Чарлс Соул
Годината на Оракула (25)

Глава 25

В „Макавойс“ падна мрак. Барът кипна от объркани възгласи, съпроводени от няколко насмешливи освирквания, причинени от алкохола.

— Какво става? — попита морякът, който държеше Уил за тениската.

Хватката му леко се отпусна.

Уил се възползва от тази възможност и се дръпна назад. Успя да се освободи и сграбчи ръкава на палтото на Хамза.

— Хайде! — провикна се той.

Двамата се насочиха към изхода на бара. През прозорците влизаше светлина от фаровете на автомобилите, придружена от огънчета на запалки и вдигнати над главите на собствениците си мобилни телефони. Двамата едва си проправяха път през този човешки възел.

Побягнаха към ъгъла. Уил хвърли поглед през рамо, но като че ли никой не беше тръгнал след тях. Спря, за да си поеме дъх. Сърцето му заплашваше да изскочи от гърдите.

— Мисля, че се измъкнахме — каза той.

Хамза се подпря на най-близката сграда и също си пое въздух. Вирна ръка, за да се съгласи с твърдението на приятеля си.

Уил огледа авенюто. От всеки бар и ресторант прииждаха хора и се озъртаха насред потопения в мрак град. В хладната априлска вечер дъхът им излизаше под формата на облачета пара.

— Какво става? — попита Хамза.

— Токов удар — отговори Уил.

— Това и сам го виждам. Чудя се дали целият град е засегнат. Дали Оракула го е предвидил?

— Не. Също толкова изненадан съм, колкото теб.

Хамза включи мобилния си.

— Нямам сигнал — установи той. — Странно. Телефоните продължиха да работят, когато ураганът Санди прекъсна електрозахранването на Четиринайсета. Кулите са на отделно захранване от останалата част на града.

— Може би са променили системата оттогава. На кого се опитваш да се обадиш? На Мико?

— Да. Сигурен съм, че е добре. Имаме тонове със свещи, батерии и всичко останало. Просто искам да й кажа, че и при нас всичко е наред.

Уил вдигна поглед нагоре и за първи път — поне доколкото си спомняше — видя звезди в нощното небе.

— Какви са шансовете влаковете да продължават да се движат?

— Никакви — отвърна Хамза.

— Ммм. Имало е хора в метрото, когато това се е случило, долу в тунелите.

Приятелят му потръпна.

Един мъж с престилка излезе от близкия бар и сложи табела е написано с тебешир съобщение, което гласеше, че питиетата все още са налични, но се приемат само пари в брой, докато не дойде токът.

Уил посочи натам и погледна приятеля си подканващо.

— Не, човече. Просто искам да се прибера — отговори му Хамза.

Уил кимна.

— Да. Добре. Вероятно така е най-разумно — съгласи се той и се огледа наоколо. — Предполагам, че ще повървим.

— Май си прав. Тъпите моряци трябваше да си изберат бар в най-затънтената част на Вилидж. Едва ли ще успеем да си хванем такси. Не и тази вечер. Имам да вървя поне петдесет пресечки, а температурата сигурно е под нулата.

— Можеше да е по-лошо, като например да живееш на Деветдесет и четвърта.

— Аха — съгласи се Хамза. — Щеше да е много гадно.

Уил го стрелна с очи.

— Просто се шегувам — отвърна приятелят му. — Ела у нас. Ще спиш на дивана.

— Сигурен ли си? Дали Мико няма да възрази?

— Не се прави на идиот — скастри го Хамза.

— Добре, ще дойда. Ще се възползвам от предложението ти. Бездруго нощта е прекалено странна, за да съм соло. Сигурен съм, че електричеството ще бъде възстановено до час, но няма да е лошо да сме заедно.

— Така е.

Насочиха се на север, като вървяха присвити заради студа. След няколко минути първи заговори Уил:

— Благодаря ти, че се опита да ми помогнеш там. Не че направи кой знае какво, но съм ти благодарен за усилието.

— Моли се животът никога повече да не ме поставя в подобна ситуация — отвърна Хамза. — Не ми се нрави да наранявам хората.

— Аха.

— В края на краищата успя ли да изкопчиш нещо от тези момчета, преди да решат да те убият? Какво каза, че толкова много ги ядоса?

