Чарлс Соул
Годината на Оракула (24)

Глава 24

Дано се качи още някой — помисли си Лий Шор. — Моля.

Четири етажа разделяха кабинките, в които се помещаваха журналистите, художниците и разни други маловажни служители, и офисите на началството. Те представляваха четири възможности асансьорът да спре, вратите да се отворят, някой да се качи и отново да се затворят. Всеки път щяха да са необходими около пет-шест секунди за целта. Дори едно спиране щеше да е добре дошло. Но не. Асансьорът се изкачваше спокойно нагоре и с всеки миг я доближаваше все повече до безработицата.

Искаше й се да напусне по свое усмотрение — под светлината на прожекторите. В интерес на истината, досега не я бяха уволнявали.

Само преди пет минути се намираше в конферентната зала с останалите и гледаше репортажа за протичащите американски военни действия за освобождаването на Нигер от коварната хватка на пророка Идрис Юзуф. Всъщност се твърдеше, че това вече се е случило — президентът обяви, че пророкът е бил убит по време на нападение с дрон преди няколко седмици, — но никой не беше съобщил на войниците му. Те продължаваха да се бият с още по-голям плам, като дори бяха поели контрола над място, за което не беше чувала, докато не се разнесе новината — столицата Ниамей.

Американските сили бяха удължили бомбената си кампания, но нямаше как да постигнат повече с нея. Силите на пророка се бяха смесили с местното население, като принуждаваха хората да остават в градовете и селата, за да им служат като човешки щит. Ставаше все по-ясно, че или наземните войски трябва да разчистят столицата, или САЩ трябва да се откажат от подобно начинание, да обявят победа и да оставят жителите на Нигер да се оправят сами.

Докато гледаше репортажа, Лий с ужас установи, че се отегчава от добре познатите гледки как американските военни самолети унищожават инфраструктурата на една пустинна страна и я превръщат в пепел.

Тогава в конферентната зала се появи асистентката на Раймър, за да й съобщи, че веднага трябва да се яви в офиса на шефа. Никой от колегите й — дори Еди — не посмя да срещне погледа й, докато излизаше. С нея най-накрая беше свършено — прекалено много си насилваше късмета. Свърши се и Лий щеше да излъже, ако кажеше, че не го е очаквала.

Йоханес Раймър беше бесен, когато пропусна планираното интервю, за да отрази размириците по повод Оракула. Благодарение на тази случка повреди една изключително скъпа камера, компанията трябваше да покрие медицинските сметки на Еди и макар че успя да спаси материала, който засне, никаква част от него не си струваше… в края на краищата всичко се оказа един кошмар, за който Urbanity.com пропиля време и пари.

Оттогава Лий не беше газила лука, но явно на Раймър му беше дошло до гуша. Времето й изтече.

Вратите на асансьора се отвориха. Лий излезе и тръгна към офиса на шефа си.

Вратата му зееше. Въпреки това почука. Йоханес Раймър вдигна поглед.

— Госпожице Шор — посрещна я той. — Влезте и моля ви, затворете вратата след себе си.

Лий изпълни нареждането и застана пред бюрото на шефа си. Раймър й направи знак да седне. Тя забеляза, че вратовръзката му е разхлабена, а най-горното копче на ризата му — откопчано. За Йоханес Раймър подобно нехайство беше равносилно на това да си сложи лъскави прашки и да мине през Сентръл Парк.

Той държеше някакъв лист хартия — може би принтиран имейл.

Лий трескаво зарови из мозъка си за някакво парченце кореспонденция, което беше напускало компютъра й, откакто работеше за Urbanity.com, и можеше да е толкова унизително, че да се озове на бюрото на шефа й.

— Госпожице Шор — започна Раймър без да я поглежда, но бързо млъкна. Взе един молив и почука няколко пъти с него по листа. — Бихте ли прочели това? Искам да ми кажете какво означава за вас?

С гумичката на молива шефът й побутна листа към нея, като преди това го завъртя. Тя неохотно го взе. В интерес на истината, беше имейл, но не и такъв, написан от нейна милост.

Вашето предложение е прието. Оракула ще се срещне с журналист от „Ърбанити“. При едно условие. Човекът, който ще проведе интервюто, да е Лий Шор. Ако това ви устройва, ще ви бъдат изпратени инструкциите за провеждането на интервюто и депозирането на невъзстановимия хонорар. Отговорете до 24 часа.

Сърцето й направо полудя. Прочете имейла още три пъти.

— Аз… не разбирам — съумя да отрони най-накрая тя.

— Не знаете ли защо са избрали точно вас?

