Чарлс Соул
Годината на Оракула (1)

Глава 1

Всичко може да се случи през следващите пет секунди или пет години — помисли си Уил Дандо. — Абсолютно всичко.

Надигна бирата си и изпи последните няколко глътки. Опита се да привлече вниманието на бармана, но това щеше да се окаже по-сериозно предизвикателство, отколкото предполагаше. Пристигна преди три-четири часа и тогава барът още не беше претъпкан, ала бързо се напълни, когато мачът започна — „Джетс“ играеха срещу „Рейдърс“.

Първите падаха с три точки, а не оставаше много време до края. Уил не беше голям почитател на спорта. Дори не помнеше някога да е гледал цял мач.

Този обаче беше различен от другите. Беше важен.

Важността му се състоеше във факта, че представляваше едно от сто и осемте неща, които Уил знаеше, че още не са се случили.

Барът беше долнопробен, но за сметка на това се намираше близо до апартамента му и предлагаше основното преимущество на подобно заведение — ако отидеш да пийнеш там, технически не пиеш сам. Беше заел второто най-хубаво място — един стол възможно най-далече от вратата. Нетипично студеното за ноември време напомняше за себе си всеки път, когато някой влезеше или излезеше от заведението. Вятърът се плъзгаше по бара и смущаваше локвичките разлята бира и смачканите салфетки.

Най-доброто място тук — най-отдалеченият от вратата и течението стол вляво от Уил — беше заето от едно много красиво момиче с кестенява, леко накъдрена коса. Очевидно беше приятелка на бармана. Определено получаваше питиетата си по-бързо от Уил и като че ли две от три не влизаха в сметката й. Вероятно за това си имаше редица причини. Освен косата.

Уил беше чул името й — Виктория — и смяташе да я заговори. Всъщност смяташе да го стори през последните три часа.

Телефонът му иззвъня. Погледна го — на дисплея пишеше Хорхе, което означаваше участие, при това добро. Вероятно парти на някое готино местенце в центъра, с добро заплащане. Дори най-лошите поръчки на Хорхе си бяха истинска забава, а на моменти бяха направо грандиозни. Беше наемал Уил за модни ревюта на бельо, афтърпартита след концерти, на които присъстваха много хора от индустрията, сериозни студийни записи, дори няколко турнета с подгряващи групи. Всякакво евентуално бъдеще, което можеше да има като работещ басист в Ню Йорк, зависеше, малко или много, от Хорхе Кабрера.

Уил докосна дисплея на телефона си и отхвърли обаждането точно когато барманът най-накрая реши да го уважи с вниманието си.

— Още едно? — попита той и посочи празната бутилка от бира.

— Да — отвърна Уил. — От същата.

Импулсивно се обърна към Виктория и й се усмихна.

— Да те черпя нещо?

С периферното си зрение видя как барманът застина с протегната към хладилника ръка. Може би с Виктория бяха нещо повече от приятели. И какво от това?

Жената се обърна и го изгледа.

— О, благодаря — отвърна приятелски тя, но нищо повече. — Познавам бармана и пия безплатно.

— Добре, ясно — съгласи се Уил, — само че… просто си мисля на глас… платеното е по-вкусно от безплатното, нали?

Виктория наклони леко глава.

— Добре съм си, благодаря.

Тя демонстративно се загледа в телевизора — категоричен отказ, който можеше да бъде по-окончателен само ако се беше преместила някъде другаде. Барманът се върна, сложи картонена подложка пред Уил и тресна бирената бутилка върху нея, може би малко по-силно от необходимото.

„Рейдърс“ отбелязаха тъчдаун и взеха допълнителната точка, като по този начин увеличиха преднината си с десет точки.

Повечето от присъстващите в заведението изразиха недоволството си, включително Виктория.

На бара пред Уил имаше черна тетрадка със спирала, чиято корица беше намачкана като стар кожен портфейл. Страниците в долния ъгъл бяха светлокафяви от разлято кафе. Той прокара палец по края й и я запрелиства. Погледна зад бара, където безброй изкривени негови изображения украсяваха наредените върху дългия рафт бутилки. Стисна тетрадката и се опита да й изглади бръчките.

Замисли се за нещата, които знаеше, и какво можеше да направи с тях.

