Виктория Айвярд
Гибелна буря (5)

Пет
Мер

Джетът сякаш е някак муден във въздуха, по-тежък от обикновено. Олюлявам се върху предпазните си колани с подпухнали очи. Движението на джета, съчетано с успокояващото жужене на електричество, почти ме приспива. Двигателите пухтят спокойно въпреки допълнителната тежест. Още товар, знам. Отсекът е пълен догоре с плячката от Корвиум. Муниции, пищови, експлозиви, всевъзможни оръжия. Военни униформи, дажби, гориво, батерии. Дори връзки за обувки. Половината отива в Пиемонт сега, а останалото е на друг джет, който се връща в планините на Дейвидсън.

Монтфорт и „Алената гвардия“ не са разточителни в експедицията си. Направиха същото след атаката на Уайтфайър, отмъкнаха каквото можаха, от двореца в такова ограничено време. Най-вече пари, измъкнати от Хазната, веднага щом стана ясно, че не можем да се доберем до Мейвън. Случи се и в Пиемонт. Именно затова южната база изглежда празна — жилищните помещения, административните сгради, някога предназначени за големи военни съвети. Няма картини, няма статуи, нито изящни съдове или прибори. Нищо от украсите и натруфените предмети, от които важните Сребърни се нуждаят. Нищо, освен необходимото. Останалото е било разкъсано, продадено, преправено за други цели. Войните не са евтини. Можем да поддържаме само онова, от което има полза.

Именно затова Корвиум се руши зад нас. Защото Корвиум вече не е от полза.

Дейвидсън изтъкна довода, че да се зареже един гарнизон с войници, е глупаво, прахосничество. Градът крепост е бил построен, за да изпращат оттам войници в Задушливите земи да се бият срещу езерняците. След като тази война приключи, от него няма голяма полза. Няма река за охраняване, нито стратегически ресурси. Само един от многото пътища, които водят към Езерните земи. Корвиум се е превърнал в не повече от средство за разсейване на вниманието. И макар да държахме града, той беше навътре в територията на Мейвън и твърде близо до границата. Езерните земи биха могли да нахлуят неочаквано или Мейвън би могъл да се върне с голяма войска. Може да спечелим отново, но ще загинат още хора само за няколко стени в средата на нищото.

Сребърните се противопоставиха. Естествено. Мисля, че сигурно честта им ги задължава да изразяват несъгласие с всичко, казано от някого с червена кръв. Анабел оспори публичното възприемане.

— Колко много мъртви, колко много кръв, пролята по тези стени, а вие искате да изоставите града? Ще изглеждаме като глупаци! — изсумтя тя и хвърли гневен поглед през залата на съвета. Старицата гледаше Дейвидсън, все едно беше двуглав. — Първата победа на Кал, знамето му издигнато…

— Не виждам знамето му никъде — прекъсна я сухо Фарли.

Анабел обаче не й обърна внимание. Продължи упорито, с вид, сякаш може да заличи масата под пръстите си. Кал седеше до нея, без да продумва, с пламтящи очи, докато се взираше в ръцете си.

— Да изоставим града, ще изглежда като слабост — каза старата кралица.

— Твърде малко ме е грижа как изглеждат нещата, интересува ме само какви са, Ваше Величество — отвърна Дейвидсън. — Никой не ви спира да оставите свой гарнизон, за да задържи Корвиум, но никой войник на Монтфорт или „Алената гвардия“ няма да остане тук.

При тези думи устната й се присви, но евентуалният напиращ рязък отговор замря в гърлото й. Анабел нямаше намерение да хвърля на вятъра собствената си армия по такива начини. Плъзна се обратно на мястото си и се извърна от Дейвидсън: очите й се стрелнаха към Воло Самос. Той обаче също не предложи собствените си войници. Запази мълчание.

— Ако изоставим града, изоставяме го в руини. — Тиберий стисна юмрук върху масата. Спомням си ясно това, кокалчетата му — бели под кожата. Под ноктите му още имаше мръсотия, а вероятно и кръв. Фокусирах се върху ръцете му, за да не ми се налага да гледам лицето му. Емоциите му са твърде лесни за разчитане и въпреки това не искам да ги споделям. — Специални контингенти от всяка армия — каза той. — Заличители от Леролан, новокръвните гравитрони и бомбардири. Всеки, който може да унищожава. Лишете града от ресурси, после го изпепелете и заличете онова, което е останало. Не оставяйте нищо, което Мейвън или Езерните земи могат да използват.

Докато говореше, не вдигна очи, неспособен да издържи на никой поглед. Сигурно е било трудно да разпореди разрушаването на един от собствените си градове. Място, което познаваше, място, което е било защитавано от баща му и от баба му преди него. За Тиберий дългът е толкова важен, колкото и традицията, и двата идеала са вкоренени в него чак до костите му. Но не изпитвах особена жал към него тогава, а изпитвам още по-малко сега, докато се носим към Пиемонт.

Корвиум не беше нищо повече от портата към едно гробище на Червените. Радвам се, че вече го няма.

Въпреки това изпитвам безпокойство дълбоко под лъжичката. Корвиум още гори зад клепачите ми: рушащи се стени, разкъсани от взривове на експлозии, сградите — изтръгнати из основи от манипулирана гравитация, металните порти — усукващи се в змиевидни възли. Пушек се носи бързо по улиците. Ела, електрикон като мен, използва собствената си буря, за да порази централната кула: яростни сини мълнии пропукаха камъка. Нимфи от Монтфорт, новокръвни с огромна мощ, използваха близките потоци и дори една река, за да запратят отломките в далечното езеро. Никоя част от Корвиум не се спаси. Част от него дори потъна, рухвайки в тунелите под града. Останалото бе пощадено за назидание като древните каменни монолити, обрулени от въздействието на няколко хиляди години, а не на няколко часа.

Още колко града ще споделят същата участ?

Най-напред се сещам за Подпорите.

