Чарлс Соул
Годината на Оракула (3)

Глава 3

МОЛЯ ВИ, КАЖЕТЕ МИ КОГА ЩЕ СЕ ВЪРНЕ БАЩА МИ.

ГОСПОД ЩЕ ТЕ НАКАЖЕ, ДЕМОНЕ. ПРЕПОДОБНИЯТ БРАНСЪН КАЗВА, ЧЕ…

COMBIEN D’ANNEES JUSQU’A СЕ QUE LA FRANCE GAGNE LA COUPE DU MONDE?^[1]

Уил остави листа на купчината до стената на апартамента му. Тя беше едната от общо три, всяка от които беше висока около метър и двайсет и съдържаше хиляди страници. Всеки лист беше плътно изписан с дребен текст от двете страни. Предимно въпроси… към Оракула. Откакто имейл адресът беше публикуван на Сайта, пристигнаха милиони писма, които можеше да се обобщят във вариации на следните три основни запитвания:

Ще получа ли това, което искам?

Как да получа това, което искам?

Защо не мога да получа това, което искам?

Първите сто хиляди бяха принтирани и сега бяха оставени между калъфите с инструменти на Уил — застанали на пост соло и бас китари, които пазеха въпросите като стражи.

— Престани да ги четеш, Уил — разнесе се един глас зад него.

— Да. Не е лесно — отвърна той, отвори един от калъфите и извади очукана бас китара „Фендер Пи-бас“. Окачи я на врата си и се обърна с лице към стаята. Нямаше много за гледане.

Извадена от боклука масичка за кафе, чиято повърхност приличаше на надраскана със спирограф благодарение на кръгчетата от напитки и кривите драскотини. Тя беше в центъра на помещението, заобиколена от други мебели втора ръка. Останалата част от апартамента беше натъпкана с оборудване. Инструменти, стойки, чинно навити кабели, педали-ефекти и малък комплект дигитално студийно оборудване — приличаше повече на склад, отколкото на място за живеене.

На единствения фотьойл в апартамента се беше разположил Хамза Шейк. Човече с весели очи, късо подстригана коса и изключително бели зъби.

— Никой от тези въпроси вече няма значение — каза гостът. — Получихме онова, което искахме от тях. Вече са само шум.

— Обзалагам се, че са важни за хората, които са ги задали — рече Уил.

— Можеш ли да отговориш на всеки от тях?

— Не.

— Тогава не трябва да се чувстваш виновен. Тези въпроси винаги са били невъзможни за отговаряне. Не се вини заради това, че хората искат да знаят разни неща.

— В думите ти няма никаква логика — сопна се Уил. — Просто… Чувствам се зле. Даваме на хората надежда, която знаем, че няма как да им осигурим.

Хамза погледна отново отворения на масичката за кафе лаптоп, сложен до крива купчина с листове и пълни папки с информация за хора, с които щяха да разговарят.

— Искам да си прочистиш ума — каза той и въведе няколко нови цифри в една от таблиците на екрана. — Това е най-важният ден в живота на всички ни. Ако успеем, можеш да помагаш на когото си поискаш. Твоя воля, братко.

Уил засвири бас партия на увесения на врата му инструмент — тя се състоеше само от четири ноти, които се повтаряха.

— Тази съм я чувал — обади се Хамза, без да вдига поглед от клавиатурата. — Коя беше?

— „Ожайс“ — отвърна Уил. — For the Love of Money^[2].

— Да, точно така. Любимата ми песен. Ела тук. Почти стана време.

Уил отиде до дивана и седна на него, като внимателно свали бас китарата и я постави върху възглавниците. Премести една от купчините листове на масичката за кафе, за да разкрие своя лаптоп — който беше също толкова очукан, колкото нея — и тетрадката на Оракула.

Отвори екрана на компютъра си и вдигна тетрадката като фанатизиран свещеник, представящ Библията на паството си.

— Преди да го направим — започна Уил, — нека първо да преговорим. За последно.

Той свали тетрадката и изви корицата й в ръцете си.

