки каньони. Погледът му блуждаеше нанякъде.

— Пуснете ги — нареди президентът разсеяно. — Отведете ги по домовете им и ги оставете на мира.

— Сър… сигурен ли сте? — попита началникът на кабинета. — Не можем да го направим. Планът не е такъв, господин президент. Знаете го…

— Пуснете ги, проклет да си! — изръмжа Грийн.

Мъртвешкото изражение беше напуснало лицето му, заменено от гняв и отчаяние. Лютън никога преди не го беше виждал толкова невъздържан, дори в лични разговори зад затворени врати. Погледна Оракула, който стоеше встрани със скръстени ръце и доволна мутра.

— Е — каза Уил Дандо, — предполагам, че това е всичко.