Не съм виждала мястото, където израснах, от почти година. Не и откакто се наричах Марийна и стоях на палубата на кралски кораб, оглеждайки бреговете на река Капитъл с един призрак до мен. Тогава Елара беше жива, а също и кралят. Заставиха ме да гледам, докато минавахме покрай моето село с жителите му, събрани досами водата под откритата заплаха от бичуване или хвърляне в килия. Близките ми стояха сред тях. Съсредоточих се върху лицата им, не върху мястото. Стилтс никога не е било мой дом. А те са.

Дали ще ме е грижа сега, ако селото изчезне? Ако не пострада никой, освен наколните жилища, пазарът, училището, арената — ако бъде разрушено? Опожарено, наводнено или просто вече го няма?

Наистина не мога да кажа.

Но със сигурност има места, които би трябвало да бъдат разрушени подобно на Корвиум. Назовавам онези, които искам да разруша, и ги проклинам.

Грей Таун, Мери Таун, Ню Таун. И всички останали техни подобия.

Гетата на технитата ми напомнят за Камерън. Тя спи срещу мен, подмятана в предпазните си колани. Главата й клюма, хъркането й е почти недоловимо заради звука от двигателите на джета. Изпод яката се подава татуировката й. Черно мастило на фона на тъмнокафява кожа. Белязана е с професията си или по-скоро със затвора си преди много време. Виждала съм град на технита само отдалече и още ми се повдига от спомена. Не мога да си представя да израсна в някой такъв, обречена на живот сред пушек.

Гетата на Червените трябва да бъдат унищожени.

Техните стени също трябва да изгорят.

 

 

Кацаме в базата на Пиемонт сред късен сутрешен порой. Вече съм вир-вода само след три стъпки през пистата, докато се отправям към редицата чакащи транспортни камиони. Фарли ме изпреварва с лекота, нетърпелива да се върне при Клара. Не я интересува почти нищо друго: подминава полковника и останалите техни войници, когато се приближават да ни поздравят. Мъча се да я следвам по петите, принудена да подтичвам в неловък тръс. Опитвам се да не поглеждам назад към другия джет, на Сребърните. Чувам ги над шума на дъжда, докато се изсипват на павираната писта в целия си блясък. Дъждът затъмнява цветовете им, придава кален оттенък на оранжевото на Леролан, жълтото на Джакос, червеното на Калоре и сребристото на Самос. Еванджелин предвидливо е изоставила бронята си. Металните дрехи не са най-безопасният избор в гръмотевична буря.

Поне крал Воло и останалите му Сребърни лордове не са ни последвали тук. Те са на път обратно към Кралството на Пролома, ако не са пристигнали вече. В Пиемонт са дошли единствено Сребърните, които продължават към Монтфорт утре. Анабел, Джулиан, различните им телохранители и съветници — както и Еванджелин и, разбира се, Тиберий.

Когато се качвам в транспортния си камион, шмугвайки се в сухата вътрешност, го зървам за миг, навъсен като буреносен облак. Тиберий се откроява, единственият от тях, запознат с базата в Пиемонт. Анабел сигурно му е донесла по-официални дрехи. Това е логичното обяснение за дългата му мантия и лъснати ботуши и скъпите изящни дрехи отдолу. От толкова далече не мога да различа дали носи корона. Въпреки кралското облекло никой не би го сбъркал с Мейвън. Цветовете на Тиберий са разменени. Наметалото е кървавочервено, както и дрехите му, всичките обточени с черно и кралско сребърно. Той сияе през дъжда, по-ярък от всеки пламък И се взира, свъсил тъмни вежди, без да помръдва, докато бурята се отприщва над нас.

Усещам първата мълния, преди да разцепи небето. Ела я е удържала, за да остави джетовете да се приземят. Сигурно я е пуснала.

Извръщам се от прозореца на камиона и се облягам на стъклото. Докато потегляме с пълна скорост, също се опитвам да се освободя от нещо.

 

 

Редовата къща, отпусната на семейството ми, изглежда същата, както когато заминах преди няколко дни, макар и много мокра. Дъждът шиба прозорците и дави цветята в техните сандъчета на перваза. Това няма да се хареса на Трами. Той обожава тези цветя.

Може да си отглежда колкото иска цветя в Монтфорт. Може да си насади цяла градина и до края на живота си да я гледа как цъфти.

Фарли слиза от камиона още преди да спре напълно: ботушите й шляпат през една локва. Аз се поколебавам по многобройни причини.

Разбира се, трябва да говоря със семейството си за Монтфорт. И да се надявам да се съгласят да останат там дори когато замина отново. Досега вече би трябвало да сме свикнали с това, но никога не става по-лесно да си тръгна. Не могат да ми попречат да го направя, но и аз не мога да ги спра. Ако откажат да отидат. Потръпвам при тази мисъл. Да знам, че са в безопасност, е единствената утеха, която ми е останала.

Този неизбежен спор обаче е направо мечта в сравнение с другото, което трябва да призная.

Кал избра короната. Не мен. Не нас.

Изричането го превръща в реалност.

Локвата пред камиона е по-дълбока, отколкото съм си мислила, и се разплисква отстрани по ниските ми ботуши, изпраща студена тръпка по краката ми. Приемам с радост разсейването и тръгвам след Фарли нагоре по стъпалата към отварящата се врата.

Група от членове на семейство Бароу със замъглени от дъжда очертания ме дръпва вътре. Мама, Гиза, Трами и Брий кръжат като вихър около мен. Старият ми приятел Килорн също се присъединява към тълпата, пристъпва вътре, за да ме прегърне кратко, но твърдо. Изпитвам прилив на облекчение при вида му. Не беше готов да се бие в Корвиум и все още се радвам, че се съгласи да остане тук.