— Наистина ли мислиш, че това… това е причината? Причината да ми бъдат изпратени тези предсказания? Само за… пари?

Хамза вдигна ръце от клавиатурата и въздъхна тежко.

— Добре, Уил. За последен път.

Той погледна приятеля си.

— Отдава ни се възможност като никоя друга в живота ни. Толкова е голяма, че напуснах работа, за да ти помогна. Работа в инвестиционна банка, която дори в най-лошите си години ми осигуряваше приход от четвърт милион долара с бонуси. Толкова голяма, че излъгах жена си защо напуснах. Ще пропусна факта, че сме най-добри приятели от десет години и че очаквам да ми имаш повече доверие.

— Хамза, стига, нямам предвид… — заобяснява се Уил, но гостът му вдигна ръка и той млъкна по средата на изречението си.

— Също така няма да споменавам, че се нуждаеш от това много повече от мен. Няма да го споменавам, защото като твой най-добър приятел ще е грубо от моя страна. Така…

Хамза посегна към тетрадката, но Уил я дръпна. Последва пауза, докато двамата осмислят този рефлекс. Хамза бавно свали ръка, без да отделя поглед от приятеля си.

— Виж — започна той с тих глас, — ти получи предсказанията. Довери ми се и ми сподели за тях. Много говорихме, докато решим какво да правим. Измислихме това и то ще промени живота на двама ни. Завинаги. Не ти трябват инструкции. Не ти трябват правила. Ако намериш двайсет долара на тротоара, има ли причина за това? Налага ли се да направиш нещо специално с тази двайсетачка? Мамка му, не. Тя си е твоя. Харчи я, за каквото си поискаш.

— Винаги свеждаш нещата до пари — констатира Уил.

— Това не е нещо лошо. Всъщност даже е добро… — Хамза млъкна и поклати глава. Затвори екрана на лаптопа си и отново разклати масичката. — Знаеш ли какво? — започна той, като стана на крака. — Забрави. Да свалим Сайта. Нека просто… ох.

Уил наблюдаваше как приятелят му крачи напред-назад. Нямаше достатъчно пространство за целта — маршрутът му започваше от входа, минаваше през малката като телефонна будка кухня и свършваше до вратата на банята. Всичко на всичко четири крачки.

— Сега ли те хвана шубето, когато след… о… — Хамза си извади телефона, за да провери колко е часът, след което го показа и на Уил. — … седем минути всичко, за което работихме, ще ни падне в ръчичките?

Той прибра устройството обратно в джоба си.

— Ти си човек, прощавай ме за израза, без бъдеще и когато буквално ги се дава такова, ти си ужасен от възможностите — продължи Хамза. — Искам да кажа… смазващо е, знам, но това означава ли, че не трябва да се възползваш? Означава ли, че трябва да пренебрегнеш шанса си? Да се преструваш, че не знаеш нещата, които всъщност знаеш? Имам предвид… я стига, човече!

Уил продължи да наблюдава как приятелят му крачи напред-назад.

— И ти си също толкова нервен, колкото мен, нали? — попита го.

Хамза спря на място, след което се стовари обратно във фотьойла и потърка лице с ръка.

— Пфу — изсумтя той.

— Ти не беше в „Лъки Корнър“ — заобяснява му Уил. — Случи се, преди да ти споделя, че съм Оракула. Представа си нямаш колко много могат да се объркат нещата. А аз имам. Пуснеш ли веднъж тази информация… веднъж отприщиш ли я… не ти остава нищо друго, освен да си седиш и да наблюдаваш какво се случва, като знаеш, че ти си причината за него. Твоя е вината за последствията.

Хамза въздъхна.

— Знам, братко. Виж. Все още можем да променим нещата към добро, ако го направим сега. След двайсет минути вече няма да имаме тази възможност. Предсказанията бяха изпратени на теб, а не на мен. Няма да те притискам. Ако искаш да се откажем, ще се откажем. Въобще не се тревожи. Мога да си намеря друга работа. А ти… — Хамза посочи занемарения и претъпкан апартамент на приятеля си. — На теб ще ти остане всичко това.