— Не, нямам представа. Честно. Какво става?

Раймър въздъхна тежко.

— Наясно ли сте с имейл адреса на Сайта? Онзи, на който се изпращат въпроси към Оракула?

Лий кимна.

— Мисля, че всички са запознати с него, господин Раймър — отвърна тя.

— Изпратих въпрос.

Едно малко ъгълче от съзнанието на Лий, което не беше погълнато от търсене на смисъл в този имейл, се зачуди какво ли е поискал да узнае за бъдещето си Йоханес Раймър и — което я вълнуваше доста повече — дали щеше да го сподели с нея. Да се ровиш във въпросите, които хората изпращаха на Оракула, се беше превърнало в обществено табу, равносилно на обсъждането на пари или политика. Може би подобни неща се споделяха на най-близките ти приятели, но не и на някой друг.

— Попитах го дали ще даде интервю за сайта ни.

Сърцето на Лий, което и бездруго биеше доста ускорено, засили още малко ритъма си.

Раймър се намръщи сериозно.

— Не смятах, че някога ще ми отговори. Нали уж не отговаря на никого? Щяхме да чуем, ако го беше сторил. Така че отправих поканата за интервю по-скоро на шега. Колкото да съм в играта.

Лий никога не беше виждала подобно изражение — дори някакво бегло негово подобие — на лицето на шефа си. Изглеждаше изгубен. Дори изплашен.

— Вчера следобед получих този имейл от Оракула — каза той. — Прекарах цялата нощ в чудене какво, по дяволите, да правя. Не успях да спя.

— Какво? Защо? — избълва Лий. — Нали отговорихте с „да“? Имам предвид, че това е най-хубавото нещо, което може да ни се случи. Както и на мен, няма да се преструвам, че не е така. Защо просто не се възползвате?

— Защото предложих хонорар за интервюто в размер на десет милиона долара — отговори Раймър.

Лий се опули насреща му.

— Това е бюджетът на бизнеса ни за следващите четири години, госпожице Шор. Избрах тази сума, защото предполагах, че е едва половината от онова, което другите предлагат. Не съм смятал, че наистина може да се случи. Залогът беше доста сигурен, просто лъжлив ход, който да ме вкара обратно в играта. — Раймър потърка чело с ръка. — Но той отговори на блъфа ми.

— Какво от това, по дяволите? — възкликна Лий. — Няма значение каква е цената! Няма по-голяма новина от Оракула. Това е… най-важното нещо.

На лицето на Раймър се изписа шок, бързо заменен от гняв.

На Лий не й пукаше. Оракула искаше нея и нямаше абсолютно никакво намерение да изпуска тази възможност.

— Вижте, не мога да отрека, че съм изкушен — отговори шефът й, като бързо се овладя. — Оракула е най-известната личност на планетата. Едно интервю с него ще ни се отплати почти на мига. Ще го запишем, ще го лицензираме, може би дори ще заснемем документален филм. Проблемът не е в парите. Проблемът — продължи Раймър и взе листа от ръцете й — сте вие.

Лий присви очи. Знаеше, че се вбесява повече от необходимото, но не можеше да се овладее.

Отвори уста, за да се възпротиви, но шефът й вдигна ръка, за да я накара да запази мълчание.

— Вие сте млада репортерка, която отговаря за клюките в един четвъртокласен уеб сайт — изтъкна Раймър. — Защо вас и само вас? Няма никакъв смисъл.

Шефът й я погледна право в очите.

— Познавате ли Оракула? — попита той. — Лично, имам предвид? Първоначално си помислих, че става въпрос за някакъв план между вас двамата, но няма логика. След като не е това, какво е тогава? Защо иска вас, госпожице Шор?

Лий се усмихна.

— Хванахте ме, господин Раймър. Може би желае репортер с малко въображение. Може би е чел онази невероятна история за него, която публикувах в „Ърбанити“ миналата година. Онази, която искахте да свалите.

— Мислите ли, че сега е правилният момент да повдигате този въпрос? — попита Раймър, като в гласа му се долавяше истинско раздразнение.

— Всъщност да. Не признавате качествата ми още от момента, в който започнах работа тук. Давам всичко от себе си в редящи се една след друга скапани задачи, без да получавам абсолютно никакво признание за труда си. Всеки път, когато дойда при вас с предложение как да вдъхна малко живот на глупавия ви сайт, сещате се… с нещо смислено, вие ме изпращате обратно в кабинката ми с шут. А сега… сега… получавате шанса на живота си, Йоханес, но не можете да минете без мен. Нищо няма да се случи без мен. Вероятно смятате, че това е ужасно, и изгаряте отвътре. — Лий скръсти ръце и се усмихна. — Но аз много добре разбирам ситуацията.