Татко отново изостава назад, изчаква да ме прегърне както трябва, без никой друг да се вмъква в прегръдката. Може да му се наложи да чака дълго, тъй като мама, изглежда, няма особено намерение да ме пуска. Премята ръка през раменете ми и ме притегля към себе си. Дрехите й миришат на свежо и чисто, на роена утрин и сапун. Нищо, което да напомня за дома ни в Подпорите. Статутът ми в армията, какъвто и да е той, позволява на семейството ми лукс, с какъвто изобщо не бяхме свикнали преди. Самата редова къща, предишна офицерска квартира, е пищна в сравнение със старото ни наколно жилище. Макар да е оскъдно декорирана, всички неща от първа необходимост са чудесно изработени и добре под държани.

Фарли има очи само за Клара. Докато аз едва съм влязла през отворената врата, Фарли вече притиска Клара към гърдите си и оставя невръстното момиченце да облегне глава на рамото й. С прозявка Клара сгушва нос в нея, опитва се да се върне към прекъснатата си дрямка. Когато си мисли, че никой не гледа, Фарли навежда врат и притиска носа си към покритата с кафява коса главичка на Клара. Затваря очи и вдишва.

Междувременно мама залепва поредната от дузина целувки върху слепоочието ми и се усмихва широко.

— Отново у дома — промърморва тя.

— Значи наистина го направиха — казва татко. — Корвиум вече го няма. — Отскубвам се от мама за достатъчно дълго време, за да го прегърна подобаващо. Все още не сме свикнали да се докосваме по този начин, без баща ми да е сгушен в инвалидната си количка. Въпреки продължителните си месеци на възстановяване с помощта на Сара Сконос, както и на лечителите и медицинските сестри от армията на Монтфорт, нищо не може да изличи годините, които всички си спомняме. Болката все още е там, спотайваща се в мозъка му. И предполагам, че така би трябвало. Не ми се струва правилно да забравя.

Той се обляга на мен, не така тежко като преди, и аз го въвеждам в дневната. Поглеждаме се с горчива усмивка, тайна и съкровена, която преминава само между нас. Баща ми също някога беше войник, по-дълго от когото и да било от нас. Разбира какво е да видиш смъртта и да се завърнеш от нея. Опитвам се да си представя кой е бил, без да се влияя от бръчките и раздърпаните бакенбарди, избледняващи в сиво, и очите му. У дома имахме малко снимки. Не знам колко от тях са стигнали до убежището на остров Тък, след това до другата база в Езерните земи, а после дотук. Една от тях се е задържала трайно в паметта ми. Старо късче от снимка, оръфана по краищата, с размазан и избледнял образ. Майка ми и баща ми позирали за нея отдавна, дори още преди Брий да се роди. Били са юноши. Хлапета от Подпорите като мен. Татко сигурно е нямал още осемнайсет години. Още не е бил взет на задължителна служба в армията, а мама е била още чиракуващо момиче. Татко е приличал толкова много на Брий, най-големия ми брат. Същата усмивка, с почти прекалено широка уста, обрамчена от трапчинки. Гъсти, прави вежди върху широко чело. Уши, които може би са малко прекалено големи. Опитвам се да не си представям как братята ми остаряват като баща ми, страдащи от същите болки и тревоги. Мога да се погрижа да не споделят съдбата на баща ни — или на Шейд.

Брий се тръсва в едно кресло близо до нас и кръстосва босите си ходила върху простата рогозка. Сбърчвам нос. Мъжете нямат красиви стъпала.

— Да върви по дяволите тази купчина — казва Брий, проклинайки Корвиум.

Трами кимва с глава в знак на съгласие. Тъмнокафявата му брада продължава да расте. — Няма да ми липсва — съгласява се той. И двамата бяха взети на задължителна военна служба като татко. И двамата познават крепостта достатъчно добре, за да мразят спомена за нея. Разменят си усмивки, сякаш са спечелили някаква игра.

Татко не е в толкова празнично настроение. Отпуска се в друго кресло и изпъва възстановения си крак.

— Сребърните просто ще построят друг. Така правят. Те не се променят. — Очите му проблясват и намират моите. Стомахът ми се присвива, когато осъзнавам какво се опитва да каже. Бузите ми пламват при намека. — Нали?

Засрамена, поглеждам обратно към Гиза и я оглеждам бързо с търсещ поглед. Раменете й увисват и тя въздъхва, като кима едва-едва. Чопли ръкава на ризата си и избягва очите ми.

— Значи сте чули — казвам с равен и безизразен тон.

— Не всичко — отвръща тя. Очите й се стрелват към Килорн и съм готова да се обзаложа, че той е съобщил на всички, предал е не толкова болезнените части от съобщението ми снощи. С нервно движение Гиза усуква една къдрица около пръста си. Тъмночервените кичури проблясват. — Но достатъчно, за да го разберем. Нещо за друга кралица, нов крал и Монтфорт, разбира се. Винаги Монтфорт.

Устните на Килорн се извиват и се присвиват в начупено изражение. Той прокарва ръка през неравно подстриганата си руса коса, отразява като огледало безпокойството на Гиза. Има и гняв. Той кипи в него и осветява зелените му очи.

— Не мога да повярвам, че той каза „да“.

Мога само да кимна.

— Страхливец — процежда Килорн. Стиска юмрук. — Идиотски страхливец. Разточително, разглезено копеле. Би трябвало да му строша челюстта.

— Ще помагам — промърморва Гиза.

Никой не ги упреква. Нито дори аз, макар че Килорн със сигурност го очаква. Хвърля поглед в моята посока, изненадан от мълчанието ми. Издържам на погледа му и се опитвам да говоря, без да изричам името. Шейд даде живота си за нашата кауза, а Тиберий не може дори да се откаже от короната.

Питам се дали Килорн знае, че сърцето ми е строшено на две. Трябва да знае.

Така ли се е почувствал Килорн, когато го отблъснах? Когато му казах, че не изпитвам същото? Че не мога да му дам каквото иска?

Погледът му се смекчава от съжаление. Надявам се, че не знае какво е чувството. Надявам се да не съм му причинила толкова силна болка. Просто не ти идва отвътре да ме обичаш, каза той веднъж. Сега ми се иска това да не беше вярно. Иска ми се да можех да спася и двама ни от тази агония.