Уил сложи ръка върху тетрадката на Оракула и усети картонената корица под нея. Не беше топла. Не беше жива… макар по свой собствен начин да беше.

Доста дълго време — както му се стори на него — просто си седеше и мислеше. Опита се да премисли всичко, както беше правил хиляди пъти досега, и отново стигна до извода, че това е прекалено голямо.

Прочисти си съзнанието. Отвори уста, макар и сам да не знаеше какво ще каже.

— Да. Хайде да го направим — изрече накрая. — Кажи ми отново с кого трябва да говоря.

— Така. — Хамза отвори лаптопа. — Става въпрос за хедж фонд^[3]. „Старър, Уърн, Бигби и Грийнбъроу“. Работят с активи на стойност от трийсет и пет милиарда долара, като инвестират в широка гама от концерни — фармацевтика, земеделие, нанотехнологии. Макар да не знаем какво точно ще те попитат, определено ще бъдат заинтересовани от една точна област.

— Парите — отвърна Уил.

— Точно така. И няма да си поплюват. Очаквай да се опитат да те притиснат. Свикнали са да правят бизнес по този начин. Но помни, че всъщност не могат да ти сторят нищо. По някое време със сигурност ще те заплашат със съд, но не им обръщай внимание. Те нямат представа кой си или къде се намираш. Ще разговарят с Оракула. Никога не са чували за Уил Дандо и никога няма и да чуят. — Хамза се намръщи. — Освен ако Дамите от Флорида не са прецакали защитата на чат програмата, която ни подготвиха.

— Не са — отвърна Уил. — Дамите знаят какво правят. А и като имаме предвид парите, които тези момчета ми плащат, за да говорят с мен, едва ли ще се опитат да ме хакнат и да ме изплашат.

— Така е, така е — съгласи се Хамза и вдигна ръка, за да потвърди гледната точка на приятеля си.

Уил също приготви лаптопа си. Чат програмата вече беше отворена. Тя не представляваше нищо особено, просто непроследимо средство за комуникация — приемаше само текст и работеше в Тор браузър през някакъв анонимен канал на Дълбоката мрежа^[4].

— Добре, всичко е готово, но има още няколко минути — каза той. — Можеш ли да провериш парите? Да се увериш, че не са ги изтеглили?

Хамза защрака бързо върху клавиатурата си и след малко се ухили. Обърна лаптопа си, за да може приятелят му да види екрана, на който беше изписана сума от банкова сметка на Каймановите острови.

СМЕТКА # 52IJ8549UIP000-LF8

БАЛАНС: 10 000 000 ДОЛАРА

— Все още са там — рече Уил. — Господи.

— Да, все още са там — потвърди Хамза. — Банката ще ги преведе по нашата сметка след около три минути.

— Освен ако нещо не се обърка.

— Нищо няма да се обърка. Излязат ли от тяхната сметка, наши са, независимо от онова, което ще се случи.

Уил се усмихна.

— Нищо работа — отвърна той.

Хамза кимна.

Лаптопът на Уил изпиука и усмивката му се изпари.

— По дяволите, това са те — каза той.

— Добре, добре, готов ли си? — попита приятелят му.

Уил погледна екрана. Изпука си пръстите на ръцете и ги постави върху клавиатурата.

— Готов съм — заяви той.

На екрана се появиха първите думи.

СУБГ: Оракула ли е?

Оракула: Да.

СУБГ: Нуждаем се от доказателство, преди да ви преведем парите.

Оракула: Не. Веднага ще преведете парите или напускаме. Разполагате с трийсет секунди.

Уил погледна Хамза.

— Дадох им ултиматума — информира го той. — Трийсет секунди. Кажи ми какво става.

Приятелят му погледна екрана на лаптопа си, като дъвчеше нервно палец. Секундите минаваха бързо.

Уил постави пръсти на клавиатурата, поколеба се и ги дръпна. Ако това не сработеше… едва ли щеше да има смелостта да го стори отново, без значение какво щеше да му каже Хамза.