Раймър стана от бюрото си и се подпря с юмруци на него.

— Лий, опитвам се да реша дали да похарча десет милиона долара. Наистина ли мислите, че като ми напомните за склонността си да правите каквото си поискате, ми помагате особено?

— Вие не решавате — отвърна репортерката. — Вече сте го сторили. Ако не бяхте, никога нямаше да ми се обадите да дойда тук, камо ли да ми покажете този имейл.

Раймър се отпусна тежко на мястото си. Извади изключително голяма кърпичка от джоба си и си подсуши челото с нея.

— Какво следва? — попита той. — Какви са условията ви?

Лий поомекна. Гневът й се разсея.

— Те са повече от очевидни, но няма да искам много. Първо, трябва да ме повишите до главен кореспондент. Така или иначе, трябва да го направите. Ще е странно да изпратите някой неопитен, когато започнем да работим над интервюто с Оракула.

Раймър кимна.

— Така е.

— Включително повишение на заплатата, бонуси, всичко.

— Вече казах „да“. Какво друго?

Лий помисли за минута. В интерес на истината, имаше само още едно условие, което беше важно за нея, но човек не изпускаше подобна възможност, затова се замисли за други неща, които можеше да си издейства.

— Искам собствен офис, стига вече с тези кабинки, и паркомясто.

Раймър кимна отново, този път много по-бавно. Почти можеше да види изчисленията, които се осъществяваха в главата му.

Предполагам, че сама ще трябва да си купя кола, помисли си тя.

— Още нещо, Йоханес, и то определено ще ви хареса. Безплатно е. Тази история, независимо от всичко, е моя. Не искам просто да проведа интервюто, искам аз да съм авторката. Искам аз да съм редакторката и да отговарям за всички последващи материали.

— Невъзможно — отвърна Раймър е равен тон. — Не сте готова.

— Не подозирате на какво съм способна, Йоханес. Освен това нямате избор. Оракула иска мен. Ако желаете това интервю, трябва да се съобразите с условията ми. При това в писмен вид.

Шефът й се свлече на стола си. Отвори едно чекмедже на бюрото си и извади малка плоска бутилка. Наоколо се разнесе миризмата на хвойна, когато я отвори и отпи от течността вътре. Не предложи на Лий, но тя нямаше нищо против.

Раймър си пое дълго и дълбоко въздух. Целият трепереше. Погледна подчинената си и като че ли се овладя.

— Добре. Съгласен съм. Смятайте го за сторено.

Лий се главозамая. Заля я толкова силно вълнение, че когато чувството премина, я остави празна като изстрелян фойерверк. На лицето й се появи широка и невъздържана усмивка.

— Ясно ми е, че се радвате, госпожице Шор — каза Раймър. Изглеждаше изтощен, сякаш току-що беше осъзнал, че въобще не е подготвен за живота, който водеше. — Вие спечелихте. Поздравления. Но ви моля да се замислите какво точно спечелихте. Смятам, че повечето хора биха стояли на хиляди километри от подобна история. Поне самият аз бих го направил.

Шефът хвърли бърз поглед над плоската си бутилка и после отново насочи вниманието си към Лий.

— Едва не изтрих имейла на Оракула веднага след като го получих. Така де, какво всъщност знаем за него? Или за нея? Или за каквото е там? Нищо, абсолютно нищо, освен че може да прави магии и че не иска никой да разбира самоличността му. Това не ви ли… плаши? Защото мен ме ужасява.

Раймър стана и протегна ръка.

— Ако знаех, че ще ми отговори, никога нямаше да го попитам — призна той.

Лий пое предложената й длан. Ръкуваха се.

— Вече е прекалено късно — отвърна тя.

Светлините изгаснаха.

Лий пусна ръката на шефа си и погледна объркана тавана. Мракът беше… пълен, което я изнерви. В Ню Йорк никога не ставаше тъмно.

Винаги имаше нечий прозорец, неонов знак или работещ до късно ресторант, който озаряваше наоколо. Но сега… нищо. Лий тръгна внимателно през офиса към големия прозорец зад бюрото на Раймър. Той вече се беше обърнал, за да погледне към града, и тя застана зад него.

Беше й необходимо известно време, за да разбере какво се случва.

Всички прозорци в сградата отсреща тъмнееха. Лий изкриви врат, за да огледа Трето Авеню. Долу нямаше друга следа от осветление, освен фаровете на автомобилите.

Някъде в центъра се надигна воят на сирена.