От вътрешността на хранителния магазин „Лъки Корнър“ се разнасят изстрели — два бързи, пауза и още три последователни. Дълго затишие. Притаен дъх. Вътре се вземат решения. Още изстрели. Много шум. Предното стъкло на хранителния магазин се опръсква от вътрешната страна. Петното е тъмно в средата, а в краищата е червено и не толкова гъсто, така че слънчевата светлина успява да мине през него.

Уил застърга с нокът етикета на наполовина изпитата си бира и се замисли колко беше изпил вече. Замисли се също за добрите и лошите решения и колко трудно беше човек да ги разграничава.

Отново се обърна към Виктория.

— На кого си фенка, на „Джетс“ ли? — попита той.

— Аха — отвърна жената, без да отлепя поглед от телевизора.

— Искаш ли да ти кажа кой ще спечели мача?

— Мисля, че вече знам.

— Сигурен съм, че ще се изненадаш — отвърна Уил. — „Джетс“ ще спечелят с четири точки.

Виктория изпръхтя, но го направи някак си приятно.

— Два тъчдауна в последните две минути? Я стига. Май трябва да накарам Сам да спре да ти дава пиене.

— Почакай и ще видиш — увери я той.

— Откъде си толкова сигурен? Да не си Оракула?

Уил се поколеба.

— Точно така — отвърна той.

Виктория най-накрая отлепи поглед от телевизора.

— Аха — каза тя. — Знаеш ли колко пъти съм чувала това през последните няколко месеца? Но ти не играеш правилно ролята. Трябва да предскажеш, че утре сутринта ще се събудим заедно.

Уил се ухили.

— Нямам представа дали ще се случи. Но „Джетс“ определено ще спечелят този мач.

— С четири точки — допълни Виктория.

— Точно така.

— Ако това се случи, съм изцяло твоя. Можеш да ме отведеш у вас и да правиш с мен каквото си поискаш.

Уил се ококори насреща й.

— Хм.

— Не влагай много надежди — каза му Виктория.

На второто прекъсване топката беше във владение на „Джетс“. Един от рисийвърите на Ню Йорк хвана трийсетметров пас и успя да пробяга разстоянието до крайната зона. Барът изригна.

Уил се обърна към Виктория и установи, че се е ококорила насреща му.

— Виждаш ли какво имам предвид? — попита той.

— Аха — отвърна тя. — Но трябва да извървят още дълъг път, а нямат почти никакво време.

— Мм-хмм.

„Джетс“ взеха допълнителната си точка и владението на топката отново премина в „Рейдърс“.

Тъмно петно, червено и не е толкова гъсто в краищата.

Уил стана, взе си тетрадката и я затъкна под мишницата.

— Къде отиваш? — попита Виктория.

— Ще се върна след малко, не се тревожи. Имаме облог, помниш ли?

— Не бих го забравила.

Уил се озова бързо в задната част на бара. Влезе в мъжката тоалетна и заключи вратата. Хвана се за студената порцеланова мивка и се погледна в старото огледало.

От другата страна го гледаше мъгляво, напълно нормално отражение: мъж в края на двайсетте, неглиже, почти безработен. Но разбира се, корицата не беше самата книга. От известно време не беше никак нормален.

Посетителите в бара отново изригнаха. Уил не можеше да види телевизора, но знаеше какво се беше случило. „Джетс“ бяха уловили топката и бяха отбелязали тъчдаун. Всички бяха полудели, а едно прекрасно момиче беше започнало да си мисли, че тази вечер е срещнало Оракула. Можеше да я има, както и всяка друга жена в заведението. Можеше да има целия бар, ако искаше. Щеше да му струва около десет думи на човек.

Уил затвори очи. Нави тетрадката на руло и я стисна с две ръце, докато пръстите му не побеляха.

Добри решения и лоши решения.

— Проклятие — ядоса се той, защото се сети, че е забравил палтото си на стола.

Глупаво от негова страна.

Излезе от мъжката тоалетна и рискува да хвърли един последен поглед към бара. Красивата Виктория се беше загледала в телевизора и пляскаше, докато „Джетс“ се приготвяха да отбележат допълнителната точка. Успяха. Завършиха с четири точки преднина.

Барът разполагаше със заден вход до кухнята. Уил излезе навън и си пое дълбоко дъх, а студеният въздух прободе дробовете му. Сля се с нощта и не се обърна назад.