— Платиха — съобщи приятелят му. — Трансферът е завършен.

Цялото тяло на Уил потрепери като добре изсвирен акорд.

Делът му беше пет милиона, без значение какво щеше да се случи.

— Добре — каза той и сложи ръце на клавиатурата, — време е да си заработим парите.

От хедж фонда започнаха първи:

СУБГ: Получихте десетте милиона долара от нас. Това ни осигурява десет минути, през които, ако не получим отговори от вас, ще ви съдим.

— Тези момчета са пълни задници — отбеляза Уил.

— Какво правят?

Хамза имаше намерение да стане от фотьойла си, за да погледне, но Уил му направи знак да не го прави.

— Заплашиха да ме съдят. Задници. Ще изричам на глас въпросите.

Хамза изпука пръстите на ръцете си и ги постави над собствената си клавиатура.

— Говорите с Оракула. Интервюто започва сега — написа Уил.

Хамза пусна таймер на екрана си и десетте минути започнаха да намаляват. Почти веднага се появи първият въпрос.

СУБГ: Здравната реформа, описана в чл. 2258, ще бъде ли одобрена от Конгреса и президента?

Уил се засмя.

Оракула: Нямам представа.

СУБГ: Кога и как ще умрат следните хора: Джеймс Старър, Джоузеф Уърн, Едуард Бигби и Айра Грийнбъроу?

— Хмм — каза Уил. — Зловещо.

— Кое? — учуди се Хамза.

— Искат да знаят кога ще умрат.

— Аха. Имаш ли представа?

Уил се подвоуми под вторачения поглед на приятеля си и се опита да не поглежда към тетрадката.

— Не — отвърна накрая.

СУБГ: Кога промишленият индекс Дау Джоунс^[5] ще мине двайсет хиляди точки?

Оракула: Не знам.

Уил пишеше този отговор отново и отново, под всеки нов въпрос, който се появеше на екрана, докато не му се прииска просто да го беше копирал.

— Господи, сигурно са вбесени — провикна се към Хамза. — Десет милиона кинта за едно голямо нищо. Разбираш ли грам от въпросите, които ми задават?

— Адски много — отвърна приятелят му, който бързаше да си води бележки и постоянно отгръщаше страниците. — Направо ми сочат нещата, в които са решили да инвестират. Мога да използвам само въпроса за здравната реформа и да превърна нашите десет милиона в поне сто.

— По-късно ще ми обясниш — каза Уил. — Чувствам се зле, че… Спря и се загледа в екрана.

СУБГ: Имате ли някаква информация за добива на цитруси във Флорида през този сезон?

— Уха, чакай малко, мога да отговоря на този въпрос. Извадиха късмет — заяви Уил. — Колко им остава — минута или две?

— По-точно четиридесет и пет секунди — отвърна Хамза.

— Добре. Ще пиша бързо.

Като всеки път, в който си припомняше някое предсказание, то му изникваше перфектно ясно в главата, всяка една дума, сякаш тетрадката му беше отворена пред него. Започна да пише.

Оракула: Необичайно за сезона време ще причини късно замръзване в югоизточните части на САЩ. То ще има сериозно отражение върху посевите във Флорида. Замръзването ще започне…

— Спри! — каза Хамза.

Уил вдигна поглед.

— Това ли беше?

— Точно десет минути.

— Хм. — Уил вдигна ръце от клавиатурата и погледна приятеля си. — Можех да отговоря само на един от въпросите им и дори него не успях да довърша. Лоша работа.

Хамза му се ухили насреща.

— Не, приятелю, не е лоша работа! Тези момчета бяха наясно каква е сделката. Не им дадохме никакви обещания. Освен това изкарват по десет милиона долара на ден. На кого му пука? Ако искат още време, могат просто да си го купят. Едни нови десет милиона ще им осигурят нови десет минути.

— Ха — отвърна Уил. — Едва ли. Ти би ли го сторил след всичко това?

— Кой знае? Тези хора не мислят като нас.