За щастие, мама слага длан върху ръката ми. Леко докосване, но достатъчно да ме насочи към дългата софа. Тя не казва нищо за принца от Династия Калоре, а сърдитият поглед, който хвърля из стаята, предава ясно какво има предвид. Достатъчно.

— Получихме съобщението ти — казва тя: тонът й е малко прекалено висок и ведър, докато нарочно сменя темата. — От другия новокръвен, с брадата…

— Тахир — обажда се Гиза, докато сяда до мен. Килорн кръжи между двете ни. — Взела си решението за пренастаняване от наше име. — Макар че тя искаше точно това, не ми убягват острите нотки в тона й. Сестра ми примигва към мен, повдигнала едната си вежда.

Въздъхвам гласно:

— Е, няма да вземам решения вместо вас. Но ако искате да отидете, има място за всички ви. Премиерът каза, че ще ви посрещнат с отворени обятия.

— А всички останали? — пита Трами. Присвива очи, докато кацва на ръкохватката на креслото на Брий. — Не сме единствените, евакуирани тук.

Без да иска, удря лакътя си отстрани в креслото и се превива, докато Брий се хили.

— За онази служителка ли мислиш? Как-й-беше-името, с къдравата коса.

— Не — изръмжава Трами в отговор, златистите му бузи пламтят под брадата му. Брий се опитва да забие пръст в поруменялото му лице, но Трами перва ръката му. Братята ми имат страхотен талант да се държат като деца. По-рано това ме дразнеше, но вече не. Нормалността им е успокояваща.

— Ще отнеме време. — Мога само да свия рамене. — Но за нас…

Гиза изсумтява силно. Отмята глава назад, раздразнена:

— За теб, Мер. Ние не сме толкова глупави да мислим, че лидерът на Републиката иска да направи услуга на нас. Какво получава в замяна? — С пъргави пръсти грабва ръката ми и затяга хватката си. — Какво получава от теб?

— Дейвидсън не е Сребърен — казвам. — На драго сърце съм готова да дам това, което иска.

— А кога ти се полага да спреш да даваш разни неща? — тросва се тя в отговор. — Когато умреш? Когато свършиш като Шейд?

При произнасянето на името над стаята пада тишина. До вратата Фарли извръща лице и се скрива в сянката.

Втренчвам се в Гиза, оглеждам с търсещ поглед красивото лице на сестра си. Тя вече е на петнайсет, започва да уляга и да съзрява. Преди лицето й беше по-кръгло, луничките й — по-малобройни. И нямаше грижите, които има сега. Само обичайните тревоги. Някога разчитахме на малката Гиза. На нейното умение, на таланта й. На способността й да спаси семейството ни. Вече не. Тя не съжалява за загубата на това бреме. Но загрижеността й е явна. Не иска и товарът да легне върху моите плещи.

Твърде късно.

— Гиза — обажда се мама: в тона й се долавя приглушено предупреждение.

Правя всичко по силите си да се съвзема и отдръпвам ръка. Гръбнакът ми се втвърдява като стомана.

— Необходимо е да поискаме още войски, а правителството на премиер Дейвидсън трябва да даде одобрението си, преди да могат да бъдат изпратени. Ще помогна за представянето на нашата коалиция, ще им покажа кои сме всички ние. Ще изложа убедителен довод за войната срещу Норта и Езерните земи.

Сестра ми не е убедена:

— Знам, че си добра в споровете, но не си чак толкова добра.

— Не, но аз съм кръстопътят — казвам, избягвайки да изрека цялата истина по въпроса. — Между „Алената гвардия“, Сребърните дворове, новокръвните, а също и Червените. — Поне не лъжа. — И достатъчно съм се упражнявала да разигравам добър театър.

Фарли закрепва бебето си в сгъвката на едната си ръка и слага дланта на другата на хълбока си. Барабани с пръст по кобура на пистолета, закачен плътно до бедрото й.

— Мер се опитва да каже, че я бива да разсейва вниманието. Където и да отиде, Кал я следва. Дори сега, когато се опитва да спечели обратно трона си. Той идва с нас в Монтфорт, а с него — и новата му годеница.

Зад гърба си чувам как Килорн си поема дъх през зъби със съскащ звук.

Гиза е също толкова отвратена.

— Само те могат да спрат, за да уреждат бракове в разгара на война.

— За нов съюз, нали? — подмята саркастично Килорн. — Мейвън вече го направи. Затвори Езерните земи. Кал трябва да направи същото. Така че коя е тя? Някое момиче от Пиемонт? За да утвърди истински това, което правим тук?

— Няма значение коя е. — Юмрукът ми се свива в скута, когато осъзнавам, че имам късмет, задето това е Еванджелин. Момиче, което не иска да има нищо общо с него. Още една вдлъбнатина в пламтящата му броня.

— И просто ще позволите това да се случи? — Килорн излиза иззад софата, дългите му крака правят равномерни дълги крачки. Хвърля гневен поглед между Фарли и мен. — Не, извинете, ще помогнете? Ще помогнете на Кал да се пребори за корона, която никой не би трябвало да получи? След всичко, което направихме? — Толкова е разстроен, че почти очаквам да се изплюе на пода. Запазвам неподвижно, непроницаемо изражение, оставям го да беснее. Не си спомням някога да е бил толкова разочарован от мен. Ядосан — да, но не така. Гръдният му кош се повдига и спуска учестено, докато чака обяснението ми.

Фарли го прави вместо мен:

— Монтфорт и „Алената гвардия“ няма да водят две войни — казва тя със спокоен и равен тон, наблягайки на думите. Предава послание. — Трябва да нападаме враговете си един по един. Разбирате ли?

Близките ми сякаш се стягат едновременно, очите им потъмняват. Особено татко. Той прокарва палец по челюстта си, замислен, докато устните му се свиват в тънка линия. Килорн не е толкова потиснат. Зад очите му искри зелен огън.