— Попитах ги дали са на почивка в Ню Йорк и те отговориха, че не, трябвало да отведат някакви войници от базата в Северна Ирландия някъде в Азия, в един от Станите^[1], мисля. Не ми беше особено лесно да ги разбера, бяха уелсци. Но корабът им бил отклонен и така се озовали тук.

— Хм — изсумтя замислен Хамза.

— Това е всичко. Опитах се да науча защо са щели да водят войниците там и тогава всичко се обърка. Предполагам, че ги притиснах прекалено.

— Явно.

— Ето какво научихме в крайна сметка: или Сайтът не иска войници в този Стан, или ги иска тук. Но защо? Нямам представа.

— В крайна сметка в момента сме измръзнали и не разполагаме с почти никаква нова информация. Страхотно си прекарахме, няма що, Уил.

— Ммм.

— Предполагам, че все още искаш да дадеш онова интервю.

— Да. Но ще се придържам към плана. Няма да разкривам какво прави Сайтът.

— Пак е нещо — отвърна Хамза.

Тръгнаха бавно и в мълчание по Лафайет Стрийт. И двамата се изумяваха колко са тъмни улиците дори със светлината, която хвърляха фаровете на автомобилите.

— Този път ще ни отведе до Юниън Скуеър — констатира Хамза. — Май не съм ходил там от размириците насам.

— Аз също — отвърна Уил със скован глас.

— Помниш ли онази жена, която ни интервюира тогава? Онази готината?

Уил спря. Обърна се към Хамза и срещна погледа му.

— Аха — отвърна той и се извърна настрани.

— Така си и помислих. Потърсих я. Лий Шор. Дори не знам защо ми каза името й. Не си подозирал, че ще я потърся ли? Защо избра нея, Уил?

— Четох материалите й. И преди е писала за Оракула. Много е добра. Искам да дам интервюто на някого, който може да се възползва от малко почивка. Или защото не се страхува. Сам я видя, човече. Тази жена се навря в разгара на размириците. Ако ще правя това, искам да говоря с някой безстрашен.

— Аха. Приказвай каквото си искаш, просто помни, че те е виждала и преди. Говорила е с теб. Не мислиш ли, че може да направи връзката? Наясно съм, че ще си дегизиран, но все пак. Струва ми се…

— Какво ти се струва? Какво? — разкрещя се Уил.

— Струва ми се… че отново минаваш на червено — отвърна тихичко Хамза.

Уил огледа тъмния град, чиито улици бяха осветени единствено от фаровете на автомобилите, а по тротоарите се тътреха сенки. Отвсякъде виеха сирени.

— Може би си прав — отстъпи той и сложи ръка на рамото на Хамза. — Предполагам, че трябва да ме пазиш да не ме ударят.

Обърна се и тръгна на север, а след миг приятелят му го последва.

Петдесет пресечки и двайсет и три стълбища по-късно Уил дръпна дебелата стоманена противопожарна врата на етажа на Хамза. Спря се и погледна назад към стълбището, където в пълния мрак проблясваха слаби светлини и си проправяха път сред сенките. По бетонните стени отекваха откъслечни разговори.

Тръгнаха по коридора. Хамза извади ключовете за жилището си и ги вкара в ключалката. Дръжката се завъртя, преди да има възможността да я хване, вратата се отвори и издърпа връзката му с ключове от ръката.

Мико застана на прага, а тялото й беше очертано от сиянието на свещи, което идваше от апартамента. Беше облякла дълго палто.

— О, благодаря на Бога — възкликна тя и веднага прегърна съпруга си.

— Хей, всичко е наред — отвърна той и я погали по косата. — Просто токов удар.

Уил извърна поглед. Почувства се излишен в този съпружески момент.

Мико пусна Хамза и се засмя през напиращите сълзи.

— Не е точно така — каза тя. — Здрасти, Уил.

— Здрасти, Мико.

— Уил ще остане у нас, ако няма проблем.

— Разбира се — отвърна жената. — Влизайте. Газовата печка още работи. Направих кафе.