— Ти не си ли един от тях? От онзи велик и могъщ банкерски тип?

— Вече не. Напуснах, не помниш ли? В момента съм просто независим бизнесмен. Гръбнакът на тази велика нация.

СУБГ: Искаме да закупим още десет минути. Парите се превеждат по сметката ви в този момент. Моля, довършете отговора на въпроса относно добива на цитрусите във Флорида.

Уил се опули срещу екрана. Протегна се и продължи да пише.

Оракула: Замръзването ще бъде на 23 май. Ненормалните за сезона температури ще продължат приблизително една седмица. Добивът във Флорида ще бъде с 40% по-малко от нормалното.

СУБГ: Това ли е цялата информация, която можете да ни осигурите по въпроса?

Оракула: Да.

Уил зачака. За първи път, откакто започна чатът, не последва мигновен въпрос. Погледна Хамза, който го гледаше странно.

— Едно от предсказанията ти е за времето през месец май във Флорида и как то ще се отрази на броя на портокалите в супермаркетите? — учуди се приятелят му.

Уил кимна.

— Тези момчета не само зададоха въпрос, който изискваше познаването на точно тази специфична информация, но и го зададоха в момент, в който времето им изтече и се наложи да си купят още?

Уил сви рамене.

— Аз се питам същите неща, откакто имах онзи сън, Хамза. Вече нищо не може да ме изненада.

На екрана се появиха още думи.

— Така… продължаваме напред! — провикна се Уил. — Твой ред е, Хам.

— Готов съм — отвърна приятелят му, съсредоточен в собствения си лаптоп.

СУБГ: Възможно ли е тази информация да не бъде споделяна с други страни?

Оракула: Да.

СУБГ: При какви условия?

Хамза се наведе за една от папките на масичката за кафе. Коляното му блъсна края й и тя падна, като пръсна документи и разпечатки навсякъде по пода. Те повлякоха и лаптопа му.

— Мамка му — оплака се ядосан Хамза.

Уил не му обърна внимание и продължи да пише.

Оракула: Направете оферта. Ще спрем оставащото ви време, докато преговаряме.

СУБГ: Каква застраховка можете да ни осигурите, че след като закупим изключителните права над тази информация, няма да я продадете и на други?

Уил беше подготвен за този въпрос, очакваше го.

Оракула: Думата ми. И уверението, че ако не сключите сделка с нас, определено ще продам информацията отново на друг купувач.

Вдигна ръце от клавиатурата, но бързо му хрумна друга идея.

Оракула: Или мога да я публикувам на Сайта. Вие си закупихте правото да научите за сланата във Флорида, а не да я притежавате. Ако желаете изключителните права, кажете ни какво ще ни платите.

Последва дълга пауза от другата страна на екрана. Уил си представи как в момента се правеха френетични изчисления в някоя огромна конферентна зала на висок етаж в сграда, претъпкана със старци в скъпи костюми, които приличаха на хора мишелови. Зад него Хамза бързо преравяше листовете на пода и се ругаеше.

СУБГ: Ще ви платим още десет милиона за изключителните права над тази информация.

— Десет милиона — провикна се Уил към Хамза. — Това добра оферта ли е?

— Мамка му, не — отвърна приятелят му, който беше седнал на пода и в двете си ръце беше стиснал някакви листове. — Все още не съм приключил със сметките, но със сигурност мога да кажа, че тези момчета са инвестирали здраво в земеделието на Калифорния. Какво мислиш, че отглеждат там?

— Портокали?

— Портокали, грейпфрути, танджело^[6], каквото се сетиш. И ако Флорида е зле тази година, това означава, че Калифорния ще просперира и компаниите от портфолиото им там ще направят много пари. Също така — продължи Хамза и размаха друг лист — се носят слухове, че този фонд иска да инвестира във фермите във Флорида. Ако има слана, много от фермерите ще претърпят загуби и ще искат да продават. Така ще си осигурят евтино голям дял от пазара на Флорида.

— Добре — отвърна Уил. — Направи сметката.