— О — промърморва той и почти се усмихва. — Разбирам.

Брий примигва:

— Ъъ, аз не?

— Никой не е изненадан — промърморва Трами.

Надвесвам се напред, нетърпелива да накарам всички тях да разберат.

— Не смятаме да дадем трона на друг Сребърен крал. Поне не задълго. Братята Калоре са във война и пилеят силите си, като се бият помежду си. Когато положението се успокои…

Татко отпуска длан върху коляното си. Не ми убягва треперенето в пръстите му. И аз го усещам в моите.

— Ще бъде по-лесно да се справим с победителя.

— Никакви крале повече — прошепва Фарли. — Никакви кралства повече.

Нямам представа как би могъл да изглежда този свят. Но скоро може и да имам, ако Монтфорт е всичко, което ми обещават.

Стига само още да вярвах в обещания.

Не си даваме труд да се опитваме да се измъкнем тихо. Мама и татко хъркат като влакови локомотиви, а сестра ми и братята ми знаят, че няма смисъл да ме спират. Дъждът не е намалял, но ние с Килорн нямаме нищо против. Вървим надолу по улицата с редови къщи, без да говорим: единственият звук идва от жвакането на краката ни през локвите, докато бурята тътне в далечината. Вече едва я усещам, докато мълниите и гръмотевиците се отдалечават към крайбрежието. Не толкова студено, а добре осветената база държи тъмнината надалече. Нямаме предвид никаква конкретна цел. Никаква посока, освен напред.

— Той е страхливец — промърморва Килорн. Подритва едно камъче. То се търкулва надалече и вдига леки вълнички по мократа улица.

— Това вече го каза — отвръщам. — Заедно с още няколко неща.

— Е, наистина го мислех.

— Той си заслужава всяка дума.

Тишината се разстила над нас като тежка завеса. И двамата знаем, че това е непозната територия. Романтичните ми афери не са точно любимата му тема и не искам да причинявам на най-близкия си приятел повече болка от тази, която вече му причиних.

— Не е нужно да говорим…

Той ме прекъсва рязко, слагайки длан върху ръката ми. Докосването му е твърдо, но приятелско. Границите между нас са ясно очертани, а Килорн ме цени достатъчно, за да не ги пресича никога. Може дори да не изпитва същото като преди. Промених се толкова много в последните няколко месеца. Възможно е момичето, което той си мислеше, че обича, да го няма вече. Познавам и това усещане — да обичаш някого, който не съществува наистина.

— Съжалявам — казва той. — Знам какво означава за теб.

— Означаваше — изръмжавам и се опитвам да се провра покрай него.

Хватката му обаче се затяга:

— Не, не съм сгрешил. Той все още означава нещо за теб, дори и да отказваш да го признаеш.

Не си струва да споря.

— Добре. Признавам — изричам с усилие през стиснати зъби. Достатъчно тъмно е, за да не може да забележи как лицето ми се обагря в алено. — Помолих премиера — измънквам. Килорн ще разбере. Длъжен е да разбере. — Помолих да го запази жив. Когато дойде времето, когато осъществим промяната. Слабост ли е това?

Лицето на Килорн посърва. Суровата светлина на уличните лампи го осветява в гръб и го обгръща с ореол. Той е красиво момче, ако не минава вече за мъж. Де да можеше сърцето ми да се падне на него вместо на някой друг.

— Не мисля — казва. — Предполагам, че любовта може да бъде експлоатирана, използвана за манипулиране. Тя е средство за въздействие и убеждаване. Никога обаче не бих казал, че е слабост да обичаш някого. Мисля, че да живееш изобщо без любов, каквато и да е любов, е слабост. И мрак от най-лошия вид.

Преглъщам мъчително. Сълзите вече не ми се струват толкова неизбежни.

— Кога стана толкова мъдър?

Той се ухилва и натиква ръце в джобовете си.

— Сега чета книги.

— Имат ли картинки?

Той надава лаещ смях и отново започва да върви:

— Толкова си мила.

Нагаждайте към темпото му.

— Така чувам — отвръщам и вдигам поглед към върлинестото му тяло. Сега косата му е подгизнала, по-тъмна, защото е мокра. Почти кафява. Килорн би могъл да бъде Шейд, ако присвия очи. Внезапно усещам липсата на брат си толкова силно, че едва мога да дишам.

Няма да изгубя никого другиго така, както изгубих Шейд. Това е празно обещание, без гаранции. Но имам нужда от някаква надежда. Имам нужда от някаква надежда, колкото и да е малка.

— Ще дойдеш ли в Монтфорт? — Думите избликват от мен и не мога да прехапя устни и да ги върна назад. Това е себична молба. Килорн не е длъжен да ме следва неотлъчно навсякъде, където отида. И не съм в позиция да изисквам от него каквото и да било. Но не искам да го изоставя отново.

Ответната му широка усмивка заличава всяко безпокойство, което може да изпитвам.

— Позволено ли ми е? Мислех, че е нещо като мисия.

— Така е. И аз позволявам.

— Защото е безопасно — отвръща той и ме измерва с кос поглед.

Присвивам устни, търсейки отговор, който би могъл да приеме. Да, безопасно е. Или най-близкото подобие на безопасното. Не е погрешно да искам да е вън от опасност.

Килорн докосва леко ръката ми:

— Разбирам — продължава. — Слушай, не се готвя да щурмувам някой град или да стрелям, за да свалям джетове от небето. Знам какви са ограниченията ми и колко много имам в сравнение с останалите от вас.

— Само защото не можеш да убиеш някого с едно щракване на пръстите, не те прави по-маловажен от всеки друг — изстрелвам в отговор, почти наелектризирана от внезапно възмущение. Иска ми се да можех да изредя всички прекрасни неща у Килорн. Всички важни неща, които представлява той.

Изражението му става кисело:

— Не ми напомняй.

Сграбчвам го за ръката над лакътя, ноктите ми се впиват в мокър плат. Той не спира да върви.