Двамата влязоха в апартамента и веднага ги заля светлината от двайсет-трийсет свещи, оставени на всякакви подложки — в свещници, чаши, буркани от сладко. Уил и Хамза разкопчаха връхните си дрехи, но останаха с тях. Тук вътре не беше толкова студено, колкото навън, но сградата имаше модерно централно отопление. То не работеше без електричество и топлината, която бяха генерирали, докато изкачиха над двайсет етажа, бързо ги напускаше.

— Какво имаше предвид, като спомена, че „не е точно така“, Мико? — попита Хамза.

— Хм? — учуди се съпругата му.

— Докато бяхме на вратата, ти казах, че това е токов удар, а ти ми отвърна, че не е точно така.

Мико наклони недоумяващо глава на една страна.

— Не сте ли чули?

— Какво? Вървяхме пеша през последния един час.

— Включи радиото. Слушах го, докато не се появихте.

Хамза цъкна копчето на оставеното на масичката за кафе устройство на батерии. Веднага тръгна някаква новинарска станция. Имаше лек статичен шум. Хамза отиде в кухнята и се върна с две чаши кафе. Подаде едната на приятеля си.

Заслушаха се, докато радиоводещият описваше обсега на токовия удар.

Уил погледна Мико.

— Това е…

— Знам — отвърна тя. — Не е само тук. Няма ток по целия свят.

Тишина.

— Мислиш ли, че Сайтът го е направил? — попита Мико.

Уил не отговори.

Радиоводещият тържествено обяви, че ще продължи да предава, докато има бензин за генератора, който захранва предавателя му. След това продължи да описва бедствията, които се случваха по целия свят заради отказването на електрозахранването и компютърните системи.

— Погледнете! — ахна Хамза.

Беше се обърнал към огромните прозорци на апартамента си и се взираше в Ийст Ривър и тъмните сенки на Бруклин и Куинс. Уил и Мико проследиха погледа му. Един огнен пръст се издигна в мрака и бързо се уголеми.

— Какво е това? — попита Мико.

— Някаква цистерна, може би — отговори Уил. — С пропан или нещо друго.

Докато светлината от първоначалната експлозия намаля до леко сияние, последваха нови експлозии, които разцъфваха една по една в мрака на другия бряг на реката.

ТОРОКУЛ

Светлините на град Ут осветяваха дълбоката нощ, а отраженията върху спокойното Аралско море създаваха илюзията за огледало във водата, което постоянно проблясваше.

Шестима мъже седяха с кръстосани крака около огън на хълма над града и си споделяха шишове с шашлик от овче месо, което прокарваха с пълни с кумис мехове — един от първите за тази пролет, след като кобилите започнаха да дават мляко на малките кончета.

Една светлина в град Ут искреше по-нависоко от останалите. Византийски кръст, който се издигаше от центъра на купола на някогашна джамия, построена преди пет века.

Повече от две десетилетия този кръст стърчеше като обида към всички.

Един от мъжете, водачът на тази група, се обърна към града и погледна осквернената джамия, а после и другарите си. Не продума. Нямаше нищо за казване.

Друг хвърли шишчето си в пръстта и изгледа намръщено лидера си. Водачът задържа погледа му известно време, след което се пресегна и вдигна хвърленото на земята шишче. Изтупа по-голямата част от пръстта и отхапа от него, след което отпи щедра глътка от меха.

Водачът се замисли за властта, която притежаваше — хората, които можеше да събере за каузата си с една дума, и най-вече за Божия меч, скрит в каньона. Замисли се какво щеше да стане, ако събереше армията си и изгубеше. Точен момент. Както при много други неща, и тук точният момент беше от особено значение.

Кръстът над джамията в Ут изгасна заедно с другите електрически светлини в града. Ако не бяха огньовете, които примигаха тук-таме между сградите, човек можеше да си помисли, че всичко е заличено от лицето на земята.

Водачът и бандата му станаха на крака. Спирането на тока не беше нещо необичайно в Ут, но обикновено само част от града оставаше без електричество. Тук ставаше въпрос за много по-голяма авария. Както и за отворила се възможност.

Огледалният град край брега беше изчезнал, погълнат от черните води.

Водачът наблюдава този мрак известно време, след което вдигна поглед нагоре и нададе бойния си вик към звездите.