— Сметката е, че СУБГ ще изкарат около един милиард с информацията за замръзването във Флорида. Затова ще се наложи да платят много повече пари от десет милиона.

Хамза взе молив и започна да драска нещо на най-близкия лист, като през цялото време си мърмореше. Издърпа лаптопа си по пода и Уил го наблюдаваше как извежда статистика за земеделските пазари, исторически данни за последиците от ненормално за сезона време и всякаква друга езотерично-финансова информация. Това си беше същинска алхимия.

— Приключваш ли?

— Трябва ми време, Уил, време. Никак не ми е лесно. Искам да сметна всичко правилно. Ако не го сторя, може да поискаме малка сума и да изгубим милиони.

Сърцето на Уил заплашваше да изскочи. За двайсет минути се беше превърнал от бедняк в човек, който можеше да раздава коли за подаръци за рождените дни.

— Четиристотин и петдесет — заяви Хамза и хвърли молива на масата. — Четири-пет-нула. Това е най-доброто ми предположение. Бъди сигурен, че не са много хората, които могат да ти сметнат подобно нещо за две минути. Мозъкът ми ще изтече през носа.

Уил изгуби ума и дума за момент. Постави ръце на клавиатурата. Те трепереха неудържимо.

— Това първоначалната ни оферта ли е? — съумя да попита.

— Не, това е крайната. Трябва да ни платят тази сума, ако искат информацията. Така ще им остане доста голяма печалба, ама наистина доста голяма. Даже понамалих малко, предвид факта, че… хм, всичко това е много шантаво.

Уил поклати глава.

— Откъде си толкова сигурен в изчисленията си? Ами ако само ги ядосаме?

— Няма. Те разполагат със същата информация като мен и могат да стигнат до същите резултати. Ако знаеш как да го направиш, няма никакво съмнение. Числата са факт. Разбира се — добави той, — вероятно са възложили на трийсет души да направят тези сметки.

Уил се опита да успокои треперещите си ръце.

Оракула: 450 милиона. Няма да има повече преговори. Това е окончателната и единствена цена, която ще приема.

Отново последва дълга пауза, подобна на неловко мълчание.

СУБГ: Това е значителна сума. Ще ни е необходимо време, за да я съберем.

— Майка му стара — изуми се Уил. — Налапаха стръвта.

— Разбира се, че ще го направят — отвърна Хамза. — Вече са наясно, че знаем какво, по дяволите, правим.

— Казаха, че им трябва време, за да съберат толкова пари. Колко да им дам?

Приятелят му се замисли за известно време.

— Седемдесет и два часа. Могат да ликвидират някои активи, ако се наложи, но последният им отчет сочи, че имат почти толкова в инвестиционни сметки, готови да влязат в употреба. Въпреки това ще са им необходими някои одобрения и подобни. Молбата им е адекватна.

Оракула: Средствата трябва да постъпят след 72 часа.

СУБГ: Съгласни сме. В същата сметка?

Оракула: Да. Желаете ли да продължим с интервюто?

СУБГ: Да, но искаме да добавим нещо. Ако сте ни измамили, моля, разберете, че ще използваме всичките си налични ресурси, за да ви унищожим и да си върнем парите.

Уил се намръщи при тази заплаха. Изведнъж ръцете му станаха много стабилни.

Оракула: Ще ме унищожите? Само десет думи на Сайта. Толкова са необходими. За вас или за който и да е в целия свят.

Помислете върху това, задници.

Уил приключи с интервюто. Фондът беше много по-плах през последните няколко минути, много по-разбран. Не знаеше отговорите на останалите им въпроси, което си беше добре. Напрежението от още едно съвпадение щеше да го убие.

Затвори чат програмата и погледна Хамза, който се беше върнал на фотьойла и се пулеше пред банковата им сметка на екрана на лаптопа си. Изглеждаше изумен, може би дори малко опиянен.

Уил се отпусна на дивана и затвори очи.

Просто портокали — помисли си той. — Плодове, за бога. С какво толкова могат да навредят?