— Сериозно говоря, Килорн — казвам. — Значи ще дойдеш?

— Ще си проверя програмата.

Забивам лакът в ребрата му и той отскача, насилвайки се да докара преувеличена намръщена гримаса.

— Престани. Знаеш, че получавам синини при най-малкия натиск.

Смушквам го отново с лакът просто за всеки случай: и двамата се смеем толкова силно, колкото се осмеляваме.

Продължаваме тихо, потънали в дружелюбно мълчание. Този път не е толкова задушаващо. Обичайните ми тревоги се стопяват или поне отстъпват за дълги мигове. Килорн също е моят дом — толкова, колкото и семейството ми. Присъствието му е гънка във времето, място само за нас, където можем да съществуваме без последици. Нищо преди, нищо след това.

В края на улицата една фигура сякаш се материализира внезапно от дъжда, ръсейки капчици тъмнина и светлина. Разпознавам силуета, преди тялото ми да има време да реагира.

Джулиан.

Високият, слаб и източен Сребърен се поколебава, когато ни вижда, само за секунда, това време ми е достатъчно, за да разбера. Избрал е на чия страна да застане и тя не е моята.

Из тялото ми се разнася студ, от пръстите на ръцете до пръстите на краката. Дори Джулиан.

Когато той приближава, Килорн ме смушква.

— Мога да си тръгна — прошепва.

Хвърлям му поглед за миг, черпя сила от него.

— Моля те, недей.

Веждите му се смръщват безпокойство, но той кимва рязко.

Старият ми дворцов учител още носи дългата си мантия въпреки дъжда и изтръсква вода от гънките на избелялото си жълто облекло. Няма полза. Дъждът продължава да се лее като из ведро и приглажда леките къдрици на прошарената му със сиво коса.

— Надявах се да те заваря вкъщи — надвиква той съскащия порой. — Е, честно казано, надявах се да те заваря неразположена, за да мога да направя това на сутринта. А не навън в тази адска влага. — Джулиан тръсва глава като куче и отмята коса от очите си.

— Казвай каквото си дошъл да кажеш, Джулиан. — Скръствам ръце. С падането на нощта се понижава и температурата. Мога да се простудя дори и тук, в задушния Пиемонт.

Джулиан не отвръща. Вместо това очите му се стрелват към Килорн: едната му вежда е повдигната в безмълвен въпрос.

— Той не е заплаха — казвам, преди да може да попита. — Изплюй камъчето, преди всички да се издавим тук.

Тонът ми става остър, а същото важи и за държанието на Джулиан. Той не е глупак. Лицето му посърва, когато прочита разочарованието, гравирано върху изражението ми.

— Знам, че се чувстваш изоставена — започва, като подбира думите си влудяващо грижливо.

Неволно се наежвам:

— Гледай си историята. Няма да ти позволя да ми изнасяш лекции какво ми е позволено да чувствам.

Той само примигва, приема реакцията ми, без да се смути. Отново прави пауза, достатъчно дълга, за да остави една дъждовна капка да се търкулне надолу по правия му нос. Прави го, за да ме прецени, да „ми вземе мярката“, да ме изучава. За пръв път търпеливият му маниер предизвиква у мен желание да го сграбча за раменете и да изтръскам от него някакви импулсивни думи.

— Много добре — казва той с нисък и наранен тон. — Тогава, в интерес на историята или на това, което много скоро ще бъде история, все още смятам да придружа племенника си в пътуването ви на запад. Бих искал да видя лично Свободната република и мисля, че мога да бъда от полза на Кал там. — Джулиан понечва да пристъпи напред, към мен, но размисля. Запазва дистанция.

— Нима Тиберий има някакъв интерес към неясната история, за който не ми е известно? — изсумтявам насмешливо: думите прозвучават по-рязко от обикновено.

Той изглежда раздвоен, това поне е съвсем ясно. Едва може да ме гледа в очите. Дъждът залепва косата към челото му, задържа се по миглите му, дърпа го с миниатюрни пръсти. Изглажда го по някакъв начин, сякаш отмива дните му. Джулиан изглежда по-млад, отколкото когато се запознах с него почти преди година. По-несигурен в себе си. Изпълнен с тревога и съмнение.

— Не — признава той. — Макар че при нормални обстоятелства насърчавам племенника си да се стреми към всяко възможно знание, има някои неща, от които бих искал да го отклоня. Някои неща, които не би трябвало да си прави труда да изследва.

Повдигам вежда:

— Какво имаш предвид?

Джулиан се намръщва:

— Предполагам, че е споменавал надеждите си за Мейвън. Преди.

Преди да предпочете короната пред мен.

— Да — прошепвам, прозвучаваш® като малко дете.

— Той мисли, че може да съществува някакъв начин да поправи брат си. Да излекува раните, нанесени му от Елара Мерандус. — Джулиан бавно поклаща глава. — Но няма как да сглобиш пъзел, от който липсват парчета. Или да съединиш разбито стъкло на прозорец.

Стомахът ми се усуква, напряга се от онова, което вече знам. Което видях с очите си.

— Невъзможно е.

Джулиан кимва.

— Невъзможно и безнадеждно. Обречен стремеж, който само ще разбие сърцето на моето момче.

— Какво те кара да мислиш, че още ме е грижа за сърцето му? — изсумтявам презрително, усетила вкуса на горчивата лъжа.

Джулиан предпазливо пристъпва напред:

— Не бъди сурова с него — промърморва.

Озъбвам се в отговор, без да мигна:

— Как се осмеляваш да ми казваш това?

— Мер, помниш ли какво откри в онези книги? — пита той, като се загръща плътно с мантията си. В гласа му се прокрадва умолителна нотка. — Помниш ли думите?

Потръпвам и причината не е в дъжда.

— Не богоизбрани, а прокълнати от бог.

— Да — отвръща той и кима разпалено в такт с думите. Напомня ми за начина, по който преподаваше, и се стягам в очакване на лекция. — Това не е ново понятие, Мер. Мъже и жени са се чувствали така в някаква степен от хиляди години. Избрани или прокълнати, предопределени или обречени. Подозирам, че още от зората на съзнанието и дълго преди Сребърните или Червените или какъвто и да е вид способности. Знаеше ли, че кралете, политиците и всевъзможните управници някога мислели, че са благословени от боговете? Помазани и специално поставени на мястото си в света? Мнозина от тях се смятали за избрани, но малцина, разбира се, приемали дълга като проклятие.

До мен Килорн издава тихо презрително пухтене. Моята реакция е по-очевидна: поглеждам Джулиан и завъртам очи. Когато се раздвижвам, същото прави и яката на ризата ми и надолу по гръбнака ми се поръсва равномерна струя капчици дъждовна вода. Стискам юмруци, за да се сдържа и да не трепна.

— Нима казваш, че племенникът ти е прокълнат да носи короната? — питам подигравателно.

Джулиан придобива студено изражение и аз усещам спазъм на разкаяние, че съм била толкова груба. Той поклаща глава към мен, сякаш съм дете, което трябва да бъде сгълчано.

— Принуден да избира между жената, която обича, и това, което смята за правилно? Това, което смята, че е длъжен да направи, заради всичко, което е научен да бъде? Как иначе би нарекла това?

— Аз го наричам лесно решение — изръмжава Килорн.

Прехапвам силно вътрешната страна на бузата си в опит да сдържа дузина груби отговори.

— Наистина ли дойде тук да защитиш постъпката му? Защото определено не съм в настроение за това.

— Не, разбира се, че не, Мер — отвръща Джулиан. — А да обясня, ако мога.

Стомахът ми започва да се бунтува при мисълта тъкмо Джулиан да ми обяснява чувствата на племенника си. Със своите разчепквания и размишления. Дали ще сведе всичко до проста наука? Уравнение, за да покаже, че короната и аз не сме равни в очите на принца? Просто не мога да го понеса.

— Спести си дъха, Джулиан — процеждам. — Върни се при своя крал. Подкрепи го. — Поглеждам го право в очите. За да знае, че не лъжа. — И го пази.

Той вижда предложението като това, което е в действителност. Единственото нещо, което мога да направя.

Джулиан Джакос се покланя ниско. Замята полите на подгизналата си мантия с изискан жест. За секунда сякаш сме обратно в Съмъртън, само той и аз в учебна стая, отрупана с книги. По онова време живеех в ужас, принудена да се маскирам като друго момиче. Джулиан беше едно от малкото ми спасения на онова място. Заедно с Кал и Мейвън. Единствените ми убежища. Братята Калоре си отидоха. Мисля, че може би същото важи и за Джулиан.

— Ще го пазя, Мер — казва ми той. — С цената на живота си, ако се наложи.

— Надявам се да не се стигне до това.

— Аз също.

Думите ни са взаимни предупреждения. А гласът му звучи като сбогуване.

 

 

Мисля, че Брий си държи очите затворени през целия полет. Не защото спи. Просто наистина ненавижда да лети — толкова много, че едва може да гледа собствените си крака, а какво остава пък да наднича през прозореца. Дори не реагира на добродушните закачки на Трами и Гиза. Те седят от двете му страни, доволни да се мушкат и побутват. Гиза шепне високо на Трами, като се навежда през Брий да каже нещо за самолетни катастрофи или аварии с двигателите. Аз не се включвам. Знам какво е усещането от самолетна катастрофа или поне нещо близко до нея. Но и не им развалям забавлението. Толкова малко забавления имаме напоследък. Брий не помръдва на седалката си, той е със здраво скръстени ръце, с плътно затворени клепачи. Най-накрая главата му клюмва напред с брадичка, опряна на гърдите, и той спи през остатъка от пътя.

Това не е малко постижение от негова страна предвид факта, че маршрутът от базата в Пиемонт до Свободна република Монтфорт е един от най-дългите полети, които съм предприемала. Поне шест часа летене. Твърде дълго пътуване за малък джет, така че сме на по-голям самолетоносач, а не на транспортен самолет като джета „Блекрън“. За щастие, обаче това не е същият самолет. Онзи „Блекрън“ беше разкъсан миналата година от контингент воини на Самос и гнева на самия Мейвън.

Хвърлям поглед надолу по корпуса към силуетите на двамата пилоти, които управляват джета. Мъже от Монтфорт. Не познавам никого от двамата. Килорн се мотае зад гърба им и ги гледа как управляват джета.

Подобно на Брий, мама не е във възторг от полета, но татко се извива с чело, залепено за стъклото, вперил поглед в земята, която се простира отдолу. Останалите от монтфортския ескорт — Дейвидсън и съветниците му — прекарват времето в сън. Сигурно възнамеряват да се заловят за работа веднага щом се приберат у дома. Фарли също спи, притиснала лице към седалката си. Седна на място без прозорец. Още й прилошава от летенето.

Тя е единственият представител от „Алената гвардия“. Дори насън обвива ръце около Клара и се полюшва в такт с движението на джета, за да я успокоява. Полковникът е обратно в базата и вероятно е във възторг от това. Сега, когато Фарли я няма, той е с най-висок чин от останалите там членове на „Алената гвардия“. Може да се изживява като командващ колкото си иска, докато дъщеря му предава информация обратно на организацията.

На земята пищната зеленина на Пиемонт, преплетена с кални реки и вълнисти хълмове, постепенно отстъпва място на наводняваните райони на Грейт Ривър. Спорните земи се простират покрай двата бряга със странни и постоянно променящи се граници. Знам малко за тях, ако не броя очевидното. Езерните земи, Пиемонт, Прериите и дори Тираксис по на юг се препират за тази ивица от кал, блата, хълмове и дървета. Главно за контрол над реката. Надявам се. През повечето време Сребърните се бият без особена причина, проливат червена кръв за незначителни каузи. Те контролират и тази земя, но не така здраво, както Норта и Езерните земи.

Продължаваме да летим, отправяме се на запад през големите равни тревисти райони и ниските хълмове на Прериите. Част от областта е земеделска земя. Пшеницата избуява в златни вълни, смесена с безкрайни редове царевица. Останалото изглежда като открит пейзаж, осеян тук-там с гори или езера. Доколкото знам, Прериите нямат крале, нито кралици, нито принцеси. Техните лордове управляват по правото на властта, а не на кръвта. Когато един баща умре, неговият син невинаги заема мястото му. Това е още една страна, която никога не съм мислила, че ще видя, но ето ме тук, гледам към нея надолу от въздуха.

Никога не си отива това чувство, породено от странното разделяне между тази, която бях преди, и тази, която съм сега. Момиче от Подпорите, от познатата кал, хванато като в капан на едно малко място до неизбежната участ — задължителното постъпване във войската. Бъдещето ми беше толкова празно тогава, но дали беше по-лесно от това? Чувствам се откъсната от онзи живот преди милион мили и хиляда години.

Джулиан не е на борда на нашия самолет, в противен случай можеше да се изкуша да попитам за страните под нас. Той е на другия въздушен джет, джета на Ларис с жълтите ивици, заедно с останалите представители на Калоре и Самос, както и телохранителите им. Да не споменавам багажа им. Очевидно един бъдещ крал и една принцеса имат нужда от много дрехи. Те ни следват по петите, видими от прозорците от лявата страна, с метални проблясващи криле, докато летим към слънцето.

Ела ми каза, че преди Монтфорт дошла от земите на Прериите. Пясъчните хълмове. Район на грабители. Още термини, които не разбирам истински. Тя не е тук, за да обясни: оставихме я в базата в Пиемонт с Рейф. Тайтън е единственият електрикон, който идва с нас. Освен мен, разбира се. Той е роден в Монтфорт. Подозирам, че има близки, на които да отиде на гости, а също и приятели. Седи близо до задния край на джета, проснат напряко върху две свободни седалки, заровил нос в опърпана книга. Когато го поглеждам, той усеща погледа ми и ме поглежда в очите за една кратка секунда. Примигва, сивите му очи гледат преценяващо. Питам се дали може да почувства мъничките пулсации на електричеството в мозъка ми. Знае ли какво означава всяка една от тях? Може ли да прави разлика между изблици на страх и на вълнение?

Дали аз бих могла някой ден?

Почти не познавам дълбините на собствените си способности. Същото е и с всички новокръвни, с които се запознах и които помогнах да обучат. Но може би не и в Монтфорт. Може би те разбират какви сме и колко много можем да направим.

Следващото, което усещам, е как някой побутва ръката ми и рязко ме изтръгва от неспокоен сън. Татко сочи към заобления прозорец между нас, монтиран в извитата стена зад седалките ни.

— Никога не съм си помислял, че ще видя нещо такова — казва и потропва по дебелото стъкло.

— Какво? — питам и се намествам. Той откопчава катарамата на предпазните ми колани, дава ми пълна свобода на движение, за да се обърна и да погледна навън.

Виждала съм планини преди. В Грейтуудс, от Резката. Обширни зелени пояси, потъмняващи с огъня на есента, а после голите, замръзнали клони, подобни на кости. В Пролома, където извити планински хребети се диплят на хоризонта, като се издигат и спускат подобно на листата вълни. В Пиемонт, навътре в отдалечените райони със склонове, променящи се в синьо и далечно пурпурно, мяркащи се само от прозорците на някой джет. Всички те бяха част от Аласиас — дългата редица от древни планини, простиращи се от Норта до вътрешността на Пиемонт. Но никога не съм виждала планини като онези пред нас. Дори не мисля, че изобщо могат да бъдат наречени планини.

Зяпвам с очи, вперени в хоризонта, докато джетът описва дъга и се отправя на север. Равните земи на Прериите свършват рязко: западният им край е пронизан от стената на обширна и отвесна планинска верига, по-голяма от всичко, което съм виждала преди. Склоновете се издигат като остриета на ножове, твърде остри, твърде високи, безкрайни гъсти редици от нащърбени, гигантски зъби. Някои от върховете са голи, без дървета. Сякаш там горе не могат да растат дървета. Няколко планини в далечината са покрити с бели шапки. Сняг. Въпреки че е лято.

Поемам си треперлив дъх. В що за страна сме дошли? Нима Сребърните и Пламтящите управляват така изцяло, с достатъчно сила, за да построят невъзможна страна като тази? Планините будят в мен страх, но също и малко вълнение. Дори от въздуха тази страна ми създава различно чувство. Свободна република Монтфорт пробужда нещо в кръвта и костите ми.

До мен татко допира ръка до стъклото. Пръстите му преминават леко по силуета на планинската верига, проследявайки върховете.

— Прекрасно — промърморва той толкова ниско, че само аз го чувам. — Надявам се това място да е добро към нас.

Жестоко е да даваш надежда там, където не би трябвало да има никаква.

Баща ми каза това веднъж в сянката на едно наколно жилище. Седеше на стол, а единият му крак липсваше. Някога мислех, че е сломен. Сега съм по-наясно. Татко е толкова цял, колкото и останалите от нас, и винаги е бил. Просто искаше да ни предпази от болката да искаме нещо, което не можем да имаме. Бъдеще, което никога нямаше да ни бъде позволено. Съдбите ни се оказаха съвсем различни. И изглежда, че баща ми се промени заедно с тях. Може да се надява.

С дълбоко поемане на дъх осъзнавам същото. Дори след Мейвън, след дългите ми месеци на затворничество, цялата смърт и разрушение, които видях или причиних. Разбитото ми сърце, все още кървящо в мен. Неспирният страх за хората, които обичам, и хората, които искам да спася. Всичко това все още остава, то е постоянно бреме. Но няма да му позволя да ме удави.

Аз също мога още да се надявам.